Аманда Ашли
Сара (31)

Глава 2

Тя отново бе там, седеше на сивата каменна пейка, единствено луната над нея споделяше самотата й. Всяка нощ през последната седмица я виждаше в малкия съседен парк, разположен в края на задънената улица. Тя го привличаше с нещо, въпреки че не можеше да си обясни какво. Може би заради златистия цвят на косите или просто заради това, че изглеждаше самотна и изгубена в този свят, така както и самият той се чувстваше.

Тази вечер тя плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й, докато се взираше в сенките на нощта. Той забеляза, че тя стои неподвижно, оставила сълзите да капят свободно, а цялата й фигура излъчваше безмерна печал и отчаяние.

Преди да осъзнае какво прави, той се запъти към нея.

Тя се сепна и вдигна глава, когато седна на пейката до нея. Понечи да стане и той видя паниката в тъмнокафявите й очи. Хвана я за ръката, за да я спре.

— Не си отивайте — изрече тихо.

Жената се загледа в него, докато сърцето й бясно препускаше в гърдите.

— Моля ви.

Гласът му я накара да потръпне. Беше дълбок и чувствен и невероятно тъжен.

— Кой сте вие? — Погледна ръката му, уплашена от силата, с която я стискаше. — Какво искате?

— Няма да ви причиня нищо лошо.

— Тогава ме пуснете.

Той задържа ръката й за миг и после я пусна.

— Останете още малко — помоли непознатият.

— Защо? — Тя се огледа, малко поуспокоена от приближаващата се в мрака двойка. — Какво искате от мен?

Той поклати глава.

— Нищо. Видях ви, че плачете и… ми напомнихте за някого, когото познавах много отдавна.

Тя презрително махна с ръка.

— Изтъркан трик.

— Така е — горчиво се усмихна той. — Беше остарял още когато аз бях млад.

Тя подсмръкна и изтри сълзите си, за да го огледа по-добре.

— Не ми изглеждате чак толкова стар.

— Аз съм по-стар, отколкото можете да си представите — печално изрече той. — Кажете ми, защо ридаехте така безутешно?

— Ридая безутешно? — повтори и тихо се засмя. За всичките си двадесет и три години не бе чувала никой да използва тези думи, освен в книгите.

— Плачехте — настоя мъжът. — Защо?

— А вас какво ви е грижа? Та вие не ме познавате.

Той сви рамене, озадачен от интереса, който изпитваше към тази странна млада жена. У нея имаше нещо, което силно го привличаше, нещо, което му напомняше за Сара Джейн.

— През последната седмица ви виждам да седите тук всяка вечер — отвърна той.

— О?

Непознатият кимна.

— Обичам да се разхождам нощно време из парка. — Погледът му се спря на туптящия пулс на гърлото й.

— А не знаете ли, че никак не е безопасно да се разхождате нощно време из тъмните улици на Лос Анжелис?

— А вие не знаете ли?

— Може би се надявам да срещна някой извратен тип, който да ме очисти — грубо отвърна тя.

— Да ви очисти? — Намръщи се, опитвайки се да разбере смисъла на думите й. За половин век езикът също се бе променил.

— Да ме убие — равнодушно поясни жената.

— Не говорите сериозно, нали?

Тя сви рамене.

— Може и да говоря. Може би съм се уморила да живея.

— Вие сте твърде млада — промърмори мъжът. — Как е възможно да сте се уморили от живота?

— Навярно защото нямам за какво да живея.

Тя се загледа в бетонната пътека под краката си. Искаше й се никога да не се бе раждала. Всички, които някога бе обичала, бяха мъртви. Защо и тя не бе умряла? Какъв смисъл имаше да продължава да живее? Една дъждовна нощ, един пиян шофьор и тя бе загубила родителите си, съпруга си и малката си дъщеричка.

— Как се казвате? — попита той, но преди да му отговори, вече знаеше.

— Сара. А вие?

Той се поколеба за миг.

— Гейбриъл.

— Е, Гейбриъл, радвам се, че се запознахме, но ми се струва, че е време да си вървя.

— Ще дойдете ли утре вечер?

— Не мисля.

Той я гледаше как се отдалечава, почувства болката и отчаянието, които я обгръщаха, огромната самота.

— Сара, почакайте.

Тя нетърпеливо въздъхна, обърна се и го изчака да я настигне. Той бе висок мъж, с дълга черна коса и тъмносиви очи. „Прилича на чужденец“ — помисли си младата жена, въпреки че не бе усетила акцент в говора му. Реши, че може би е испанец или италианец, но всъщност не я интересуваше.

— Какво искате сега?

— Позволете ми да ви изпратя.

— Вижте, Гейбриъл, предполагам, че се опитвате да бъдете мил, но аз наистина не съм в настроение за компания, така че защо просто не си вървите и не ме оставите на мира?

— Много добре — отвърна той, взе ръката й и се наведе в лек поклон. — Извинете ме, че ви обезпокоих.

Сара го изпрати с поглед, удивена от старомодните му маниери. Направи няколко крачки и се обърна, за да се извини за грубостта си, но беше твърде късно. Той си бе отишъл.

Огледа се, чудейки се къде е изчезнал толкова бързо, въздъхна и се запъти към дома си, обратно към тишината на малката къща, която някога бе символ на всичко скъпо в живота й; къща, която сега бе мрачна и пуста също като живота й.

Влезе вътре и седна в предната стая, загледана в мрака, както правеше всяка нощ, откакто се върна от болницата.

Не можеше да спи в голямото легло, което бяха споделяли с Дейвид, нямаше сили да влезе в детската стая. Не вдигаше телефона, не отваряше пощата, не включваше телевизора. Спеше през деня, за да не си спомня колко пълен и радостен бе животът й някога.

Преди катастрофата всеки нов ден бе изпълнен с обещания. Всяка сутрин от седмицата прекарваше половин час с Дейвид, преди той да тръгне за работа, заета с приготвянето на обяда му. После двамата закусваха и тя го целуваше за довиждане. Не след дълго Натали се събуждаше, закопняла за прегръдките на майка си. Тя бе толкова спокойно и щастливо бебе, винаги усмихнато, протегнало малките си пухкави ръчички, жадно да изследва света…

Сара поклати глава, за да прогони образите. Не искаше да си спомня, но не можеше да забрави. Затвори очи и пред погледа й изплува малкият бял ковчег, положен до другите три.

Сълзите й рукнаха като планински поток и тя се сви на дивана. Прииска й се непознатият, когото бе срещнала в парка, да се окаже извратеният убиец, за когото бе чела във вестниците няколко дни преди катастрофата. Една жена в магазина се кълнеше, че някакво чудовище с червени очи я нападнало в тъмна алея и я ухапало по врата.

— Също като Дракула — бе допълнила тя.

Сара се намръщи. Може би когато започна нощните си разходки из парка, подсъзнателно се бе надявала да попадне на страшния кръвопиец.

Преди сънят да я завладее, се улови, че си мисли за странния непознат в парка. Сякаш цялата тъга на света се бе стаила в дълбоките му сиви очи, ала тя бе прекалено погълната от собственото си нещастие, за да мисли за това.

Сега, преди да потъне в забравата на съня, младата жена се запита дали той също не е загубил любим човек. Дали също като нея не бродеше из тъмнината, търсейки утеха и забвение.

 

 

През нощта го сънува, странни сънища, които нямаха никакъв смисъл, когато се събуди, но пък сънищата никога нямаха смисъл в студената светлина на деня.

Остана да лежи известно време, загледана в тавана, опитвайки се да си припомни какво точно е сънувала, ала единственият спомен бе за гласа му, далечен и самотен, нашепващ името й, за тъгата в очите му и безмерната му скръб и болка. Една безкрайна и вечна тъга.

Сара погледна през прозореца и видя, че вече се развиделява. Придърпа завивките върху главата си, за да избяга от светлината и спомените.

 

 

Тази нощ отново отиде в парка. Седна на твърдата каменна пейка, загледана в полюшващите се сенки, питайки се защо си причинява всичко това. От една страна, си казваше, че не иска да си спомня, но въпреки това идваше всяка вечер, седеше в мрака и си спомняше смеха на Натали, докато баба й я подхвърляше нагоре, все по-високо и по-високо…

— Добър вечер — каза Гейбриъл и посочи към пейката. — Може ли да седна?

Тя сви рамене.

— Това е свободна страна.

Отново бе облечен в черно. Черна тениска, черни джинси, черни каубойски ботуши. Не знаеше защо, но някак си не можеше да си го представи в други цветове. Той бе тъмен и тайнствен, подобно на нощта и черното му отиваше.

— Как се чувствате тази вечер, Сара? — попита той. Гласът му бе дълбок и плътен, подобно на гъст мед.

— Добре съм.

Гейбриъл поклати глава.

— Не мисля.

— Вие изобщо не ме познавате — грубо отвърна тя.

— Знам, че тъгувате.

— Откъде знаете?

— Усещам болката ви, Сара, мъката ви.

— Това е невъзможно.

— Нима? Вие сте загубили хора, които са ви били близки и които много сте обичали. Съпруг, дете.

Тя го изгледа смаяно. Тъмнокафявите й очи изразяваха изумлението и смущението й.

— Как е възможно да знаете това?

Той се усмихна едва забележимо.

— Умея да чета мислите на другите.

— Не вярвам в такива неща.

— Загубили сте и родителите си и се чувствате виновна, задето те са умрели, а вие не. Всяка вечер идвате тук, защото къщата ви е празна, а часовете през нощта са дълги и самотни.

Сега вече тя наистина се изплаши. Той видя как раменете й се напрегнаха и тялото й се скова.

— Откъде знаете това? — Гневът надви страха й.

— Вече ви казах, мога да чета мислите ви.

— И за какво мисля в момента?

— Иска ви се да мине някой полицай.

Сара тихо се засмя.

— Не е много вероятно по това време на нощта. Всички дежурни са се събрали в кафенето на Уинкъл, хапват си понички и пият кафе.

Той също се засмя за пръв път от толкова много години. Внезапно се почувства добре.

Усмивката промени лицето му и Сара забеляза, че той е доста красив мъж. Почувства се виновна, сякаш е изневерила на паметта на Дейвид и бързо отпъди смущаващата мисъл.

— По-добре да вървя — каза тя.

— Няма да ви сторя нищо лошо, Сара.

— Знам, но… аз не съм… не мога… — Изправи се и скръсти ръце пред гърдите си. — Лека нощ.

Той я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше, после се разтопи в тъмна мъгла и я проследи до дома й. Остана в сенките пред къщата, за да се увери, че благополучно се е прибрала. Чак тогава си тръгна, окрилен от отчаяната надежда, че отново ще я види.

 

 

Тя отиде в парка на следващата нощ и на следващата и на по-следващата, макар да не разбираше какво я тегли към този непознат мъж и какво я караше да се връща при него. Знаеше единствено, че по някакъв начин й се струва познат, че самото му присъствие я успокоява и притъпява болката й.

Връзката им беше доста странна и необикновена. Двамата седяха един до друг, почти не разговаряха, търсейки утеха един в друг.

След две седмици Гейбриъл реши, че нощните им срещи са обречени да бъдат такива — неопределени и неизяснени. Двамата се срещаха, но рядко разговаряха, повече непознати, отколкото приятели. Поне засега на него това му стигаше. Срещите със Сара придаваха нов смисъл на живота му изпълваха го с очакване и надежда.

И ето, че една вечер тя се появи с лице по-бяло от току-що паднал сняг, със зачервени и обградени от тъмни сенки очи, а цялото й същество излъчваше безмерно отчаяние.

Докато приближаваше към него, Гейбриъл скочи на крака, разтревожен от вида й.

— Сара, какво се е случило?

Тя го погледна. Ръцете й бяха отпуснати край тялото й.

— Днес е първи юли — с пресипнал глас отвърна.

Гейбриъл кимна, но не разбра.

— Щеше да бъде четвъртата годишнина от сватбата ни. — Сълзите, които напираха в очите й, се затъркаляха по страните й. — Натали щеше да стане на две годинки.

— Сара…

— Защо? — извика тя. — Защо се случи? — Ридания разтърсваха тялото й, докато го удряше с юмруци в гърдите.

— Защо през онази нощ не си останахме у дома? Защо и аз не умрях?

Удряше го отново и отново имаше нужда да даде воля на гнева си, да излее насъбралата се в душата й мъка, сдържана през последните шест месеца. И през цялото време повтаряше: „Защо, защо, защо?“.

Той нямаше отговор, само стоеше там, докато стиснатите й юмруци удряха гърдите му, а сълзите се стичаха по страните й. Накрая тя се отпусна на гърдите му, подобно на захвърлена парцалена кукла.

Мълвейки името й, той я притисна до гърдите си и лекичко я залюля.

Сълзите намокриха тениската му.

Гейбриъл се огледа. По това време на нощта нямаше много хора, които да се разхождат из парка — момче и момиче се натискаха в сенките, а един бездомник хъркаше под близкото дърво, но въпреки това му се искаше да я заведе някъде, където няма да има любопитни погледи.

Намести я по-удобно в ръцете си и решително закрачи по алеята.

Изминаха няколко минути, преди Сара да осъзнае, че излизат от парка.

— Къде отиваш?

— Отнасям те в дома ти.

— Не! Не мога да се върна там! — Не можеше да понесе мисълта да се озове отново в тъмната и празна къща, пълна със спомени, които чакаха да я погълнат. Потрепери, сякаш я бяха облели със студена вода. — Не и тази нощ.

— Добре.

Младата жена се отпусна в ръцете му. Или му вярваше, или бе толкова изтощена, че просто не я интересуваше какво ще стане с нея.

Затвори очи и притисна лице към гърдите му. Облъхна я студен въздух, стъпките му бяха толкова плавни и безшумни, сякаш летеше, а не крачеше по земята. Струваше й се, че чува гласа му в главата си, който я молеше да се успокои, да се отпусне, уверяваше я, че всичко ще бъде наред.

И тя му повярва. Беше толкова хубаво да има някой, който отново да се грижи за нея, пък бил той и един непознат.

Изминаха няколко квартала, когато той усети, че напрежението я бе напуснало и разбра, че е заспала.

Имаше доста път до имението му, ала той я носеше без усилие използвайки хипнотизиращата сила, която притежаваше, за да ги направи невидими за минаващите полицейски коли.

Вратата на имението се отвори пред безмълвната му заповед и се затвори зад него. Той я отнесе по дългата извита стълба, след това мина по широкия коридор, в дъното на който се намираше спалнята.

Тя се размърда, когато той се наведе над леглото, за да отметне завивките. Клепачите й трепнаха и се отвориха. Големите й кафяви очи се втренчиха изумено в него.

— Къде сме?

— Ти не искаше да се връщаш в твоята къща, така че аз те доведох в моята.

За миг стомахът й се сви от страх. Поради неизвестна причина му имаше пълно доверие, когато бяха навън, но тук, в тази непозната стая, се почувства безпомощна и като хваната в капан.

— Не — повиши глас тя, — не мога да остана тук.

Тъмният му поглед се срещна с нейния.

— Заспивай, Сара — тихо рече той. — Няма от какво да се страхуваш.

Отново му повярва, макар да не разбираше защо. Почувства се безтегловна и отпусната. Очите й бавно се затвориха, тя въздъхна и заспа.

Гейбриъл остана до леглото, загледан в нея. Изглежда, му бе станало навик да взима под крилото си сирачета и самотни и нещастни жени, горчиво си помисли той. Но в тази млада жена имаше нещо, което го привличаше. Може би защото цветът на косите й бе същият като на Сара Джейн. Или защото тази Сара също бе съвсем сама на света. Каквато и да бе причината, не можеше да устои на порива да я защити и приласкае.

Малко преди разсъмване той отиде с колата си до близкия денонощен магазин и купи различни неща за ядене — тестени храни за закуска, плодове, мляко, кафе, чай, хляб, масло, няколко бурканчета конфитюр, яйца и сирене. Шампоан за баня, който ухаеше на горски цветя, както и ароматен сапун. Не забрави и бутилка червено вино.

Храната също се бе променила, помисли си Гейбриъл, докато подреждаше хартиените кесии в колата. Хлябът се продаваше нарязан и опакован в найлон. Млякото се предлагаше в най-разнообразни опаковки, въпреки че не бе видял нито една крава наоколо. И не само това, но имаше всякакви видове мляко: обезмаслено, с ниска масленост, пълномаслено, пастьоризирано, натурално. Когато бе млад, съществуваше само един вид мляко — това, което се издояваше направо от кравата или от козата.

Докато караше обратно към имението си, се опита да си припомни вкуса на хляба, маслото, яйцата и сиренето. Занесе книжните кесии в кухнята извади и подреди продуктите. Нямаше никакъв спомен за вкуса на храната, като се изключи неясният спомен за онази вечеря, която близо преди век Сара бе приготвила за него. При самата мисъл за печеното месо и сготвените зеленчуци му се повдигна.

Усмихна се накриво, когато отвори хладилника. От три месеца живееше в това място, но сега за пръв път го използваше за нещо друго, освен за бутилка вино.

Слънцето се изкачваше над хоризонта, когато се спусна надолу по стълбата, водеща към мазето, където някога бяха държали бутилки с вино.

Отвори вратата, влезе и заключи след себе си. Запита се, дали когато довечера се събуди, тя все още ще бъде в къщата.