Аманда Ашли
Сара (29)

Глава 28

Гейбриъл нае стая в първия хотел, който се изпречи пред очите му. Погледът му, неистово втренчен в очите на изплашения администратор, задуши в зародиш всички евентуални въпроси. Взе ключа, предупреди да не ги безпокоят и бързо отнесе Сара по стълбите.

Когато влезе в стаята, затвори и внимателно заключи вратата. Много нежно разсъблече Сара, докато сърцето му ридаеше от мъка заради страданията, които бе изтърпяла.

Докато приготвяше банята й, тя остана странно притихнала. Той я вдигна и я сложи във ваната, а след това грижливо я изми. После я вдигна на ръце и я уви в едно одеяло.

Откакто я изнесе от гробището, тя не бе промълвила нито дума. Беше се затворила в себе си. Той бе виновен за всичко, горчиво си помисли Гейбриъл. Ако не се бе намесил в живота й, нищо от целия този ужас нямаше да се случи.

Сара не заговори и когато я сложи в леглото, въпреки че не пожела да пусне ръката му. Гейбриъл я притисна до гърдите си и тихо зашепна името й, уверявайки я, че всичко ще бъде наред. Тя най-после затвори очи и заспа.

Колко крехка и беззащитна бе, каза си той, докато пръстите му галеха лицето й. Но въпреки всичко се опълчи срещу Нина, доказвайки, че когато е необходимо, притежава смелостта на разярена тигрица и сърцето на истински воин.

Гейбриъл стана от леглото, отиде до прозореца и се втренчи в мрака, ала пред погледа му изплува лицето на Нина, очите й, разширени от изненада и болка, докато забиваше дървения кол в сърцето й. Какво бе изпитала тя в онези последни мигове, когато силата я напускаше? Къде бе тя сега? Дали някой милостив ангел бе отнесъл душата й в Рая или в този момент изгаряше в пламъците на вечното проклятие, понасяйки наказание за всичката кръв, която бе изпила, за всички животи, които бе погубила?

Дали това ще бъде и неговата съдба, когато смъртта най-после го призове?

Остана до прозореца, докато не усети приближаването на зората. Пусна тежките завеси и се плъзна в леглото до Сара.

Привлече я по-близо до себе си, попивайки безкрайната й доброта и топлина, докато слънцето се издигна над хоризонта и мракът го погълна в бездънната си прегръдка. Но дори и в мъртвешкия си сън усещаше близостта й. Сякаш сърцето й биеше ведно с неговото и не знаеше как, но бе уверен, че Сара също спа през целия ден с него.

Малко преди залез-слънце той отвори очи и видя главата й отпусната на рамото му. След миг клепачите й се повдигнаха и за негова радост тя му се усмихна.

После се намръщи.

— Къде сме?

— В една хотелска стая.

Сара погледна към прозореца.

— Кое време е?

— Малко преди да се стъмни. Страхувам се, че спа през целия ден.

— Какво… какво стана с… Нина?

— Мъртва е.

— Ти ли я уби?

— Да.

Не знаеше какво да каже и затова замълча. Куркането на червата й наруши тишината. Гейбриъл снизходително се засмя.

— Струва ми се, че ще трябва да те нахраня.

— Наистина съм гладна — призна си младата жена, макар да изпита вина, че си мисли за нещо толкова обикновено и земно като храната и то след всичко, което бяха преживели.

Погледът на Гейбриъл се плъзна по лицето й и се спря на устните й.

— Да поръчам ли нещо?

— Може би по-късно. — Сара замълча за миг. — Къде е Морис?

Нямаше лесен начин, по който да й го каже, нито да спести болката й.

— Мъртъв е.

Тя поклати глава. Не искаше да повярва, въпреки че прочете истината в очите му.

— Съжалявам, Сара. Той беше много смел мъж. Обичаше те много, много повече, отколкото си предполагала.

— Аз съм виновна. Аз съм виновна, че е мъртъв.

— Не, cara, ако някой е виновен, то това е Нина и тя си плати.

По страните й потекоха сълзи, докато тя мълчаливо оплакваше смъртта на приятеля си.

— Успях да те открия единствено благодарение на Морис — каза й Гейбриъл и нежно избърса сълзите й. — Двамата с теб му дължим много. — Взе ръцете й и ги поднесе към устните си. — Кажи ми какво искаш, Сара.

— Не те разбирам.

— Опасността вече отмина. Никой няма да ти причини зло и ти трябва да решиш какво да правиш с живота си.

— Нима не знаеш? Искам да го прекарам с теб.

— Сигурна ли си? Веднъж вече те предупредих, че щом един път станеш моя, аз никога няма да ти позволя да си отидеш от мен. Готова ли си да останеш с мен, докато си жива, да споделиш тъмното ми съществуване? Ще можеш ли да бъдеш щастлива само с мен, след като знаеш, че никога няма да имаш деца и аз ще бъде единственото ти семейство?

— Да, Гейбриъл. — Тя го погали и скрепи обещанието си с целувка. — Ще живея само за теб, ще танцувам единствено за теб. Аз ще бъда твоето слънце, така както и ти ще бъдеш моето и всичките ми дни ще бъдат и твои.

Покорен и трогнат от доверието и любовта й, Гейбриъл я привлече в прегръдките си и я притисна по-близо до сърцето си. Щеше да сложи света в краката й, щеше да я дари с любовта си, надявайки се, че това, което ще й предложи ще бъде поне малка награда за готовността й да сподели самотата на съществуването му. Взря се в очите й и се закле, че ще направи всичко, което е по силите му, за да я направи щастлива, така че никога да не съжалява за решението си.

После тя вдигна лице и притисна устни в неговите. Всички мисли за бъдещето излетяха от главата му; съществуваха единствено настоящето и жената в прегръдките му.

Тя бе казала истината, мярна се мисълта в главата му, докато пиеше от сладостта на устните й. Сара бе неговото слънце, светлината в мрака. И от тази нощ занапред всичките им дни ще бъдат неразделни.