Аманда Ашли
Сара (21)

Глава 20

Никога повече нямаше да го види. Най-после, след три дълги месеца, Сара се примири с този факт. Престана да го търси сред публиката, сред лицата, които се тълпяха пред театъра, вече не очакваше почукването на вратата си.

Каза на Морис, че ще се омъжи за него през пролетта.

Погледът й се спря върху него, докато обличаше палтото й си слагаше шапката си. Той наистина бе красив млад мъж, висок и строен. Балерините от кордебалета я гледаха със завист, защото тя имаше всичко. Беше примабалерина. Името й бе известно във Венеция, Лондон и Париж. Освен това щеше да се омъжи за солиста на трупата. Може би един ден двамата щяха да основат самостоятелен балетен театър.

Сара го изпрати до вратата на апартамента, позволи му да я целуне и му пожела лека нощ.

Затвори, облегна се на вратата и затвори очи. Имаше всичко, за което някога бе мечтала, тогава защо бе толкова нещастна? Защо трябваше да се насилва да се усмихва, когато бе с Морис? Защо целувките му я оставяха студена и безчувствена?

Заради Гейбриъл. Винаги Гейбриъл. Вечно Гейбриъл. Той бе излязъл от живота й, но завинаги щеше да остане в сърцето й, независимо дали искаше или не.

— Гейбриъл! — Името се отрони като ридание от устните й.

— Сара.

Тя се обърна, а сърцето й се качи в гърлото при звука на гласа му, от огромната вълна на нежност, която я заля.

— Гейбриъл! — Сара се втренчи в него, невярваща на очите си. Дали всичко не бе само плод на измъченото й въображение?

Той бе облечен в черни панталони, черни ботуши и тъмнозелена риза. Пелерината обгръщаше раменете му, които й се сториха по-широки отколкото ги помнеше. Косата му бе черна като абанос, а очите — тъмносиви като буреносни облаци.

Настана напрегната тишина.

Тя отчаяно копнееше да се хвърли в прегръдките му, да сложи глава на гърдите му и да изплаче цялата болка и страдание, които бе преживяла през последните три месеца.

Той жадуваше да я притисне до гърдите си, да се увери, че е добре.

Ала Сара се страхуваше, че ще я отхвърли.

А той се боеше, че ако я докосне отново, никога повече няма да й позволи да си отиде.

Сара съзря болезнената самота в очите му и разбра, че ще рискува всичко, дори и болката от отхвърлянето, само и само да го утеши дори и за миг.

А той осъзна, че от мига, в който за пръв път я бе приел в обятията си, битката му бе обречена.

— Cara.

Само една дума. Това бе всичко, което изрече. Но тя стопи преградата помежду им. Младата жена се озова в прегръдките му, а сълзи се стичаха по страните й. А той непрестанно мълвеше името й. Сълзите й прогониха самотата му и измиха болката. Сълзи на любов, щастие и приемане.

Притискаше я към гърдите си и се чувстваше като човек, който най-сетне се е завърнал у дома. Наведе се и леко я целуна по устните. Тя обви ръце около кръста му и го стисна толкова силно, сякаш се страхуваше, че ще изчезне.

Той отново я целуна, този път с истинска целувка, позволи си да вкуси от топлината и сладостта й.

— Ах, cara — въздъхна Гейбриъл, — само ако знаеше колко много ми липсваше!

— Не повече, отколкото ти на мен. — Взря се в очите му. — Опитах се да те извикам с мислите си.

Гейбриъл кимна.

— Чух те.

— Защо не ми отговори?

— Ти би трябвало да знаеш защо.

— Защото си…

— Вампир.

Тя кимна, питайки се защо й е толкова трудно да произнесе тази дума. Знаеше, че е истина, но дълбоко в душата си вярваше, че ако никога не изрече думата на глас истината ще си отиде.

— Сара.

— Защо се върна? — с треперещ глас попита младата жена.

— Искаш ли да си отида? — беше си казал, че ако тя повече не изпитва никакви чувства към него, ще намери Нина и ще направи всичко, което пожелае в замяна на обещанието да пощади живота на Сара.

— Не! О, Гейбриъл, без теб нищо не е същото. Моля те, никога повече не ме напускай!

— Няма — обеща той. — Ако си сигурна, че искаш да остана, аз ще остана.

— Сигурна съм.

— Ами Морис Делакроа?

Морис! Почувства се виновна. Беше обещала, че ще се омъжи за него през пролетта.

Гейбриъл се отдръпна, за да види лицето й.

— Какво има, cara?

— Аз…

Сякаш мрачна пелена се спусна върху Гейбриъл. Дали докато отсъстваше, тя се бе влюбила в другия мъж?

— Сара?

— Аз… аз мислех, че никога повече няма да те видя — изрече със запъване. — И аз… — Преглътна с усилие. — Обещах на Морис, че ще омъжа за него.

— Разбирам.

— Но аз не искам Морис! Искам теб!

— Наистина ли?

— Да! Трябва да ми повярваш. Съгласих се да се омъжа за него, защото вече нямаше значение. Нима не разбираш?

— Той любил ли те е? — изговори думите спокойно, сякаш отговорът й не бе важен, но знаеше, че ще убие Делакроа с голи ръце, ако се бе осмелил да направи нещо повече, освен да я целуне за лека нощ.

— Разбира се, че не! — възмутено отвърна тя. Взря се напрегнато в лицето на Гейбриъл. — Вярваш ми, нали?

Той кимна и устните му се извиха в лека усмивка.

— Щях да знам, ако ме бе излъгала, cara.

Нежно я привлече отново в прегръдките си, опиянен от топлината на кожата й, от живота, който пулсираше в нея, от равномерното биене на сърцето й. Тя бе толкова млада, толкова жива.

— Гейбриъл? Ти не ми каза какво те накара да се върнеш този път.

Той въздъхна дълбоко. Сара заслужаваше да знае истината.

— Страхувам се, че заради мен си в опасност, cara.

— Аз ли? Как така?

— Това е дълга история. Ела, да седнем по-удобно.

Взе ръката й и я поведе към дивана. Седна и я настани до себе си. Огледа стаята, за да събере мислите си и забеляза, че мебелите са нови.

— Помниш ли историята, която ти разказах? За това как станах вампир?

Младата жена кимна.

— Жената, която ме превърна в това, което съм сега, дойде да ме види в Испания. Искаше отново да й стана любовник.

Сара се втренчи в него. В очите й се четеше ревност и болка при мисълта, че Гейбриъл гали друга жена.

— Ти никога не си ми казвал, че си бил неин любовник.

— Това бе много отдавна. Мислех, че тя е най-красивата жена, която някога съм виждал.

— О! И ти… вие двамата…

— Не, cara — тихо промълви Гейбриъл. — Не сме направили нищо. Но когато й отказах, тя се разгневи и заплаши, че ще ме унищожи. — Замълча за миг. — Заплаши, че ще посегне и на теб.

— На мен? Но защо?

— Тя също е ревнива, cara.

Сара се намръщи.

— Как е узнала за мен?

Гейбриъл сви рамене.

— Не знам. Може би те е следила.

— И те заплаши, че ще ме убие?

— Не точно това.

Сара застина неподвижно. Внезапно я обзе смразяващ студ.

— А какво точно?

— Заплаши, че ще те направи една от нас.

— Не! — Имаше толкова ужас и отвращение в очите й.

— Точно заради това се върнах, Сара. За да те защитя, ако мога.

— Ако можеш?

Гейбриъл кимна.

— Тя е много стар и силен вампир. Не съм сигурен, че мога да й се противопоставя.

Сара се втренчи в него. Никога досега не се бе чувствала толкова изплашена. Щом Гейбриъл, който притежаваше такава необикновена сила, не бе сигурен, че ще може да я защити, то какъв шанс имаше тя?

Вампир. Обичаше Гейбриъл с цялото си сърце и душа, но бе сигурна, че би предпочела да умре, отколкото да се превърне в това, което бе той, едно същество, откъснато завинаги от човешкия род и от Бога. Не искаше да живее с кръвта на другите, да прекарва безкрайни дни в тъмнина. Искаше да има дом, съпруг, деца…

Конвулсивно започна да трепери, а Гейбриъл я привлече в обятията си и я притисна силно към гърдите си. Въпреки че не го правеше съзнателно, той можеше да чете мислите на Сара и мълчаливо се прокле, че не бе изпълнил желанието на Нина. Не биваше да забравя колко зла и отмъстителна е тя. Трябваше да направи всичко, да обещае всичко, но да не предизвиква гнева й. Може би още не бе твърде късно…

— Не!

Сепнат, той погледна към Сара и видя, че тя се взира в него с разширени сини очи изпълнени с ревност.

— Изобщо не си помисляй да отидеш при тази… тази жена.

— Така може би ще е най-добре, cara.

— Не.

— Сара, тя притежава силата да хипнотизира другите и да ги заставя да изпълняват желанията й. Когато унищожи мен, ти ще останеш сама и беззащитна.

— Не ме интересува. Няма да ти позволя да отидеш при нея.

Гейбриъл повдигна черните си вежди.

— Няма да ми позволиш?

Сара поклати глава.

— Сега ти си мой. Няма да те деля с нея или с която и да е друга жена.

— Ах, моя сладка Сара, каква тигрица си ти!

— Обичам те, Гейбриъл.

— Сара…

— Знам — прекъсна го тя. — Знам — хвана го за ръката и го поведе към спалнята. Когато влязоха, затвори вратата.

— Сигурна ли си, cara?

Тя впи поглед в очите му, припомняйки си нощите, когато идваше при нея в сиропиталището, нощта, през която я заведе в операта. Той спаси живота й, превърна мечтата й да стане балерина в реалност. Някога го мислеше за ангел; сега знаеше, че не е ангел, а мъж, прокълнат да прекара живота си в мрак, едно същество на нощта.

Мъжът, когото обичаше.

— Сигурна съм, Гейбриъл — прошепна.

— Наистина ли?

Той я обърна така, че тя да застане с лице към огледалото в ъгъла, застана до нея и обви ръка около кръста й.

Двамата стояха един до друг, ала само нейното отражение се виждаше отсреща.

— Аз съм вампир, Сара Джейн. Мога да споделя само половината от живота ти. Не мога да ти дам деца. Никога няма да остарея. Можеш ли да живееш с това?

Тя погледна към Гейбриъл изправен до нея и след това отново се втренчи в огледалото. Можеше да го чува, да го докосва, но въпреки това той нямаше отражение.

— Сара?

— Все още ли се опитваш да се отървеш от мен, Гейбриъл? — Протегна ръка и го помилва по лицето, но в огледалото докосна единствено въздуха. — Не знаеш ли, че това е невъзможно?

— Просто искам да си сигурна.

Тя въздъхна, привлече го в прегръдките си и впи устни в неговите. Езикът й се плъзна в устата му, а гърдите й се потъркаха о неговите.

— Сигурна съм, ангел мой — прошепна и пръстите й се спуснаха надолу по раменете и гърдите му. — Много сигурна.

От гърлото му се изтръгна вик, той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото. Нетърпението го изгаряше и Гейбриъл припряно свали дрехите й. Тялото му затрепери от копнеж, когато меките й чувствени извивки се разкриха пред очите му. Колко беше красива! И го желаеше! Това бе невероятно!

Когато започна да се съблича, тя спря ръката му и сама се зае да свали дрехите му. Ръцете й нежно се плъзгаха по гладката му кожа, докато сваляше ризата.

Гейбриъл простена под ласките й. Не можеше да чака повече. Притисна я към леглото и покри тялото й със своето. Името й се изтръгна като нежна въздишка от устните му, когато телата им се сляха в едно.

Тя се бе вкопчила в него, мълвейки името му, докато страстта им се разгаряше все по-ярка и пламенна, по-гореща от слънчевите лъчи.

Тя бе светлината, от която се нуждаеше, мека и топла, докосването й излъчваше празнотата на вечността, прогонваше самотата от сърцето му.

Гейбриъл почувства как тя потрепери под него, чу я да вика името му. Миг по-късно той отметна глава и тялото му се разтърси в екстаз.

Двамата останаха така, вкопчени един в друг, а лицето му бе притиснато във врата й. Тъй като се страхуваше да не я притиска твърде много, Гейбриъл се претърколи от нея, но не я освободи от прегръдките си. След няколко часа щеше да се съмне. Но сега, макар и за кратко, тя бе негова, можеше да я прегръща, да я гали и да я люби.

 

 

С наближаването на зората Гейбриъл се размърда и движенията му събудиха Сара. Тя се надигна, облегна се на лакът и го загледа, докато се обличаше.

— Къде отиваш?

Той неопределено махна с ръка.

— Трябва да си намеря ново убежище.

— Остани.

— Не.

— Защо не?

Защо не, наистина? Тя знаеше какво представлява; не беше необходимо да се крие от нея.

— Можеш да почиваш тук, както го направи и преди.

— Искам да ми обещаеш, че няма да влезеш в стаята, докато не настъпи вечерта.

Сара седна в леглото. Гейбриъл си помисли колко е красива в този миг със златистия водопад от копринено меки коси, с устни леко подпухнали от целувките му.

— Защо? Не ми ли вярваш?

Нетрепващият му поглед срещна нейния.

— Вярвам ти с цялото си същество, cara, но не искам да ме виждаш, когато спя.

Тя наклони глава и го изгледа любопитно, чудейки се какво още крие от нея.

— Моля те, cara.

— Добре. — Младата жена залюля краката си от ръба на леглото и скочи на пода. Бързо събра дрехите, от които щеше да се нуждае през деня.

— Сара, бъди много внимателна днес. Нина може да е в Париж. Нищо чудно да е повикала помощ. Дръж вратите и прозорците си заключени. Не отваряй вратата на непознати.

— Този следобед имам репетиция.

— Морис ще дойде ли да те вземе?

Страните й пламнаха.

— Да.

— Добре. Стой близо до него. Нека след това да те изпрати до тук.

— Доста необичайна молба за един любим — подразни го Сара.

— Не искам да си сама.

— Ами ти? Ако тя изпрати някого за теб?

— Аз не съм напълно безпомощен през деня, Сара — уверено отвърна той, надявайки се да я успокои. Донякъде не я бе излъгал.

Тя прехапа долната си устна и нерешително го погледна.

— Може би трябва да остана у дома.

Гейбриъл стисна ръцете си в юмруци. За последен път се прокле, че не се бе съгласил да прекара една нощ с Нина, да й даде удоволствието, което тя желаеше. Но заради глупавата му гордост, заради отвращението, което изпита само при мисълта отново да бъде играчка в ръцете на Нина, макар и само за една нощ, сега неговата сладка Сара бе в опасност.

— Гейбриъл?

— Мисля, че всичко ще бъде наред, cara. След репетицията искам да купиш няколко връзки чесън и да ги закачиш на вратите и прозорците. Имаш ли кръст? Добре, сложи си го, когато излезеш навън.

— Ти ме плашиш.

— Знам, но трябва да си подготвена.

Привлече я в обятията си, проклинайки се, че не може да прекара деня с нея. За миг си помисли дали да не я отведе от Париж, но където и да отидеха, Нина щеше да ги открие. Тя усещаше присъствието му, така както и той усещаше нейното.

— Обичам те, Сара Джейн. Бъди внимателна.

Слънцето бе изгряло. Усещаше как силите постепенно го напускат и приседна ръба на леглото, докато сънливостта бавно започна да го обзема.

— Сара, покрий прозореца.

— Какво? О! — Тя се изскубна от ръцете му и бързо закачи една тежка покривка пред прозореца, за да попречи и на най-слабата светлина да проникне през завесите. — Така по-добре ли е?

— Чудесно. Ела, седни до мен.

Тя се подчини с радост, а ръката й обгърна кръста му.

— На какво прилича сънят ти през деня?

— Прилича на смъртта, cara. Когато ми се случи за пръв път, бях много изплашен. Научих се да приемам тъмнината, кръвта, но всеки път, когато слънцето изгрява, се чувствам така, сякаш отново умирам.

Тя го прегърна по-силно. Не знаеше какво да му каже…

— Постепенно станах по-силен и открих, че мога да стоя буден за кратко време, когато слънцето изгрее и да се събуждам преди да залезе, ако стоя далеч от светлината.

— Сънуваш ли, когато спиш?

— Не. И все пак понякога знам какво правиш и къде си. Когато избухна пожар в сиропиталището, разбрах, че страдаш, но нищо не можех да направя. — Погледна я в очите й, припомняйки си колко безпомощен се бе чувствал тогава. — Това бе ужасно, да знам, че се нуждаеш от мен и да не мога да ти помогна.

— Но ти ми помогна — напомни му тя. — Ако не беше ти, аз все още щях да бъда прикована към онзи стол.

— А сега заради мен животът ти е в опасност.

— Не ме интересува! Не бих изтъргувала и минута от времето, което бихме могли да имаме заедно. Нито минута! А може би тя няма да дойде да ни търси. Може би просто е искала да те накара да изпълниш желанието й.

— Може би — рече Гейбриъл. А може би слънцето няма да грее и дъждът няма да завали.

Подържа я още миг и след това я пусна.

— Обещанието ти, cara — каза той. — Не забравяй за обещанието си.

Не искаше тя да го вижда, когато изпадне в мъртвешки сън.

— Няма да забравя — целуна го още веднъж, сетне излезе от стаята и тихо затвори вратата зад себе си.