Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Embrace the Night, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Корекция
- maskara (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Lindsey (2009)
- Допълнителна корекция
- orlinaw (2013)
Издание:
Аманда Ашли. Сара
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1999
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Димова
ISBN: 954-585-023-X
История
- — Добавяне
- — Корекция от orlinaw
Глава 9
Когато се събуди, слънцето огряваше лицето й. Измъчваше я силна жажда. Седна в леглото изпълнена с тревога.
— Гейбриъл?
Никой не й отвърна и за миг безумна паника сграбчи сърцето й.
— Гейбриъл? Гейбриъл!
„Тук съм.“
Изпита огромно облекчение, по-сладко от най-гъстото вино.
— Къде си?
„Долу. Опитай се отново да заспиш, Сара.“
— Какво стана? Чувствам се толкова странно.
„По-късно ще ти обясня. Сега заспивай — повтори той с нисък и успокояващ глас. — Ще дойда при теб колкото може по-скоро.“
— Не! Нуждая се от теб сега! Моля те.
„Тогава ела при мен.“
Тя скочи от леглото и изтича надолу по стълбите, водещи към мазето. Пред вратата се поколеба за миг, отвратена да види Гейбриъл легнал в онзи сандък от борово дърво, но мисълта да бъде разделена от него бързо надви неохотата й.
И тогава, сякаш в тон с желанието й вратата се отвори.
— Гейбриъл?
„Аз съм тук. Заключи вратата зад себе си.“
Сара се подчини, но докато се заключваше в тъмното помещение, през тялото й преминаха ледени тръпки. Протегна ръка да запали лампата, но гласът му отново отекна в главата й:
„Недей.“
— Защо не говориш с мен? — попита тя, докато си проправяше път в мрака.
„По-лесно ми е да общувам с теб по този начин.“
Младата жена потрепери, когато ръката й се блъсна в едната страна на дървения сандък. В следващия миг той се протегна към нея, повдигна я като че ли бе малко дете и я притисна към гърдите си. Всичките й страхове се изпариха.
— Гейбриъл…
„Спи, Сара. — Гласът му бе натежал, сякаш се бореше да остане буден. — Спи…“
Зави я с пелерината си и отново потъна в мъртвешкия си сън. Главата й почиваше на гърдите му, а ръката му бе обвита около кръста й.
Би трябвало да се страхува, но не беше така. Заспа, преди да се запита защо.
Когато отново се събуди, чу гласа на Гейбриъл, който я викаше. Трудно й бе да отвори очи. В първия миг не разбра къде се намира. После си спомни, рязко се изправи и се намери седнала в нещо, което приличаше на ковчег.
— Какво правя тук? — Сара потръпна от отвращение и се опита да излезе.
— Отпусни се, cara — промълви Гейбриъл и я притегли в прегръдките си.
Тя се вкопчи в него, успокоена от присъствието му, от изключителната сила, която се излъчваше от ръцете му.
— Добре ли си? — разтревожено попита той.
Тя кимна, без да откъсва очи от лицето му.
— Сигурна ли си?
— Защо да не съм добре? — озадачено се намръщи младата жена.
Без да каже нито дума, Гейбриъл я отнесе нагоре по стълбите към кухнята и я остави върху един от старинните столове с облегалка, които бе купила по време на едно от лудешките си пазарувания.
Отиде до хладилника и й наля голяма чаша с портокалов сок.
Подаде й чашата и се отпусна на стола до нея. Настойчивият му поглед не се отделяше от лицето й.
— Какво си спомняш от миналата нощ? — попита той.
— Миналата нощ? — Сара поклати глава. — Не си спомням нищо…
Гейбриъл стана, отиде до прозореца и се загледа в тъмнината. Отново се надигаше буря. Чуваше гръмотевиците в далечината, усещаше мириса на дъжда. Ако се съсредоточи, ще чуе разговора на хората в съседната къща, ще подуши миризмата на бензиновите изпарения от колите, движещи се по улицата по-надолу.
— Гейбриъл?
— Миналата нощ ти едва не умря — тихо отвърна той. — Не можех да ти позволя да си отидеш. Не можех. Разбираш ли?
— Не. — Тя впи поглед в него, питайки се защо изглежда толкова разтревожен и защо избягва да я гледа.
— Прости ми — измъчено промълви той. — Не можех да те държа в прегръдките си и да гледам как отново умираш. — Стисна ръце в юмруци. — Дадох ти от своята кръв, Сара. Затова можеш да чуваш мислите ми толкова ясно. Затова се чувстваш толкова странно и се страхуваш да се отделиш от мен.
Бавно се извърна към нея.
— Сега си част от мен, ние сме свързани с кръвна връзка.
„Искаш ли да бъдеш моя робиня или да станеш равна на мен?“ Думите, произнесени преди седмици изплуваха в съзнанието й.
Припомни си онази нощ, когато му бе дала от собствената си кръв. „Сега твоя робиня ли съм?“ — бе попитала тогава и когато той я увери, че не е, тя безгрижно бе заявила, че няма нищо против да бъде негова робиня.
— Какво точно означава това? — попита Сара. — Да сме свързани. Колко дълго ще трае?
— Докато си жива — отвърна Гейбриъл. — Няма значение къде ще отидеш или какво ще правиш. Аз винаги ще мога да те открия.
— А това важи ли и за мен, аз ще мога ли да те откривам?
— Да, винаги — уверено заяви той, макар да знаеше, че ако пожелае, ще може да я изключи от съзнанието си. Ала това бе нещо, което никога не би направил.
— Можеш ли да ме накараш да направя неща, които не искам?
Той си спомни за вампирите, които бе познавал, мъжки и женски, които посвещаваха смъртните, а след това ги използваха да изпълняват заповедите им. В предишните времена смъртните роби често излизаха на лов за прясна кръв заради своите господари.
— Бих могъл — призна Гейбриъл, — но никога няма да го направя.
— Винаги ли ще се чувствам толкова самотна и изоставена, когато сме разделени?
— Не знам. Никога досега не съм посвещавал друг смъртен.
— Посвещавал… Така ли се нарича?
Гейбриъл кимна, докато наблюдаваше различните чувства изписани на лицето й съмнение, страх, тревога, възмущение.
Дали бе постъпил правилно? Или тя го бе намразила заради това? Може би предпочиташе смъртта, отколкото да се подчинява безпрекословно на волята му? Въпреки всичко не можеше да я остави да умре, не и когато имаше възможност да я спаси.
Сара въздъхна.
— Защо просто не ме превърна в това, което си ти?
— Исках, но разбрах, че не мога да взема това решение вместо теб, cara. Не можах против волята ти да те направя една от нас.
— Иска ми се да беше го направил.
— Все още има време. Ти си млада и здрава. Може би… след няколко години ще решиш да станеш това, което съм аз. Ако не, тогава аз ще те последвам от живота в смъртта.
— Вече съм го решила — отвърна Сара и боязливо му се усмихна. — Мисля, че го реших още първия път, когато надникнах в очите ти.
Той коленичи пред нея, сивите му очи бяха потъмнели от желание, а косата му, черна като нощта, й напомни за средновековен воин, произнасящ тържествена клетва пред съпругата си.
— Ще направя всичко, което пожелаеш, cara — тихо, но твърдо изрече Гейбриъл. — Само ми кажи какво искаш.
„Само ми кажи какво искаш.“ В този миг знаеше, че иска да бъде с Гейбриъл, такъв какъвто бе той. Не желаеше да изживее дните си със съзнанието, че двамата никога няма да бъдат едно цяло, не искаше да гледа как годините отминават, а той вечно ще бъде от едната страна на огромната пропаст, отделяща го от смъртните, докато тя ще бъде от другата.
Мисълта да стане такава като него, отвращаваща я само допреди няколко дни, сега не й изглеждаше по-страшна от мисълта отново да бъде разделена от него.
— Искам да бъда твоя сега и завинаги — прошепна Сара. — Искам да споделям нощите с теб, а през деня да почивам в обятията ти.
Той се взря в лицето й, очите му бяха топли и пълни с любов. На устните му заигра лека усмивка.
— Мога да го уредя — промърмори Гейбриъл, впи устни в нейните, вдигна я на ръце и я понесе към спалнята.
И там, в любящите му прегръдки изпълнена със силата на вечната любов, Сара Джейн намери смелостта да направи първата стъпка по безкрайния път към непознатото.