Аманда Ашли
Сара (27)

Глава 26

Когато пристигнаха в апартамента, Сара се чувстваше по-добре. Помогна на Гейбриъл да седне до кухненската маса, свали пелерината и ризата му и изми кръвта от раните му. Не обърна внимание на протестите му — той й казваше, че не е в опасност и напразно си губи времето. Бе ранен и тя трябваше да се погрижи за него, да се увери, че вече е по-добре.

Морис, който все още не бе продумал нито дума, провери дали вратите и прозорците са добре заключени и дали връзките чесън са на местата си. После напръска навсякъде покрай прозорците и вратите със светена вода. След като свърши работата си, се облегна на рамката на вратата на кухнята и се загледа в Сара, която се грижеше за раните на Гейбриъл.

— Нещо си много тих — отбеляза Гейбриъл и хвърли поглед към Делакроа.

Морис сви рамене.

— Какво да кажа? Нищо в живота ми досега не ме е подготвило за подобни неща.

— Не смятам — леко се усмихна Гейбриъл.

— Смяташ ли, че наистина ще можем да защитим Сара от тази… тази жена?

— Не знам, но трябва да опитам.

— Наоколо има ли още много от онези същества?

— Толкова, колкото тя е пожелала да направи. — Гейбриъл се изправи. За миг остана втренчен в Сара, а пръстите му нежно погалиха лицето й. Всичко бе толкова невъзможно, каза си той, любовта им, проблемите, пред които трябва да се изправят, не само сега, но и за в бъдеще. Ако успеят да намерят начин да победят Нина, ще трябва да се постараят да изградят бъдещия си живот заедно.

Той я целуна леко и се извърна към Морис.

— Аз трябва да изляза.

Сара и Морис се спогледаха — нейният поглед бе примирен и разбиращ, а на младия мъж — укорителен. По бузата на Гейбриъл заигра един мускул.

— Няма да отсъствам дълго. Заключи вратата след мен и не отваряй на никого — изгледа сурово Морис. — Разбра ли ме?

Младежът кимна.

Гейбриъл, моля те, не излизай.

— Бих искал да остана, cara — отвърна той и взе пелерината си, — но дори и заради теб не мога да променя това, което съм.

Сара сложи ръка на рамото му.

— Ако изпитваш нужда, вземи от мен, но моля те, не излизай.

— Сара, не! — остро извика младият мъж.

— Решението е мое, не твое! — сопна му се тя.

Морис срещна погледа на Гейбриъл.

— Тази вечер преживя достатъчно — замълча и цветът се отдръпна от лицето му. — Ако се нуждаеш от кръв, вземи моята.

Гейбриъл повдигна вежди.

— Знам какво ти струва да ми предложиш — сериозно рече той, — ала и двамата преживяхте много тази нощ.

Сара последва Гейбриъл в спалнята. Той си облече черна риза и наметна пелерината. Кимна към прозореца и младата жена избърса светената вода от перваза.

— Няма да се бавя — обеща той, целуна я по челото и се стопи в сенките на нощта.

 

 

Гейбриъл спря в мрака. Ноздрите му подушиха въздуха, а сетивата му потърсиха някакъв знак за присъствието на Нина, но нощта бе тъмна и тиха, единствено тихите въздишки на вятъра нарушаваха тишината.

С безшумни стъпки пое в нощта. Жаждата за кръв се усилваше с всеки миг, разпалвана от болките в раните му и гнева.

Дълго търси, докато намери това, което му трябваше — проститутка с бледа кожа и черна коса. Призова я със силата на ума си и докато се взираше в широко отворените й очи, си представи, че това е Нина, неспособна да му устои, Нина, чиято кръв пиеше.

Изкуши се да изсмуче кръвта й до капка, да забие зъбите си в гърлото й и да вземе всичко, докато не остане само ненужната и празна обвивка на тялото й. Така щеше да освободи гнева си и да прогони чувството на безпомощност. Нина бе изпратила онова чудовище, за да похити Сара, да я изплаши, а след това се бе осмелила да вземе от кръвта й…

Гейбриъл повдигна глава. Една тиха дума накара момичето да заспи. Когато се събуди, няма да си го спомня, какво се е случило.

Закрачи бавно към апартамента на Сара, чудейки се дали сега тя не бе под властта на Нина. Дали ще се осмели да почива в апартамента на Сара, когато съществуваше възможност Нина да е подчинила на себе си волята и мислите й?

Колкото й забавна да намираше Нина идеята Сара да го унищожи, това щеше да бъде бърза смърт. Струваше му се, че тя едва ли би намерила някакво задоволство в това. Искаше той да страда много повече искаше и Сара да страда. Какво й бе казала Нина? „Това е само началото…“

Изруга тихо. Трябваше да има начин да победи Нина, да я изненада, но как?

 

 

Когато се върна в апартамента на Сара, я намери заспала върху дивана, а главата й почиваше в скута на Делакроа.

Той се опита да не обръща внимание как изглеждаха заедно — двама смъртни в разцвета на силите си. Усети вина при мисълта, че навярно те вече щяха да бъдат женени, ако не се бе върнал в Париж. Тя щеше да има възможност за нормално съществуване с Делакроа, горчиво си каза. Ала въпреки това ревността, която изпита, когато видя ръцете на Делакроа обвити собственически около кръста на Сара, бе много по-силна от чувството на вина.

— Върви да си легнеш, Делакроа — каза Гейбриъл. — Аз ще се погрижа за Сара.

— Ако не беше ти, тя нямаше да се намира в опасност.

Очите на Гейбриъл застрашително се присвиха.

— Да не си мислиш, че не го знам? По дяволите, ако можех да променя обстоятелствата, щях да го направя! Но вече е твърде късно и Нина няма да се успокои, докато не си отмъсти.

— Защо не оставиш Сара на мира и не се махнеш от живота й? Ако си отидеш, може би онази жена вампир ще се откаже от отмъщението си.

— Може би, но не смятам да поема този риск, не и ако Сара ще бъде принудена да понесе последствията.

— Не си направил кой знае какво, за да я защитиш — заяви Морис.

— Внимавай много, Делакроа — предупреди го той, — в противен случай може да се окаже, че има двама вампири, които да желаят унищожението ти?

— А какво ще стане, ако тя промени решението си? Ако осъзнае, че не желае да прекара остатъка от живота си с… с теб? Тогава ще ме убиеш ли?

Гейбриъл се приближи и взе Сара на ръце.

— Върви да спиш, Делакроа — изрече с леденостуден глас. — Махай се от погледа ми веднага, докато все още можеш.

Кръвта се отдръпна от лицето на младежа. Тялото му се скова от страх, но той събра сили да се изправи и да се запъти към вратата на свободната спалня.

— Делакроа!

Морис бавно се извърна.

— Преди да се оттеглиш, провери дали вратите и прозорците са заключени.

Младият мъж кимна отсечено и излезе.

— Ти няма да нараниш Морис, нали?

Гейбриъл погледна към Сара. Тя се взираше разтревожено в него.

— През цялото време ли беше будна?

Младата жена кимна.

— Има ли някаква истина в думите на Делакроа? Промени ли решението си? Него ли искаш?

— Ще го убиеш ли, ако кажа „да“? — Взираше се в него, докато чакаше отговора му. Запита се какво я бе прихванало да му зададе този въпрос.

Сякаш времето бе спряло. Сара усещаше невероятната сила на ръцете, които я държаха, тъмната страст, пламтяща в очите на Гейбриъл. Един мускул заигра на бузата му, а от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— Не знам, Сара — отвърна тихо. — Наистина не знам.

Младата жена внезапно изпита срам, че го подлага на подобно изпитание и обви ръце около врата му.

— Никога няма да се наложи да разбереш — тихо, но решително промълви тя. — Обичам те, Гейбриъл. Няма значение какво ще се случи, това никога няма да се промени.

— Сара!

Ръцете му я стиснаха силно, оставяйки я без дъх, ала това бе сладко мъчение за нея. Тя сведе клепачи, когато той наведе глава и устните му се впиха в нейните. Той я отнесе в спалнята и затвори вратата, откъсвайки ги от целия свят.

 

 

Гейбриъл лежеше по гръб, заслушан в тихото й дишане. Ръката му бе обвита около кръста на Сара, а главата й почиваше на рамото му. Люби я два пъти, преди сънят да я обори, люби я така, сякаш тя бе единствената, която можеше да го спаси от вечното проклятие. Сгушен в прегръдките й, докато тялото й се притискаше до неговото, а гласът й нашепваше името му, Гейбриъл се почувства отново цялостен и пречистен.

Но дори и в миговете на най-заслепяващата и изгарящата ги страст той се питаше дали би било разумно да спи в нейната стая.

Остана буден през цялата нощ, без да я изпуска от обятията си, с поглед прикован в лицето й. Никога не бе виждал нещо по-красиво и чисто. Косата й бе като най-меката коприна; кожата й бе топла и гладка изкушаваща го да я докосне и той се улови да гали нежния овал на лицето й извивката на рамото, чувствената линия на гърдите.

Никога не бе обичал някого така както обичаше нея.

— Тя никога няма да бъде твоя… — Гласът на Нина, тържествуващ и леко подигравателен изпълни стаята.

Гейбриъл внимателно измъкна ръката си, стана от леглото, приближи до прозореца и погледна в мрака. Там, въплътила в себе си най-тъмните сили на Преизподнята, стоеше Нина, огряна от сребристата светлина на луната.

— Никога, Джовани… — повтори тя, а очите й пламнаха и заприличаха на горящи въглени. — Щом не обичаш мен, няма да обичаш и нея!

Силна ярост обзе Гейбриъл. Ръцете му се свиваха и разпускаха. Ако можеше, щеше да скочи от прозореца, да я стисне за гърлото и да изтръгне и последното дихание от нечестивото й тяло. Но това, което възпираше Нина и я държеше далеч от апартамента на Сара, възпираше и него.

— Скоро, Джани, много скоро тя няма да представлява нищо, освен прах и далечен спомен.

— Нина!

Тя наклони глава и зла усмивка се появи на устните й.

— Ще ме молиш ли отново да пощадя живота й, Джани? Ще излезеш ли отвън, ще паднеш ли в краката ми?

В гърдите му се надигна остър гняв, примесен с гордост. Вече я бе молил веднъж, но напразно. Ала щеше да го стори отново, само и само да се закълне, че ще пощади живота на Сара.

Вдигна примирено глава и погледите им се срещнаха.

— Щях да дойда при теб, ако можех, bella — с принудена усмивка изрече, — но се страхувам, че не мога да напусна тази къща.

— Но щеше да го направиш, ако можеше? Щеше да дойдеш тук при мен и да ме молиш за живота на тази нищожна смъртна?

Той преглътна погнусата, надигнала се гърлото му.

— Да.

— И какво щеше да кажеш?

— Каквото искаш да чуеш.

— Падни на колене, Джовани — нареди Нина. — Искам да чуя думите, които щеше да ми кажеш.

Гейбриъл преглътна гордостта си и падна на колене пред прозореца.

— Щях да ти кажа колко си красива, как твоята прелест засенчва слънцето, а устните ти са по-сладки от нектар…

— Но нямаше да вярваш в нито една от тези думи! — гневно го прекъсна Нина.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да чуеш — повтори той. — Ще направя всичко, което пожелаеш. Ако жадуваш да отнемеш нечий живот, вземи моя.

— Нима си готов да умреш за нея? — учудено възкликна тя. — Нима ще се откажеш от стотиците години живот заради онази жалка смъртна жена?

— Да.

— В такъв случай ще страдаш много повече, отколкото съм си представяла — замислено изрече, завъртя черните си поли и изчезна в мрака.

Гейбриъл проследи изчезването й и тихо изруга, докато се изправяше на крака. Проклинаше светената вода и връзките чесън, които му пречеха да я последва.

 

 

— Един от нас трябва да излезе — каза Сара на следващата вечер. — Ти може да си способен да съществуваш без… храна, но двамата с Морис трябва да се храним.

Гейбриъл кимна. Бяха изминали три дни от появата на Нина пред прозорците на къщата. Сара изпрати бележка в театъра, че е болна и няма да може да играе; Морис ги уведоми, че се е наложило спешно да напусне града по семейни дела.

Бяха изминали три дни от появата на Нина и всички бяха изнервени и неспокойни.

— Направи списък на покупките, Сара и аз ще изляза — предложи Морис.

— Дали е разумно? — попита младата жена, местейки поглед от единия към другия.

— Той може да те защити по-добре от мен — изтъкна Морис.

„Той е прав — помисли си Сара, — но кой ще пази самия Морис?“

— Можем да излезем всички заедно — предложи тя. Гейбриъл се взираше през един от прозорците в мрака, претегляйки всички възможности. Дали ще бъде по-безопасно, ако излязат всички заедно или да останат в къщата и на сутринта да изпратят Морис до пазара? Ами ако някое от съществата на Нина проникне в къщата, докато Морис отсъства, а той си почива? Кой тогава ще защити Сара?

— Всички ще излезем — реши накрая. — След като се нахраните, ще отидем при някой оръжеен майстор. Искам и двамата да си купите някакво оръжие, за да се защитите от съществата на Нина.

— Пистолет? — Сара поклати глава. — Не мисля, че бих могла да застрелям някого.

— Той е прав — неохотно се обади Морис. — Нина ни е обявила война и сме длъжни да се въоръжим.

— Стрелял ли си някога, Делакроа?

Младежът го изгледа предизвикателно.

— Не, но ще се науча.

Гейбриъл кимна. Откриваше, че все повече и повече започва да се възхищава от този млад мъж. Може и да беше само един танцьор, но в него нямаше нищо женствено или страхливо.

Един час по-късно тримата отидоха да вечерят в малък ресторант недалеч от апартамента на Сара. Гейбриъл се настани в сенките по-далеч от прозорците и извърна лице. Сара и Морис си поръчаха печена патица с гарнитура.

Почти не разговаряха.

Когато се нахраниха излязоха и веднага се запътиха към един оръжеен магазин. Отначало собственикът отказваше да отвори, но Гейбриъл извади златна монета и той мигом се превърна в услужлив и любезен продавач. Когато си тръгнаха, мъжът щастливо си подсвиркваше — за по-малко от десет минути бе продал три пистолета и то на изключително изгодна цена!

Оттам тримата отидоха на пазара, където Сара купи хранителни продукти за няколко дни.

Когато се върнаха в апартамента на Сара, наближаваше девет часът.

Щом свали пелерината си, Гейбриъл почувства нечие присъствие. Успя да даде един изстрел преди шестима здравеняка да се нахвърлят върху него и да го завлекат в гостната. Напръскаха го от главата до петите със светена вода, а след това завързаха ръцете и краката му с тежки вериги. Накрая едно от съществата сложи сребърен кръст върху гърдите му.

Морис, който се бе свлякъл в безсъзнание от силен удар по главата, когато се хвърли между нападателите и Сара, лежеше по лице на пода. Силна миризма на кръв изпълваше въздуха.

Сара изпищя, но писъкът й заглъхна, когато друг от зверовете напъха парцал в устата й, а след това нахлузи една торба на главата й. Метна я през рамо и изчезна в тъмнината. Последното от съществата прекоси тромаво стаята, дръпна широко завесите на прозореца и последва другите навън.

Гейбриъл се гърчеше на пода, докато светената вода попиваше през дрехите му изгаряйки плътта му. Кръстът, макар и не по-голям от дланта му, му пречеше да диша, а през цялото това време кожата му гореше, покривайки се с големи мехури.

Подивял от ярост и болка, той прокле и себе си и Нина.

Ала най-лошото предстоеше. Не след дълго почувства безумния страх, обзел Сара. Съвсем ясно, сякаш се намираше до нея, той видя тъмната дупка, в която две от онези чудовища я оставиха; чу приглушените викове на Сара, когато покриха тясната дупка с пръст и с дебел пласт от трева и листа, така че тя бе жива погребана. Видя отчаяните й опити да се освободи от въжетата на ръцете и краката й. В устата й бе пъхнат мръсен парцал и заглушаваше ужасените й писъци.

„Гейбриъл, Гейбриъл, помогни ми! О, моля те, помогни ми!“

Виковете й разкъсваха сърцето и душата му. Пренебрегвайки болката, която го изгаряше, Гейбриъл се опита да помръдне, но кръстът го спираше.

Не можеше да се освободи и не му оставаше нищо друго, освен да лежи безпомощен на пода, да слуша виковете и молбите й, последвани от безмълвни молитви. Минаха няколко часа и писъците й почти заглъхнаха, от време на време чуваше прегракналия й от плач глас. Почувства паниката й, когато един червей пропълзя по ръката й. Чуваше как тя го вика, моли го да отиде при нея и дай помогне.

Гейбриъл се опита дай изпрати мислите си, но силата му бе отслабнала, а нейният ужас отпъждаше всяка мисъл.

Погледна през прозореца. Оставаха само няколко часа до настъпването на зората. И тогава утринната слънчева светлина ще проникне в стаята и щеше да го изпепели.

Представи си мъчителната агония и потрепери от ужас.

Затвори очи, за да пропъди разкъсващата болка и в този миг чу лека въздишка. Отначало помисли, че само така му се е сторило.

— Делакроа?

В отговор чу само едно стенание.

— Морис! Чуваш ли ме?

— Д-да.

Слаба надежда се надигна в гърдите на Гейбриъл.

— Имам нужда от помощта ти.

Последва още едно стенание.

— Те отведоха Сара.

— Какво… мога… да направя?

— Можеш ли да ме стигнеш?

— Аз… ще… се… опитам.

Минаха няколко минути. Дълги, мъчителни минути, докато Морис бавно се придвижваше към Гейбриъл.

— Кръстът — промълви Гейбриъл с глас подрезгавял от болка. — Махни го.

Стори му се, че изминаха часове, докато Морис събере сили да вдигне ръка и да вземе сребърния кръст от гърдите му.

Гейбриъл затвори очи. Усети как част от силата му се завръща. Остана да лежи, освободил се от всякакви мисли и чувства, с изключение на омразата и гнева. Усети ги как се надигат в него изпълват го и го поглъщат. Мускулите му се издуха от невероятна сила и скъсаха веригите, които го приковаваха.

Надигна се и олюлявайки се отиде в кухнята, смъкна дрехите и ботушите си и изчисти от себе си и най-малката следа от светената вода. Кожата му бе много лошо изгорена, а плътта му бе овъглена и тук-там висеше на парцали.

Нуждаеше се от кръв.

Бавно тръгна към стаята на Сара. Влезе вътре, затвори очи и с пълни гърди пое въздух, вдишвайки уханието на Сара. Като се движеше много внимателно, вампирът облече една от широките си черни ризи и черни панталони. Върна се в кухнята, нахлузи ботушите си и отиде в гостната. Наметна пелерината си и коленичи до Морис. Мъжът едва дишаше; тилът му бе размазан, а косата му бе пропита в кръв.

— Делакроа?

Клепачите на Морис потрепнаха.

— Сара?

— Ще я намеря.

— Ти… изглеждаш… като… мъртъв.

— Аз съм мъртъв — равнодушно отвърна Гейбриъл.

Усмивка изкриви устните на младежа.

— Аз… също…

Нямаше смисъл да го залъгва. Оставаха му още няколко минути живот.

— Моята кръв… — прегракнало прошепна Морис. — Вземи я… намери… Сара.

Гейбриъл поклати глава. Независимо колко силно го изгаряше гладът, нито колко отчаяно се нуждаеше от топлата течност, за да заздравеят раните му и да възвърне силата си, не би могъл да вземе кръвта на този мъж. Не и сега.

— Направи го — настоя Морис.

— Готов ли си да умреш?

Младият мъж се втренчи във вампира. Разбра какво искаше да му каже.

— Ти… можеш ли… да ме спасиш?

Гейбриъл се поколеба. При други обстоятелства съвсем малко от вампирската му кръв щеше да възвърне жизнените сили на Делакроа, ала той вече бе твърде близо до смъртта, за да има някакъв ефект.

— Мога да опитам.

— Ще направиш ли… същия избор, ако… сега ти… се наложи… да избираш?

Гейбриъл се втренчи в прозореца, търсейки отговора със сърцето и разума си. Дали отново би направил същия избор? Припомни си всичко, което бе видял и направил за три и половина века, а след това си помисли за безкрайната тъмнина, за годините на самота, за ужасната непреодолима пропаст, която се простираше между него и човечеството. Между него и жената, която обичаше.

Бавно поклати глава. За всичките триста и петдесет години никога не бе предлагал Подаръка на мрака на друга човешка душа.

— Не знам — искрено отвърна той, — но ти трябва да решиш веднага, преди да е станало твърде късно.

— Ако се опиташ да ме спасиш… това… ще отслаби ли твоята сила?

— Да.

В този миг Морис взе решение. Гейбриъл бе единствената надежда на Сара и вампирът бе прав. Нямаше време за губене.

— Вземи… кръвта ми… — Гласът му отслабваше. — Спаси… Сара…

— Както искаш — промърмори Гейбриъл. И тогава, тъй като животът на Сара зависеше от него, той наведе глава над врата на Делакроа, решен да изпълни последната му молба.

Вампирът мислено успокои младия мъж, прогони страха му, докато зъбите му разкъсваха плътта му. Делакроа се отпусна в ръцете му. Няколко минути по-късно Гейбриъл усети как сърцето му започва да бие все по-слабо и по-слабо, докато той бързо изсмукваше кръвта от вените му.

Отдръпна се преди последния удар на сърцето му. Отпусна се и впи поглед в лицето на Морис. Видя как светлината угасна в очите на младежа, чу последното дихание, отлетяло ведно с душата му.

Изправи се и изтри кръвта от устата си.

— Прости ми — горчиво промълви. — Моля се само да не е прекалено късно, за да я спася.