Аманда Ашли
Сара (19)

Глава 18

Притаен в сенките, Морис видя Гейбриъл да излиза от апартамента на Сара Джейн. Както бе направил и преди, го проследи до изоставената къща в покрайнините на града.

Часът най-после бе настъпил.

Младият мъж прекара по-голяма част от нощта в приготовления за това, което трябваше да направи преди слънцето да залезе на следващия ден.

Помоли се Бог да му даде сили да изпълни намеренията си.

Надяваше се, че Сара ще му прости. Скрит в тъмнината, той наблюдаваше как Гейбриъл отключи вратата на къщата и влезе вътре.

Зачака.

Едва когато слънцето се издигна високо на хоризонта, приближи къщата, влачейки след себе си количка, която бе скрил сред дърветата предишния ден.

Обиколи къщата, надничайки във всеки прозорец, за да се увери, че Гейбриъл не се вижда никъде. Огледа се още веднъж и извади първия кръст от количката.

Два часа по-късно къщата бе заобиколена от дървени кръстове. Те бяха подпрени на стените на къщата, пред прозорците, на покрива, върху полусрутения комин. Морис напръска със светената вода, която бе откраднал от няколко църкви, рамката на вратата и всеки прозорец, а накрая поля и покрай къщата. Като допълнителна мярка пръсна чеснови глави в основата на постройката. Надяваше се, че правилно е разбрал всички признаци и че Гейбриъл е вампир, а не друго нощно създание.

Морис потръпна. Като юноша се бе наслаждавал да чете книги за вампири: „Не събуждай мъртвеца“ от Тайк, „Дамата с бледото лице“ от Александър Дюма, „Мъртвата любима“ от Готие.

В литературата предпочитаният метод да се унищожи вампир бе да се прободе с дървен кол в сърцето, но поне в момента той нямаше смелост да проникне в леговището на Гейбриъл. Според преданията един вампир не може да пресече непрекъснат кръг от светена вода. А ако не може да напусне къщата, няма да може да се храни. Без храна ще отслабне. И чак тогава Морис ще разбие заключената врата на мазето и ще направи това, което отдавна трябваше да бъде сторено.

Обиколи три пъти къщата, оглеждайки работата, която бе свършил. Питаше се колко време ще бъде необходимо, за да изгуби силата си Гейбриъл, така че да не представлява заплаха.

 

 

Тя прочете бележката четири пъти. Когато най-сетне я остави настрани, лицето й бе мокро от сълзи. Той си бе отишъл.

„… за твое добро“, се казваше в бележката. „Искам да започнеш нов живот. Омъжи се за Морис. Роди му деца…“

Но тя не желаеше да се омъжва за Морис, не искаше неговите деца. Обичаше Гейбриъл. Влюби се в него още през първата нощ, когато дойде при нея в сиропиталището. Той бе нейната утеха, нейната надежда и радост. Той я бе накарал да се чувства красива.

А сега си бе отишъл.

Сара искаше да отиде в изоставената къща, за да се увери сама, но не можеше да понесе болката, която това щеше да й донесе.

 

 

Късно следобед Морис дойде да я види. Топлите му кафяви очи я гледаха загрижено. Покани я на обяд.

— Не днес, Морис — отвърна тя. — Искам да си почина преди представлението.

— Добре. Да дойда ли да те взема по-късно?

Сара сви рамене.

— Ако искаш.

— До скоро тогава — рече той, стисна ръката й, целуна я и си замина.

Младата жена се втренчи в затворената врата, обзета от чувство на празнота и загуба.

Искаше да напусне Париж. Тук имаше твърде много спомени. Може би трябваше да отиде в Италия… но не, Гейбриъл имаше вила там. Испания? Поклати глава. Той притежаваше замък в Саламанка. Да се върне в Англия? Но и там имаше твърде много спомени.

Въздъхна раздразнено. Сигурно най-добре ще бъде да си остане тук, горчиво си каза Сара. Където и да отидеше, спомените щяха да я последват.

Може би наистина трябва да се омъжи за Морис. Той я обича, обожава я и никога няма да я напусне. Ала тя никога нямаше да го обича.

Когато влезе в спалнята, краката й бяха натежали като с олово. Отпусна се изнемощяла върху леглото. Сънят бе единственият отговор, каза си, докато се завиваше. Сънят бе забвение.

 

 

Той се събуди със залеза на слънцето. Решението да напусне Париж му тежеше като огромен камък. Тази сутрин, преди сънят да го обгърне, той бе решил да замине за Италия, да слезе в земята и да спи сто години. Може би след толкова дълъг сън ще успее да я забрави.

От устните му се изтръгна горчиво проклятие. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Никога нямаше да я забрави дори и да оцелееше още триста и петдесет години.

Стана и смени дрехите си, но мислите му бяха объркани. Да си замине. Да остане.

Прекоси стаята и отключи вратата. Силният мирис го накара да сбърчи носа си. Чесън?

Изкачи се, взимайки по две стъпала наведнъж, но рязко спря. През кухненския прозорец се виждаше голям дървен кръст.

Обиколи всички стаи, като гневът му се усилваше с всяка изминала минута. В спалнята постави ръка на перваза на счупения прозорец и бързо я отдръпна. Кожата му изгоря, сякаш я бе докоснал огън.

Светена вода! Кръстове! Чесън!

Морис.

Подобно на лъв в клетка, Гейбриъл кръстосваше от стая в стая. Това момче с красиво лице го бе хванало като в капан в това място, подобно на риба в мрежата.

От гърдите му се изтръгна дълъг измъчен вик. След това, отказвайки да приеме истината, той сложи ръка на ключа и го превъртя. Ала въпреки решителността си не можа да прекрачи през вратата, не можа да понесе да се изправи срещу тежкия дървен кръст, който изгаряше очите му с по-голяма сила, отколкото слънцето по пладне.

Гейбриъл затръшна вратата. Гневът му растеше едновременно с глада.

Мърморейки проклятия на различни езици, той кръстосваше из къщата, докато изгревът на слънцето не го прогони обратно в мазето.

 

 

Изминаха три седмици и той бе в агония. Гладът го разкъсваше безмилостен и неумолим. Колкото по-силен ставаше гладът, толкова повече отслабваше той, докато накрая едва имаше сили да излезе от тесния дървен сандък, където почиваше. Да почива! През последните седем дни не бе почивал истински. Кожата му почти се бе стопила, очите му изгаряха. Както винаги гладът крещеше в него, забивайки острите си нокти и карайки го да полудява.

Три седмици без храна, като се изключи кръвта на един малък плъх, който бе имал глупостта да попадне на пътя му. Мисълта го изпълни с погнуса, но въпреки това, стига да можеше, би предпочел да изпие кръвта на десетина гризачи…

Слаба въздишка се изтръгна от пресъхналото му гърло. Нима наистина бе паднал толкова ниско? Погледна ръцете си. Тъй като кожата се бе съсухрила и почти стопила, пръстите му приличаха на кости на скелет.

Прокле се, задето бе проявил глупостта да остане в къщата, след като Морис бе разбрал за нея. Прокле се, че не бе убил този досаден млад мъж, когато имаше възможност, че не бе привлякъл Делакроа на своя страна, когато имаше силата да го стори.

„Сара…“

Останал без сили, той едва крачеше от единия край на мазето до другия.

„Сара, Сара!“

Само да можеше да я зърне за последен път…

„Сара…“

 

 

Тя рязко се събуди. Гласът на Гейбриъл звучеше в ушите й. Той страдаше, викаше я.

Дали бе сънувала? Седна в леглото и огледа стаята. Дали бе тук? Не, невъзможно. Той бе напуснал града преди седмици.

— Гейбриъл?

„Сара, Сара!“

Той се нуждаеше от нея. За броени минути се облече и излезе от апартамента. Беше нетърпелива, докато чакаше за каретата, а после неспокойно потропваше по пода, докато пътуваше към къщата в покрайнините на града. Той беше там, в къщата! Знаеше го, така както бе сигурна, че се нуждае от нея.

Нареди на кочияша да спре още преди къщата да се покаже. Пъхна няколко монети в ръката му и се затича. Краката й едва докосваха земята.

Когато най-сетен стигна до къщата, главата й бе замаяна и дишаше тежко. Очите й се разшириха от изненада. Навсякъде имаше дървени кръстове, дори и на покрива. Блъсна я тежката миризма на чесън.

Опита се да отвори вратата, но тя бе заключена. Повдигна полите си, отиде в задната част на къщата и влезе през счупения прозорец.

— Гейбриъл?

„Върви си!“

— Гейбриъл, къде си?

„Върви си!“

Сара пое дълбоко дъх, за да се успокои, отиде в кухнята и слезе по стълбите. Стигна до вратата на мазето. Остана изненадана, когато установи, че вратата не е заключена, но я обзе ужас, щом вдигна резето и прекрачи прага. Посрещна я непрогледен мрак.

— Гейбриъл? — Гласът й бе тих и треперещ.

— Върви си!

Тя се втренчи в тъмнината, опитвайки се да го види.

— Гейбриъл, къде си?

— Сара, в името на небесата, махни се оттук, докато още можеш!

— Няма да си тръгна! Ти ме извика и аз съм тук.

Очите му се насълзиха. Тя бе чула страдалческите му викове и бе дошла при него.

Притисна чело към студената каменна стена и затвори очи, опитвайки да се овладее.

— Моля те, Сара, върви си.

— Какво не е наред, Гейбриъл? Няма ли да ми кажеш?

— Аз… не съм добре.

— Ще ти помогна. Само ми кажи какво да направя.

— Не. — Постави ръце на стената от двете страни на главата си, а ноктите му се забиха в студения камък. — Моля те… върви си. Моля те… не искам да те нараня.

— Кажи ми от какво се нуждаеш и аз ще ти го донеса.

— От какво се нуждая? — Гласът му бе остър и пронизителен изпълнен с болка и отчаяние. — От какво се нуждая! Ах, Сара! — съкрушено промълви. — Само ако знаеше…

— Ще го донеса, Гейбриъл, обещавам ти, каквото и да е то. Само ми кажи.

Тя пристъпи още една крачка. Очите й привикнаха с мрака и сега го виждаше, черна фигура, свита до срещуположната стена.

Сара направи още една крачка и Гейбриъл се извъртя и като залиташе, се притаи в другия тъмен ъгъл.

— Гейбриъл, ангел мой, позволи ми да ти помогна.

— Ангел… ангел… — Той се засмя, ужасяващ звук, граничещ с истерията. — Дявол искаш да кажеш. Махни се далеч от мен, моя сладка Сара. Върви си, преди да съм те унищожил, както сторих с Розалия.

— Няма да си отида — твърдо заяви младата жена. И преди да промени решението си, преди въображението й да я накара да избяга, тя прекоси стаята и го взе в прегръдките си.

Усети как цялото му тяло се напрегна при докосването й.

— Гейбриъл…

Той затвори очи за миг, попивайки близостта й, топлината й. Ах, колко силно копнееше за докосването й, да я държи в обятията си, да притисне глава до гърдите й. Потръпна, когато гладът му се надигна, горещ и всеобхващащ, придружен с нужда и болка, по-силни отколкото можеше да понесе.

Топлината на ръцете й проникваше през дрехите му. Той чуваше тихия шепот на кръвта, движеща се във вените й, подушваше я, вкусваше я…

— Гейбриъл, моля те, кажи ми какво да направя.

С нечовешки вик той извърна лицето си от нея.

— Върви си!

Сара се втренчи в него, в очите му, които горяха в мрака подобно на дяволски огньове и разбра, че гледаше в лицето на смъртта.

— Какво е станало с теб? — Гласът й трепереше от ужас.

— Нищо не е станало с мен. Това съм самият аз.

Той оголи зъбите си и младата жена отстъпи назад. Дори и в тъмнината видя зъбите му, остри, бели и страшни и нечовешкия червен пламък в очите му.

— Сега ще си отидеш ли?

Гласът му бе пресипнал, ръцете — стиснати отстрани, докато се мъчеше да потисне жестокия си глад.

Сара пое дълбоко дъх, едва се сдържаше да не избяга надалеч.

— Не, Гейбриъл — тихо, но решително изрече тя. — Няма да те изоставя отново.

В стаята стана малко по-светло и тя разбра, че слънцето отвън е изгряло.

С отчаян вик Гейбриъл се извърна, а пелерината му се завъртя около него подобно на черен дим. Спотаи се в един ъгъл, още недокоснат от светлината, проникваща от стълбите, сви се на кълбо и закри лицето си с ръце.

„Вампир…“

Думата отекна в съзнанието й.

— Да, Сара — заговори от сенките гласът на Гейбриъл, напрегнат от болка. — Вампир. Това съм аз.

Тя поклати глава. Вампирите бяха рожби на фантазиите и измислици, като Дядо Коледа.

— Не вярвам в тези неща.

— Въпреки това е истина. Сега си върви.

— Ти се нуждаеш от кръв.

Той издаде нещо средно между дрезгав смях и отчаян стон.

— Смятах, че не вярваш.

— Ако се нуждаеш от кръв, вземи моята. — Откъде дойдоха тези думи? Сара не вярваше, че ги е произнесла, но не можеше да откъсне поглед от сведената му глава. Неин ли бе този глас, който го подканваше да вземе кръвта й?

— Не!

— Това ще ти помогне ли?

Тя прие мълчанието му за потвърждение.

— Тогава вземи я, ангел мой. Вземи от нея толкова, от колкото се нуждаеш.

— Не! — Думата бе остър писък, но самата мисъл за това да вкуси от същността на живота й… — Не, не мога и не искам. Моля те, върви си!

Обля го вълна на облекчение, когато чу стъпките й да прекосяват стаята и да продължават нагоре по стълбите. Тя си отиваше. Ако имаше право, щеше да благодари на Всевишния.

Миг по-късно главата му рязко подскочи и див вик се изтръгна от гърлото му, когато усети мириса на прясна кръв, дразнещ и мамещ.

Извъртя се и видя Сара, застанала пред него и протегнала лявата си ръка. Погледът му мигновено бе привлечен от струйката кръв, която се стичаше от разреза на китката й.

Кръв. Топла. Свежа. Същността на живота. И краят на ужасната агония, която го пронизваше, на болката, която бе станала по-силна от предвкусването на близкото освобождение.

Кръвта на Сара.

Стисна ръце и поклати глава.

— Не — простена Гейбриъл, — Сара, не…

Отново поклати глава, когато тя пристъпи към него и притисна кървящата си плът към устните му.

С вик на отчаяние устните му се впиха в китката й, вкусвайки сладостта й, усещайки как животворната течност го изпълва с топлина и утолява глада, който го измъчваше подобно на адските пламъци.

Сара… същността на живота, на светлината…

Сара!

Пусна я незабавно, а сърцето му ускорено заби от страх, когато се взря в очите й. Дали бе взел твърде много?

— Cara mia, как се чувстваш?

Сара примигна срещу него.

— Не знам. Леко съм замаяна. — Погледът й се плъзна по лицето му. Удиви се, щом забеляза, че той изглежда по-добре. Смъртната бледност почти бе изчезнала. — Имаш ли нужда от още? Взе ли достатъчно?

Нейният глас ли бе това, който звучеше толкова спокойно, докато го питаше дали е взел достатъчно от кръвта й? Дали не е полудяла? Би трябвало да бъде отвратена от случилото се, от мисълта, че той се нуждае от кръв, за да оцелее, ужасена, че му е дала от своята. Но не се чувстваше нито отвратена, нито ужасена. В действителност съжаляваше, че не е взел повече.

Дали си въобразяваше или наистина изпитваше удоволствие, граничещо с екстаз, когато устните му се впиха в кървящата й китка? Това бе странно. Наистина много странно.

— Сара. — В гласа му прозвуча огромна болка и страдание, когато откъсна ивица плат от ризата си и превърза китката й. После се извърна.

Не можеше да я погледне в очите. Чувстваше се гол и засрамен. Тя го бе видяла в най-отвратителния му облик. Лишен от достойнство, от човешката си маска, тя бе видяла чудовището, което всъщност представляваше. Никой смъртен, станал свидетел на това, не бе оцелял.

— Гейбриъл?

— Добре съм.

— Сигурен ли си? Може би трябва…

— Сигурен съм! Сара, моля те, сега си върви!

— Не, не искам да те оставя…

Не смяташе, че взе достатъчно кръв, за да я посвети в тайния ритуал, но ако не бе така? Не искаше да я пороби, не искаше да я лиши от волята й, така че да я привърже завинаги към себе си и да се страхува да остане без него. Не желаеше да притежава тялото и душата й. Искаше любовта й.

Стисна ръце в юмруци и се извърна, за да я погледне в лицето.

— Моля те, върви си — нежно рече. — Имам нужда да остана сам.

Тя не искаше да го напуска. Не желаеше никога повече да бъде далеч от него, но тихата молба в гласа му я убеди, че трябва да си тръгне.

— Добре. Щом така искаш.

Гейбриъл изпита облекчение. Ако тя все още можеше да го напусне, дори и за кратко, всичко щеше да бъде наред.

Сара сложи ръка върху неговата и усети как той потръпна от докосването й.

— Ще се върна по-късно.

— Не.

— Ще се върна — твърдо повтори младата жена с глас, който не оставяше място за възражение.

— Сара?

— Да?

— Кръстът пред къщата. Махни го.

— Добре.

— Трябва също да измиеш и рамката на вратата.

— Нещо друго?

— Кръгът, който е направен със светена вода и чесънът, разпръснат покрай къщата. Прекъсни кръга и махни чесъна.

— Ще го направя.

Гейбриъл кимна, мразейки се, че трябваше да я моли за толкова неща, когато вече бе взел твърде много от нея.

— Знаеш, че не мога да остана тук.

Разбира се, че не можеше. Тук не бе в безопасност. Как не се бе сетила по-рано?

— Ще трябва да те измъкна. Ще се върна след малко. Ти почивай.

— Сега е сутрин. Аз не мога да изляза навън.

— Ще измисля нещо — увери го тя и побърза да излезе, преди той да успее да й възрази.

Отвън Сара пое дълбоко дъх. Искаше й се да бе помолила кочияша да я изчака. Но може би една дълга разходка бе точно това, от което се нуждаеше. Обикновено би се страхувала да върви сама по пустия път и то призори, но не и сега. Докато крачеше към града, съсредоточи цялото си внимание върху пътя, опитвайки се да не мисли за това какво представляваше Гейбриъл.

Когато стигна до града, нае закрит екипаж, освободи кочияша и подкара към апартамента си.

Влезе в къщата и спусна всички завеси. В спалнята спусна завесите на прозорците, а над тях сложи тежка покривка за легло, за да не прониква никаква светлина отвън. След това, натоварена с всички одеяла, които намери, се отправи отново към покрайнините на града.

Тъй като не желаеше Сара да го види в мъртвешкия му сън, Гейбриъл стана веднага щом почувства приближаването й. Като се движеше бавно, взе пелерината си. В подплатата бе зашита буца пръст от Валелунга. Тази пръст от родната земя бе необходима за оцеляването му, когато се намираше далеч от отечеството си.

Трябваше да събере цялата си воля, за да я посрещне на прага. Ако слънцето се бе издигнало по-високо над хоризонта, това нямаше да е възможно.

— Ела — рече Сара, покри го с три одеяла изведе го от къщата и го настани в каретата.

Докато пътуваха към града, той се сви на пода. Усещаше как слънчевите лъчи го пробождат с непоносима топлина и знаеше, че ще умре в жестока агония, ако Сара го предаде в този миг.

Все още бе рано и по улиците нямаше много хора. Когато пристигнаха пред апартамента й, тя бързо отключи вратата и тичешком го поведе по стълбите. Заведе го в спалнята.

Той свали одеялата и въздъхна от облекчение, когато мракът го прие в утешителната си прегръдка.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита тя.

— Искам да остана сам — отвърна той. Беше унесен, сякаш бе упоен.

— Добре.

— Обещай ми, че няма да се върнеш тук, докато слънцето не залезе.

— Защо? — попита тя и преди той да успее да й отговори, махна нетърпеливо с ръка. — Знам. Никакви въпроси.

— Мисля, че вече знаеш всички отговори.

— Заспивай, Гейбриъл. Обещавам, че няма да смутя почивката ти.

Той изчака, докато тя излезе от стаята, разстла пелерината си върху леглото изтегна се отгоре й и затвори очи. Докато потъваше в тъмнината на мъртвешкия си сън, вкусът на кръвта й все още бе топъл върху езика му, а ароматът й го заобикаляше.