Аманда Ашли
Сара (34)

Глава 5

Когато тя се събуди, беше късна утрин. Протегна се лениво в леглото изпълнена с чувство на безкрайно задоволство, надигна се и се запита къде ли е отишъл Гейбриъл.

Стана, взе набързо душ, облече пухкавата бяла хавлия и слезе по стълбите.

— Гейбриъл?

Намръщи се, а докато обикаляше от стая в стая, смущението й нарастваше. С изключение на спалнята и предната гостна, нито една от стаите не бе обзаведена. В кухнята нямаше нито маса, нито столове, макар че в хладилника имаше храна.

Тя отново мина по стаите, като спираше озадачена във всяка стая, взирайки се с недоумение в голите стени. Със сигурност човек, който караше спортна кола за седемдесет хиляди долара, можеше да си позволи да купи мебели.

Не можеше да се освободи от чувството, че предната гостна е единствената стая, в която някой живееше. Нито пък от усещането, че Гейбриъл е някъде в къщата. Но ако бе така, защо не й се обади, когато го повика?

— Гейбриъл? — Застана в коридора. — Гейбриъл! Никак не е смешно.

Въздъхна с раздразнение и се качи на горния етаж. Тъкмо се канеше да облече дрехите, които носеше предишния ден, когато погледът й попадна на гардероба.

„В гардероба има различни дрехи“ — бе казал той.

Поколеба се за миг, после отвори вратите и очите й се разшириха от удивление. Вътре имаше рокли, блузи и пуловери, джинси, панталони, официални обувки и сандали, всички очевидно избрани съобразно нейните предпочитания. Тя поклати удивено глава. Никога досега не бе имала толкова много дрехи.

Бяха й нужни двадесет минути, за да се спре на черни панталони и бледолилав пуловер. Отиде в кухнята и си направи чаша кафе.

Къде бе той?

Едва тогава забеляза тясната врата. Беше в ъгъла и бе боядисана в същия цвят, както стените на кухнята, така че почти не се забелязваше.

Сара остави чашата на мивката, прекоси стаята и отвори вратата. От другата страна се виждаха тесни стълби, а в долния край също имаше врата.

— Става все по-интересно — промърмори младата жена. Чувствайки се като Алиса в Страната на чудесата, тя слезе по стълбите и протегна ръка към дръжката на вратата.

Беше заключена. Огледа се за ключ и прокара ръка по горния перваз. Нищо.

Затаи дъх. Дали вратата водеше към гаража? Или към помещения в сутерена? Или към градината?

Задържа ръка за миг върху вратата. Дървото от тъмен дъб бе гладко и хладно под пръстите й.

Внезапно пред очите й се появиха образи, картини от малка къща, от счупен прозорец, от тясна стълба и друга врата също от тъмно дъбово дърво. Врата, която водеше към влажно мазе.

И чу гласа на Гейбриъл, който я предупреждаваше: „Върви си!“.

Сара се стресна, отдръпна ръка от вратата и отстъпи назад. Не си въобразяваше. Това бе гласът на Гейбриъл.

Внезапно в гърдите й се надигна лошо предчувствие и тя хукна нагоре по стълбите. Когато се изкачи най-горе, затръшна вратата зад себе си.

Изтича през кухнята, коридора, гостната и не спря да тича, докато не се озова навън на алеята за коли. Тогава си спомни, че колата й остана в гаража на къщата й.

Дишайки тежко, тя се втурна по дългата извита алея към входната врата. От очите й бликнаха сълзи, когато установи, че е заключена, но после по някакво чудо, железните врати се отвориха и тя изтича навън. Чу как вратите се затръшнаха зад нея, но не се обърна, а продължи да бяга, подгонена от смразяващ ужас.

 

 

Той се събуди по залез-слънце. Стана и с тежки стъпки изкачи стълбите.

Тя си бе отишла и така бе по-добре.

През следващите нощи, през които стоеше неподвижно и се взираше в изгасналото огнище или яздеше Некромант, отново си повтаряше тези думи. Понякога седеше в тишината на спалнята изпълнен със спомени, докато копнежът по нея се превърнеше в непоносима болка. Тогава излизаше и бродеше по пустите улици. Никой не го виждаше. Движен от свръхестествена сила, той се придвижваше от единия край на града до другия, невидим за околните, които усещаха единствено полъха на студен вятър, когато минаваше покрай тях.

Гладът го подтикваше да преследва и да убива, но той устояваше на нечистото изкушение. Хранеше се само когато бе крайно необходимо и взимаше само колкото да поддържа съществуването си. Никога не задоволяваше докрай жаждата си, наказвайки се с глад, защото бе много по-лесно да устои на мъчителната нужда за кръв, отколкото да потуши копнежа си по Сара.

Измина седмица, а гладът му нарастваше заедно със съзнанието, че може да я вземе, когато пожелае.

Та той в крайна сметка бе вампир. Можеше да я хипнотизира и да я накара да се люби с него винаги когато поиска. Трябва само да я призове със силата на внушението си и тя ще дойде при него, където и да се намира, топла и желаеща, неспособна да му устои.

Можеше да я подчини изцяло на волята си и в това състояние тя щеше да направи всичко, което той пожелае. Всичко. Ще бъде нещастна, когато са разделени. Ще му намира жертви, които да задоволяват глада му, ще убива заради него, ще го обожава, ще бъде негова покорна робиня.

Или би могъл да я застави да приеме Подаръка на мрака и тогава тя ще сподели вечността с него. Ала не можеше да я накара да го обича. И това го изпълваше с дива ярост. Накрая именно тази ярост го отведе пред вратите й.

 

 

Сара се бе свила в ъгъла на дивана, завита с одеяло и гледаше повторение на един стар филм за Рип ван Уинкъл.

Бе гледала тази сцена поне шест пъти, но поради някаква причина никога не й омръзваше.

Когато филмът свърши, превключи на канала с кънтри музика и се замисли за Гейбриъл. Винаги Гейбриъл, раздразнено се упрекна младата жена. Едва познаваше този мъж, а не можеше да го забрави. Той винаги бе в мислите, в сънищата й. В кошмарите й. Струваше й се, че полудява.

Със сигурност това бе единственото обяснение за сънищата й. Понякога се пренасяше в Англия, друг път във Франция. В сънищата си говореше френски. Танцуваше. Любеше се с Гейбриъл. Само че това не бе точно тя, а другата жена с руса коса и сини очи.

Ала имаше и сънища, които наистина я плашеха и я караха да спи на запалени лампи. В тях нямаше нищо хубаво и тя често се събуждаше обляна в студена пот, с разтуптяно сърце. Но дори когато беше будна, окървавените зъби и очите, горящи с нечовешки пламък, продължаваха да я преследват.

Миналата нощ сънува, че е погребана жива.

Затвори очи и пое дълбоко дъх, за да се успокои. Това бяха само сънища, а сънищата не можеха да наранят…

— Сара…

Тя отвори очи и го видя — стоеше на прага в другия край на стаята. Беше висок и тъмен, подобно на образа от кошмарите й и тя учудено се запита защо не се страхува и защо не е изненадана. И тогава разбра. Очакваше го от онази минута, когато преди седмица избяга от имението му.

— Какво правиш тук?

Тъмносивите му очи сякаш я изгаряха.

— Дойдох за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Не можеш ли да се досетиш?

Сара притисна одеялото до гърдите си, а очите й се разшириха от страх. Бавно поклати глава, отказвайки да повярва в това, което виждаше в очите му.

И тогава той я вдигна от дивана, макар че не си спомняше кога се е приближил до нея.

Докато я отнасяше от къщата заедно с одеялото, ръцете му я притискаха собственически към мускулестите му гърди. В очите й запариха сълзи.

Изведнъж се озоваха в имението му, в предната гостна и тя седеше в креслото до камината. Не си спомняше как се озова тук.

Видя как Гейбриъл поглежда през рамо; чу се тих свистящ шум и в камината лумна огън.

Магия, помисли си младата жена. Това бе някаква магия.

— Погледни ме — рече той и гласът му отекна в стаята, в мислите и сърцето й.

Тя стисна ръце, за да спре треперенето им и срещна погледа му.

— През изминалата седмица не можах да мисля за нищо друго, освен за теб — не изглеждаше щастлив от този факт. — Само за теб.

— Аз… също си мислех за теб.

— Наистина ли?

Дали имаше някаква надежда в гласа му?

— Да.

— Сънуваш ли, Сара?

— Разбира се. Всички сънуват.

— Не всички — промърмори той. — Разкажи ми за сънищата си.

— Затова ли ме доведе тук? — попита тя. — Да ти разкажа сънищата си?

— Разкажи ми.

Опита се да извърне глава, но не можеше да откъсне поглед от неговия.

— Разкажи ми. — Това бе заповед.

— Повечето сънища бяха за теб. За… — сви рамене. — За онази нощ.

— Това ли е всичко?

— Не. Понякога имах кошмари, ужасни кошмари.

Той не помръдна, но тя имаше чувството, че се наведе към нея.

— Разкажи ми — настоя Гейбриъл.

— Те нямат никакъв смисъл. Момичето в сънищата ми съм аз. Виждам това, което вижда тя, чувам това, което чува тя. Но това не съм аз.

Втренчи се в него, надявайки се, че ще й помогне, ще я увери, че не е полудяла.

— Понякога говоря на френски — вдигна ръка и безсилно я отпусна. — Никога не съм учила френски, но в сънищата си разбирам този език. Освен това там имаше… — Устата й внезапно пресъхна и тя мъчително преглътна. — Имаше кръв и смърт и ти бе там и всичко се преплиташе. А миналата нощ… — заби нокти в дланите си. — Миналата нощ сънувах, че съм погребана жива. И ти дойде и ме спаси.

— Сара… — Гласът му бе дрезгав и изпълнен с безмерно страдание и болка. Сега вече знаеше, че пред него седеше Сара Джейн.

— Какво означава всичко това? — попита тя.

Той се извърна, не искаше да види копнежа и глада му, които без съмнение бяха изписани на лицето му.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Да не би да полудявам? — разтревожено попита Сара. — Това ли означават всички тези сънища?

— Не.

— Защо ме доведе тук? Какво искаш от мен?

— Смятах да ти предложа да избереш.

— Какво да избера?

— Смятах да те помоля да станеш моя по своя воля, а ако откажеше, щях да ти предложа да избираш дали да бъдеш моя робиня или да станеш равна на мен.

Сара не можа да се сдържи и се засмя. Да бъде негова робиня или да стане равна на него? За какъв се мислеше той? Внезапно почувства силата на погледа му и смехът й секна.

— Ти се шегуваш, нали?

— Не.

— Как запали огъня?

Той повдигна черните си вежди.

— Доста странен въпрос в настоящия миг.

— Как дойдохме толкова бързо тук?

— Притежавам много таланти — сви рамене той.

— Да не би да си вълшебник или нещо от този род? — Нарочно не каза магьосник, защото тази дума предизвикваше твърде зловещи представи.

— Вярваш ли в прераждането?

— Само не ми казвай, че си Хари Худини!

— Отговори ми!

— Не, не вярвам в прераждането. Нито в духове. Нито пък във вампири.

Той прекоси стаята, дръпна завесите и се загледа навън. По един или друг начин можеше още сега да сложи край на всичко. Както трябваше отдавна да направи, каза си Гейбриъл, да я остави да си отиде, да напусне живота й и никога да не се връща. Но както и с другата Сара не можеше да го стори. Не можеше да се раздели с единствената жена, която някога го бе обичала. Щеше да си остане егоист, тъжно си помисли той, решен да има това, което иска, независимо от цената.

Остана дълго до прозореца, поглъщайки звуците на нощта. На около километър лежеше някакъв пиян, който хъркаше звучно в тишината. Чу тихия плясък на крилата на сова излязла на лов. Някъде в далечината долови гласовете и смеха на хора, които спореха, разговаряха, любеха се.

Пое дълбоко дъх и уханието на Сара изпълни ноздрите му. Вдъхна парфюма й. Аромата на сапуна, с който се бе къпала. Мириса на косите й. Острата миризма на страх. Упойващия мирис на кръвта, топла и сладка, която течеше във вените й.

Стисна юмруци. „Сара Джейн, спомни си за мен, cara, ела при мен.“

— Сара Джейн. — Тялото й се разтърси от тръпки, когато повтори името. — Тя е момичето от моите сънища.

— Знам.

— Откъде би могъл?

— Защото това са нейните сънища, нейните кошмари.

— Искаш да кажеш, че тя действително съществува?

— Съществуваше.

— Съществуваше? — Внезапна хладина изпълни стаята, докато очакваше обяснението му.

— Тя е родена в Англия през 1865 година. Косите й бяха руси като твоите, но очите й бяха сини, като небето в топъл летен ден. Израсна в едно сиропиталище. За известно време бе примабалерина на парижката опера. Отказа се от блестящата си кариера и от мечтите един ден да има семейство заради мъжа, когото обичаше. — Замълча за миг. — Умря през 1940 година.

— Говориш така, сякаш си я познавал.

Той бавно се извърна към нея.

— Познавах я.

— Това е невъзможно.

Устните му се извиха в едва забележима усмивка.

— Нима?

— И така — продължи Сара с иронична нотка в гласа, — тя твоя робиня ли беше или ти бе равна?

— Тя бе моя съпруга.

Сара се намръщи.

— Но тя е умряла преди повече от петдесет години.

— Да — отвърна Гейбриъл. Очите му бяха мрачни и сиви като зимно небе. — В Саламанка.

Сара поклати глава. Може би той бе лудият.

— Уморена съм. Искам да си отида у дома.

Силен студ я прониза и я накара да потръпне въпреки огъня в камината. Усещаше, че той крие нещо, нещо, което не искаше тя да узнава.

Гейбриъл пое дълбоко дъх.

— Ти си у дома.

Сега вече тя наистина се изплаши. Отчаяно се опита да си припомни как човек би могъл да се справи с опасно луд.

— Аз не съм луд, Сара, нито пък ти. Потърси в мислите си. Остави се на спомените.

— Да си спомня какво?

— Коя си ти.

— Знам коя съм аз. Това, което не знам, е кой си ти.

— Ти ме познаваш, Сара. Винаги си ме познавала.

— Не — прошепна тя и очите й се насълзиха. — Моля те, пусни ме да си отида у дома.

— Не мога. Не мога отново да те изгубя.

— Аз не съм тя! Моето име е Сара Лин Джонсън. Очите ми са кафяви, не сини. И аз никога не съм била нито в Англия, нито във Франция, нито в Испания.

— Ти се роди саката — заговори той. — Аз дойдох при теб в сиропиталището. Четох ти, държах те в прегръдките си, докато танцувахме из стаята. Заведох те на балет…

— Гледахме „Жизел“. — Тя потръпна, когато думите сами се изплъзнаха от устните й. Сякаш някой се разхождаше по гроба й.

Гейбриъл кимна.

Сара смаяно се втренчи в него.

— Ти ме изведе на езда. Изпрати ме във Франция, за да стана балерина. Спаси живота ми, когато бях жестоко обгорена…

Той отново кимна. Сърцето му лудо заби при спомените, които изплуваха в съзнанието й.

— Това съм била аз. Аз съм била погребана жива.

Гейбриъл видя ужаса в очите й, когато си припомни онази нощ. За да я успокои, той пристъпи към нея и протегна ръка.

— Не! — ужасено се дръпна Сара. — Ти си… ти си… — Поклати глава, отказвайки да повярва. — Не, това е невъзможно. Всичко това е било само сън, един кошмар.

Ръката му безсилно се отпусна.

— Понякога ми се иска да е така. — От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. — Думата, която не можеш да изречеш, е вампир. Истина е. Аз съм точно това.

Тя отново поклати глава. Той чуваше бесните удари на сърцето й, усещаше мириса на страх, който се излъчваше от порите на кожата й.

— Преди не се страхуваше от мен — тихо отбеляза Гейбриъл. — Веднъж дори ми даде да пия от кръвта ти.

Цветът се отдръпна от лицето й и тя се втренчи в китката си.

— Спомням си. — Изговори думите, сякаш насила бяха изтръгнати от устните й. — Ти беше в мазето на една изоставена къща в покрайнините на Париж и не можеше да излезеш.

Вдигна поглед към него, ала той не каза нищо — стоеше неподвижен, с безизразно лице. Никога досега не бе виждала подобна неподвижност у друго човешко същество… само че той не бе човешко същество.

Вампир.

Безсмъртен.

Припомни си всички филми, които бе гледала за Дракула. „Искаш ли да бъдеш моя робиня или да станеш равна на мен?“ Дали наистина имаше някакъв избор? Ако във филмите или в книгите, които бе чела, се съдържаше поне капчица истина, той можеше да я хипнотизира и да я накара да изпълни всяко негово желание. И в този миг, уловена в паяжината на погледа му, тя осъзна, че всичко е истина.

— Сара, няма да те нараня. — Извърна се и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. — Признах ти, че тази нощ те доведох тук, за да те посветя… и смятах да те взема насила, ако не пожелаеш да го направиш доброволно.

— Да ме посветиш?

— Да те направя това, което съм аз. — Макар че не я гледаше, Гейбриъл видя ужаса в очите й, почувства надигналия се страх в гърдите й, чу забързаните удари на сърцето й. — Не се тревожи — уморено продължи. — Промених решението си.

— Ти много си я обичал, нали?

— Да.

— Защо не я направи… вампир?

— Тя не пожела.

За един дълъг миг той се втренчи в нея с хипнотизиращия си поглед, докато тя не изгуби съзнание.

Когато отново дойде на себе си, си беше у дома, седнала на дивана, завита с одеялото.

— Сбогом, Сара — тихо промълви Гейбриъл. — Никога повече няма да те безпокоя.

Тя примигна и той изчезна, сякаш никога не го бе имало.

Младата жена дълго остана неподвижна, припомняйки си и най-малката подробност от разговора им. Тя бе живяла и преди, беше го познавала. В главата й нахлуха спомени за Морис и Антонина, за сцената на парижката опера, за живота й в сиропиталището, за сестра Мери Джоузефа. Припомни си как бе прикована към инвалидния стол, паниката, която бе изпитала, когато пламъците обзеха стаята й. Припомни си и Гейбриъл, който я носеше през нощта, тъмните му изплашени очи. Той й бе дал кръвта си, бе спасил живота й, бе я излекувал, за да може да ходи и да танцува.

Той я бе обичал до деня на смъртта й…

Това не можеше да е истина. Тя не вярваше в прераждането. Нито в съществуването на вампири. Самата мисъл бе ужасяваща, ала едновременно с това и вълнуваща.

Почувства се твърде неспокойна, за да седи на дивана. Стана, отиде в кухнята и си приготви чаша горещ шоколад. Спомените продължаваха да владеят съзнанието й, спомени за един друг живот, спомени изпълнени с образа на Гейбриъл — как й чете, как й пее, държи я в прегръдките си…

Гейбриъл, който я моли да си отиде през онзи ден, когато го намери в мазето…

 

 

„Гейбриъл, ангел мой, позволи ми да ти помогна!“

— Ангел… ангел… — Той се засмя, ужасяващ звук, граничещ с истерията. — Дявол искаш да кажеш. Махни се далеч от мен, моя сладка Сара. Върви си, преди да съм те унищожил, както сторих с Розалия.

— Няма да си отида — твърдо заяви младата жена. И преди да промени решението си. Преди въображението й да я накара да избяга, тя прекоси стаята и го взе в прегръдките си.

Усети как цялото му тяло се напрегна при докосването й.

— Гейбриъл…

Той затвори очи за миг, попивайки близостта й, топлината й. Ах, колко силно копнееше за докосването й, да я държи в обятията си, да притисне глава до гърдите й. Потръпна, когато гладът се надигна у него, горещ и всеобхващащ, придружен с нужда и болка, по-силни отколкото можеше да понесе.

Топлината на ръцете й проникваше през дрехите му. Той чуваше тихия шепот на кръвта, движеща се във вените й, подушваше я, вкусваше я…

— Гейбриъл, моля те, кажи ми какво да направя.

С нечовешки вик той извърна лицето си от нея.

— Върви си!

Сара се втренчи в него, в очите му, които горяха в мрака подобно на дяволски огньове и разбра, че гледаше в лицето на смъртта.

— Какво е станало с теб? — Гласът й трепереше от ужас.

— Нищо не е станало с мен. Това съм самият аз.

Той оголи зъбите си и младата жена отстъпи назад. Дори и в мрака видя зъбите му, остри, бели и застрашителни. И нечовешкия червен пламък в очите му.

— Сега ще си отидеш ли?

Гласът му бе пресипнал, ръцете — стиснати, докато се бореше да обуздае глада, който го изгаряше.

Сара пое дълбоко дъх, опитвайки се да потисне желанието да избяга колкото се може по-надалеч.

— Не, Гейбриъл — тихо, но решително изрече тя. — Няма да те изоставя отново.

Той страдаше, разкъсван от силна болка, нуждаеше се от кръв и тя му предложи своята, ала той отказа, молеше я да си тръгне. И тя го направи, но само за кратко. Качи се горе, намери парче стъкло и преряза китката си. Той не искаше да вземе кръвта й; тя видя как ужасът се бореше с глада и тогава притисна кървящата си плът към устните му.

Отново поклати глава, когато тя пристъпи към него и с вик на отчаяние устните му се впиха в китката й…

Сара ахна, когато в дясната й китка нахлу гореща вълна, а едновременно с нея и усещането, че някой смуче плътта й, пие кръвта й. Беше странно и много чувствено.

— Сигурно много съм го обичала, за да направя такова нещо — промърмори младата жена, без да забелязва, че е казала „аз“ вместо „тя“.

Отпи от изстиналия шоколад.

Гейбриъл. Той бе най-самотният мъж, когото някога бе познавала, осъден да живее в сенките на живота, нито жив, нито мъртъв, винаги сам, винаги в мрак. А тя бе неговата светлина…

Тръгна безцелно из къщата, после се върна отново в гостната, седна на дивана и се зави с одеялото. Отчаяно се опитваше да приеме факта, че е живяла и преди, че преди много години по свое желание се е отказала от надеждата да стане майка и да има нормален живот, за да живее с един вампир.