Аманда Ашли
Сара (8)

Глава 7

Пред очите му се появяваха различни образи — извиващи се пламъци, плачещи уплашени деца, жени, които вият истерично.

Прониза го остра болка. Мъчителна и разкъсваща болка.

Той се опита да премине през пластовете на забвението, погледът му проби мрака. Веднага разбра, че все още е ден и за миг остана да лежи объркан и смутен. Никога досега, като се изключат случаите на надвиснала страшна опасност, нищо не бе успявало да проникне през тежката летаргия, която го обгръщаше от началото на деня до залеза на слънцето.

Сара!

Знаеше, че животът й е в опасност, че болката, която пронизваше тялото му, бе нейна болка. Сви юмруци и се опита да се изправи. Беше като да си пробиваш път през плаващи пясъци и той задъхан се отпусна назад. Страхът караше сърцето му да бие по-бързо.

Сара!

Името й отекваше в съзнанието му все по-силно и по-силно.

Сара!

Тя бе наранена и може би умираше, но преди залез-слънце не можеше да стори нищо.

Никога досега не се бе чувствал толкова безпомощен, толкова прокълнат. От душата му се изтръгнаха ридания и той отправи гореща молба към небесата да й помогнат и да я спасят.

„Моля те! Моля те… Моля те…“

Повтаряше тези думи, докато отново потъваше в бездната на мрака.

Когато се събуди, мигновено усети болката и страданието й и разбра, че тя се бори с последни сили за живота си.

„Идвам, Сара! — Изпрати мислите си през километрите, които ги разделяха. — Дръж се, cara. Идвам!“

 

 

— Той идва. — Потънала в тресавището от болка, Сара отново и отново повтаряше тези думи.

— Лежи мирно, дете — каза сестра Мери Джоузефа. — Трябва да лежиш неподвижно.

— Но той идва… Аз трябва… трябва… да се приготвя.

Сестра Мери Джоузефа погледна към сестра Мери Инес.

— Кой идва? За кого говори тя?

Сестра Мери Инес поклати глава.

— Може би си мисли за баща си. Ще останете ли при нея, докато отида да видя другите деца? Страхувам се, че Елизабет няма да преживее нощта.

Сестра Мери Джоузефа кимна.

— Бедното дете — промърмори, наведе глава и започна да се моли.

Гейбриъл мина по тесния коридор, а ноздрите му се изпълниха с острия мирис на спирт и лекарства, на карболова киселина и етер. И на кръв. Толкова много кръв.

Гладът се надигна в него, прониза го и го стисна в железните си клещи. Кръв. Топла и сладка.

Обърна се и зави по друг коридор, жаждата за кръв бе засенчена от болка. Болката на Сара. Тя беше в безсъзнание, но мълчаливите й викове достигнаха до сърцето и душата му.

Безшумно приближи до вратата и застана на прага. Тя лежеше върху тясното легло, покрита с тънък бял чаршаф. Край постелята й на дървен стол с висока облегалка седеше възрастна монахиня, стиснала броеница в изкривените си и съсухрени пръсти.

Когато той влезе в стаята, тя вдигна глава и зачервените й сини очи се разшириха от ужас.

— Какво правиш тук?

Гейбриъл не отговори. Вината се надигна в гърдите му, толкова огромна, че едва не го задави. Сякаш се сви и смали пред лицето на тази чиста и свята душа.

— Дяволско изчадие — прошепна монахинята, — защо си тук?

Думите й възвърнаха решителността му.

— Няма да й навредя, сестро, уверявам ви.

Сестра Мери Джоузефа притисна броеницата към гърдите си, а пръстите й стиснаха малкия кръст от слонова кост.

— Махай се!

Гейбриъл поклати глава.

— Трябва да я видя, дори и само за миг.

Макар че беше стара и дребничка, монахинята не се поколеба и застана между него и Сара.

— Ти никога няма да я имаш! — Сестра Мери Джоузефа вдигна кръста и го насочи към него. — Казах, махай се!

Той отстъпи назад, но призова цялата си сила на безсмъртен и се втренчи в очите на монахинята.

— Седни, сестро — тихо рече.

Бавно, с неестествено сковани движения, монахинята приближи до стола и седна.

Гейбриъл махна с ръка пред лицето й и тихо изрече:

— Спи сега.

Почувства кратък миг на съпротива, но старата монахиня не можеше да се опълчи срещу тъмните сили на триста и петдесет годишното същество. Очите й се затвориха, главата й клюмна на гърдите и тя заспа.

Гейбриъл се приближи на пръсти към леглото и погледна към Сара. Изпита дълбоко съжаление, докато се взираше в покритите с мехури рамене и ръце на девойката. Дръпна чаршафа и през пелената от сълзи съзря грозните изгаряния по гърдите и краката й. По някакво чудо само лицето й бе пощадено.

Тя простена, тихият й вик го прониза. Постави пръста си върху пулса на гърлото й. Ударите бяха бавни и глухи, жизнените й сили отслабваха. Тя умираше.

— Не! — извика той.

В следващия миг вече я бе вдигнал на ръце, носеше я далеч от тази болнична стая, а силата на неговия ум заслепяваше тези, покрай които минаваше.

Понесе се към абатството по-бърз от вятъра. Сара лежеше отпусната в прегръдките му, едва дишаше. Той почти не усещаше тежестта й.

— Моля те, не й позволявай да умре! Моля те, спаси я!

Думите бяха молитвата извираща от дълбините на сърцето му, макар да се съмняваше, че Бог ще го чуе.

Влезе в манастира, отнесе я в стаята си и я положи на пода. Запали огъня в огнището. Свали пелерината си, постла я пред огъня и нежно положи девойката върху нея. Сърцето му се бе свило от страх. Тя беше неподвижна; кожата й, малкото, която не бе изгорена, бе бледа като смъртта.

С глухо ридание той сряза вената на китката си, разтвори устните й и остави кръвта му да капе в устата й. Една капка, две… десет. Колко ли трябваше да изпие?

Когато реши, че е достатъчно, я зави с подплатената с кожа пелерина и я прегърна. Изправи се и седна в креслото си, загледан в пламъците.

Държа я така през цялата нощ, заслушан в тихите й стенания, в накъсаното й дишане. Тя плачеше за майка си, за баща си. Веднъж извика и неговото име, молейки го да дойде и да й помогне.

— Опитвам се, cara, опитвам се — промърмори той.

Усети, че зората приближава. Знаеше, че е време да я остави. Държа я докато тялото му натежа и главата му се замая. Неохотно я остави върху пода пред камината. В този миг му се искаше да имаше легло и топли завивки. Дрехи. Заедно с тези мисли в гърдите му се надигна и надеждата, че може би е успял да пристигне навреме и че може би прокълнатата му кръв ще спаси живота й. Искаше да вярва, че й е дал достатъчно. Нямаше никаква храна, само бутилка червено вино. Остави я пред камината, за да я види тя, като се събуди и после я остави сама.

С натежали като олово крака Гейбриъл се спусна към гробницата и залости здраво вратата след себе си. Тъй като Сара бе в манастира, трябваше да вземе полагаемия си сън в компанията на мъртвите.

Надигна се с последните слънчеви лъчи и усети във въздуха мириса на дъжд. Взе стъпалата по две и затича по тесния коридор към стаята си.

Сара лежеше там, където я бе оставил, русата й коса бе разпиляна подобно на златен ореол край главата й.

Мълвейки името й, Гейбриъл коленичи до нея. Отдръпна пелерината си, огледа тялото й и въздъхна от облекчение. Раните й почти бяха зараснали. Не толкова бързо, както би станало с неговите, но тя вече оздравяваше. На места кожата й бе все още зачервена и възпалена, но мехурите бяха изчезнали.

Заяви я нежно и затвори очи, оставяйки се да го залее вълната на облекчение. Тя щеше да бъде добре.

— Гейбриъл?

Той отвори очи и видя, че тя смутено се взира в него.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Ужасно. Какво се случи?

— Имаше пожар в сиропиталището.

— Пожар? Как е избухнал?

— Не знам.

— Знаеш ли дали сестра Мери Джоузефа и другите монахини са оцелели? А децата… — Преглътна парещите сълзи при мисълта за милите деца, които бяха оставени на грижите й. Дали и те бяха изгорели?

— Не знам, Сара, но ще разбера.

Благодаря ти. Погледна през рамото му.

— Къде сме?

— Аз… живея тук.

— Тук? — Огледа празната стая, в която нямаше никакви мебели, с изключение на огромното кресло. На стената се виждаше по-светло място: някога там бе висял огромен кръст. Стори й се странно, че единственият прозорец в стаята е покрит с плътна черна завеса. — Какво е това място?

— Някога е било манастир.

— И ти живееш тук? — Намръщи се, когато смътни спомени от нощта на пожара изплуваха в съзнанието й. — Спомням си, че ме заведоха в болницата. Как се озовах тук? — впи поглед в него, очаквайки обяснението му.

— Гладна ли си? — рязко смени темата той.

— Не. Искам да знам защо съм тук.

— А жадна ли си?

Очевидно той нямаше намерение да й отговори, а тя бе твърде отпаднала, за да настоява.

— Жадна съм — отвърна, внезапно почувствала сухота в гърлото си.

Гейбриъл кимна и й наля чаша вино. Тя се протегна да я вземе, но ръката й застина във въздуха.

Той видя ужаса в очите й, докато гледаше ръката си, зачервената кожа, грозните жълтеникави корички, останали след мехурите.

— Сара…

— Ръката ми. Какво се е случило с ръката ми, с раменете ми? — отметна пелерината, без да осъзнава, че е гола и се втренчи ужасено в дълбоките рани, които покриваха раменете, краката и гърдите й.

Гейбриъл видя паниката в очите й, усети как в гърлото й се надига вик и се прокле, че не се бе сетил да я подготви.

— Сара, чуй ме, ти ще бъдеш добре.

— Добре? Как бих могла да бъда добре? — впи поглед в него и поклати глава. — Не разбирам. Защо не ме боли?

— Аз… — пое дълбоко дъх. — Дадох ти нещо, което ще ти помогне да се излекуваш.

— Нещо?

— Едно ново лекарство. Понякога прави чудеса — зави я с пелерината. — Почивай си сега, cara. Сънят е най-доброто лекарство — погали я по косите. — Не се плаши, като не ме завариш на сутринта — добави. — Може би ще ми се наложи да изляза, но вечерта ще се върна.

Тя кимна, после затвори очи и се сви доверчиво в ръцете му.

Той я държа, докато се увери, че е заспала и след това я остави. Когато се събудеше, щяха да й трябват дрехи, обувки, бельо, гребен и фиби за косата, легло, където да спи.

Без да обръща внимание на дъжда, Гейбриъл се запъти към града. Собствениците на големите магазини го познаваха. Не купуваше разнообразни платове, но винаги поръчваше от най-скъпите и най-качествените. Затова се радваха да го обслужат. Макар да бе нощ, продавачите с готовност отвориха вратите на магазините си и побързаха да изпълнят желанията му.

Той поиска хляб и сирене, различни плодове и зеленчуци, бутилка отлежало червено вино. Купи и малък извит диван, тапициран с кадифена дамска на сини и зелени ивици, табуретка за крака, малка масичка инкрустирана със слонова кост, кутия ароматни свещи, персийски килим, тясно легло с изящна дърворезба, чаршафи и завивки, както и една пухена възглавница.

От един магазин купи няколко рокли в различни цветове, бельо, копринени чорапи и обувки със сребърни катарами. За косите й избра панделки с всички цветове на дъгата, както и елегантна сламена шапка, украсена с перо и с дълги панделки. Парфюмиран сапун за банята й. Тъмносиня наметка, обточена с хермелин, за да й топли. Нощница. Пеньоар от розово кадифе. Освен това й взе кутия с шоколадови бонбони, ветрило, ръкавици, томче с поезия, букет пролетни цветя и красива кристална ваза, където да ги постави.

Беше на път за абатството, когато мина покрай един магазин за играчки. Куклата на витрината привлече вниманието му и той я купи.

Натовари всичките си покупки на взетата под наем каруца и потегли към манастира.

Сара все още спеше пред камината. Стъпвайки тихо, той вкара мебелите в стаята, постави леглото до стената, където някога бе висял кръстът. Оправи леглото и застла чистите ленени чаршафи върху мекия дюшек.

Докато я носеше към леглото, Сара се раздвижи, но не се събуди. Облече й нощницата, като се опитваше да не гледа меките и чувствени извивки на тялото й. Грижливо я зави, целуна я по бузата, а след това подреди и останалите мебели. Постла килима и постави дивана и табуретката до камината.

Сложи масичката до леглото, сетне подреди върху нея кутията с шоколадовите бонбони и книгата с поезия, както и чаша вода. Цветята и красивата ваза придадоха уют на иначе мрачната и запусната стая.

Сложи в кошничка хляб, сирене и плодове, покри я с ленена кърпа и я постави върху масичката.

Остави дрехите неразопаковани в кутиите, предчувствайки вълнението й, когато ги види. Сложи куклата близо до нея.

Постоя за миг в средата на стаята, доволен от промените. Беше изненадан как един килим и няколко мебели разкрасиха стаята. Но Сара бе тази, която вдъхваше живот на всичко, жената, която го привличаше, нейните жизнени сили мамеха призрака в него, докато добротата и невинността й събуждаха малкото, което му бе останало от мъжа, който някога беше.

Не устоя, коленичи до леглото и взе ръката й, готов да остане при нея толкова дълго, колкото му бе позволено.

Пламъците се извиваха игриво в камината, но всъщност присъствието на Сара топлеше стаята.

 

 

Тя се събуди бавно, все още хваната в мрежата на кошмара си. Сетне, сякаш я обля студена вода, Сара си припомни, че това всъщност не бе кошмар. В сиропиталището бе избухнал пожар.

Съвсем ясно си припомни как се събужда — в гърлото й пари, а очите й смъдят, докато пламъците ближат края на леглото й. Не можеше да побегне и затова закрещя, хлипаше, повтаряше името на Гейбриъл, своя ангел и го молеше да дойде и да я спаси. Припомни си ужаса, сграбчил я в острите си нокти, осъзнаването, че е осъдена да умре. После пламъците я докоснаха, обхванаха тялото й…

Сара вдигна ръката си и се втренчи в нея. Не повярва на очите си. Кожата й, която миналата нощ бе възпалена и зачервена, сега бе почти оздравяла.

Отметна завивките и огледа гърдите и краката си — навсякъде видя розова и съвсем здрава кожа.

Това бе невъзможно! Истинско чудо! Отново повдигна ръката и я завъртя изумена от случилото се.

Намръщи се и объркано попипа бялата памучна нощница. По страните й пропълзя червенина, когато осъзна, че Гейбриъл я е облякъл и я е сложил в леглото. Значи я бе видял без дрехи.

Тогава забеляза куклата и забрави за всичко.

Балерината бе изработена от фин китайски порцелан, а лицето й бе красиво. Очите й бяха големи и сини, а устните й приличаха на розови листенца. Беше облечена в къса поличка от светлорозов тюл; краката й бяха обути в изящни розови балетни пантофки.

— О… — Сара с благоговение протегна ръка към куклата. Бе най-красивото нещо, което някога бе виждала. — Карлота — прошепна момичето. — Ще те нарека Карлота.

Огледа стаята, надявайки се да зърне Гейбриъл. Едва тогава забеляза красивата масичка до леглото. С широко отворени очи се втренчи в цветята, в книгата, в кутията с бонбони във форма на сърце, в плетената кошничка, покрита с ленена кърпа.

Седна в леглото и посегна към книгата. Внимателно разгърна страниците, а после отвори кутията.

Шоколадовите бонбони бяха от редките лакомства, които се поднасяха в сиропиталището. Тя бързо лапна два бонбона и се засмя. Цялата кутия бе за нея. Докосна цветята, пръстите й галеха нежните листенца. Цветя. Досега никой не й бе подарявал цветя.

Почувствала се като кралица, Сара лапна трети бонбон и отпи вода от чашата. Зачуди се къде ли е Гейбриъл.

След малко придърпа плетената кошничка в скута си, махна ленената кърпа и видя, че вътре има парче пресен хляб, сирене, грозде и ябълки.

Какво разточителство, помисли си девойката и с наслада отхапа от хрупкавия хляб. Прекара сутринта в четене. Когато стана пладне, дояде храната в кошницата и се отпусна в леглото да поспи.

Събуди се и видя, че вече притъмнява. Седна в леглото и огледа мрачната стая. Почувства силна нужда да облекчи естествените си нужди.

Едва се сдържаше да не заплаче, уплашена, че ще се изпусне и ще се изложи, когато Гейбриъл влезе в стаята.

 

 

— Изглеждаш добре, cara — отбеляза той, но се намръщи, щом видя отчаянието изписано на лицето й. — Какво има? Какво не е наред?

— Аз имам нужда… имам нужда да… — Бузите й пламнаха от смущение и притеснение. Как би могла лейди да каже на мъж, че има нужда от нощното гърне?

Но не се наложи. Той я разбра, вдигна я на ръце и я понесе към дългия коридор, в чиито стени бяха издълбани тесни килии.

Влезе в първата, вдигна капака на нощното гърне, вдигна нощницата й и я сложи върху гърнето.

Излезе навън, като избягваше погледа й.

Когато се върна, тя не смееше да го погледне в лицето.

— Сара? Сара, чуй ме. Не бива да се срамуваш. Съжалявам, че по-рано не се досетих за нуждите ти. Прости ми.

Тя измърмори нещо неразбрано. Искаше й се той просто да си отиде и да я остави сама. И без това винаги й бе неудобно, когато монахините се грижеха за нея, а сегашното положение бе непоносимо. Искаше той да си мисли за нея като за жена, а не като за безпомощно и сакато дете.

— Сара… — Той коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. — Сара, погледни ме.

— Не мога.

— Та това е напълно естествена функция на човешкото тяло.

Бузите й пламнаха още повече.

— Ако ще останеш тук с мен, ще трябва да свикнеш с това, че аз ще ти помагам.

— Да остана тук? — вдигна глава тя. — Наистина ли го мислиш?

— Ако искаш.

— О, искам!

— Добре, тогава без повече глупости — вдигна я на ръце и я отнесе в леглото й. — Хареса ли ти книгата?

— Да, благодаря ти. Благодаря ти за всичко. Особено за Карлота — погали куклата.

Може би в крайна сметка все още бе дете, помисли си Сара, щом като толкова много се радва на една кукла.

— Донесох ти нещо за ядене — каза той и протегна ръка към една кутия. Извади поднос, от който се издигаше пара и го постави в скута й. — Надявам се, че ще ти хареса.

— Мирише прекрасно — въздъхна момичето. — А ти няма ли да хапнеш?

Погледът му се плъзна покрай нея.

— Нахранил съм се.

— О! — Сара не знаеше откъде да започне. Върху подноса имаше чиния с пиле фрикасе, зеленчуци, задушени в масло, както и парче топъл хляб.

Той остави чаша с вино върху масичката и наклони глава.

— Наслаждавай се на вечерята си, cara.

Докато тя се хранеше, Гейбриъл застана пред камината и се загледа в пламъците. Повдигаше му се от миризмата на пилешкото, но въпреки това жадуваше да седне до масата със Сара и двамата да се насладят на храната, както би направил всеки нормален мъж.

От векове не бе ял истинска храна. Прилошаваше му от самата мисъл. Свежата кръв бе сегашната му храна, а от време на време и чаша червено вино.

Погледна през рамо към нея. Тя изглеждаше толкова жизнена и енергична. Може и да бе прокълнат, но неговата кръв я бе спасила. Ужасните изгаряния и почти всички белези бяха напълно изчезнали. Още ден-два и тя щеше да бъде напълно излекувана, а по тялото й нямаше да има и следа от отвратителните рани.

Отново се загледа в пламъците. Утре… колко дълго можеше да я държи тук? И как щеше да понесе заминаването й?

Беше тук само един ден и вече животът му се струваше по-пълен и богат. Затворен в плътната пелена на съня там, дълбоко под земята, той усещаше присъствието й. За пръв път от три века Гейбриъл бе прекарал нощта с друг човек под един покрив.

И въпреки това не можеше да я осъди на един живот с него, живот, който всъщност изобщо нямаше да бъде истински. Не можеше да й позволи да прекарва дните си в това ужасно място изолирана от хората, само за да може да се наслаждава на компанията й през нощта, да усеща близостта й, докато спи.

— Гейбриъл?

Той се обърна към нея и осъзна, че тя му говори нещо.

— Съжалявам, cara, не те чух.

— Попитах те дали искаш да изпиеш с мен чаша вино.

— Разбира се.

Тя го наблюдаваше как прекоси стаята с гъвкави стъпки, а пелерината му прошумоля зад него. „Движи се подобно на лунен лъч върху вода — помисли си Сара. — Като че ли краката му никога не докосват пода.“

Гейбриъл напълни чашата и й я подаде. Тя се усмихна, отпи, а след това я поднесе към него.

Докато завърташе чашата и отпиваше от мястото, където се бяха допрели устните й, тъмните му сиви очи срещнаха нейните.

Когато погледите им се потопиха един в друг, по тялото й премина топла вълна. Имаше нещо чувствено и еротично да го гледа и да осъзнава, че устните са там, където допреди малко са били и нейните.

Сара облиза пресъхналите си устни, стори й се, че внезапно присъствието му изпълни цялата стая. Светлините на огъня танцуваха в косите му изпъстряйки черните кичури със златисти ивици. Очите му придобиха напрегнато изражение, докато топлината на пламъците се стопяваше в техните дълбини. Погледът й се плъзна по широките му и мускулести рамене, които изпъваха черния плат. Както винаги той бе целият в черно.

Гейбриъл не помръдна и въпреки това й се струваше, че я е обгърнал изпълвайки сетивата й, докато всичко, което можеше да чува или да вижда, не се съсредоточи единствено в едно — в Гейбриъл.

Сърцето й заби учестено, подобно на далечния тътен на барабан.

Сара отвори уста, за да изрече името му, но не можа да издаде нито звук, а само въздъхна.

— Cara… — Той пристъпи към нея, ръката му бе протегната сякаш към вечността. В бялата нощница, с разпилени златисти коси и светлината на пламъците, отразяващи се в сините дълбини на очите й, тя приличаше на мадона, на ангел небесен.

Сви ръката си в юмрук и я отпусна. Тя бе ангел, каза си Гейбриъл, а той бе чудовище, което нямаше никакво право да я докосва, да я желае.

Отстъпи и тя изпита чувството, че той се отдалечава от нея, че ги разделя непреодолима бездна. Тази мисъл я изплаши.

— Гейбриъл?

— Трябва да си почиваш, Сара.

— Почивах си през целия ден. Не може ли да излезем навън?

— Може би утре вечер.

— Разсърдих ли те с нещо?

— Не!

— Тогава какво не е наред?

— Нищо. Ти преживя голямо изпитание. Имаш нужда от почивка, за да възстановиш силите си.

— Но аз се чувствам отлично. — Тя го погледна и леко се намръщи. — Защо се чувствам толкова добре? — втренчи се в ръцете си, сякаш ги виждаше за пръв път. — Защо оздравях толкова бързо? Гейбриъл изплашена съм.

— Недей — пристъпи към нея изпълнен със силно желание да я привлече в прегръдките си, да я притисне до гърдите си. Ала се страхуваше да се приближи, страхуваше се, че няма да може да контролира глада, който се надигаше като ненаситна ламя. — Няма от какво да се страхуваш.

— Но огънят… Гейбриъл, той ме изгори. Аз… — Момичето пое дълбоко дъх. — Би трябвало да съм мъртва. Аз умирах. Спомням си, че чух сестра Мери Джоузефа да казва на сестра Мери Луиза, че смъртта ще бъде истинско избавление за мен. Спомням си, че отец Доминик се бе надвесил над мен, давайки ми последно причастие — вдигна поглед към него. В огромните й очи се четеше пълно объркване. — Какво се случи с мен, Гейбриъл? Защо не умрях?

— Не мога да го обясня, cara. Просто трябва да ми вярваш, че няма от какво да се страхуваш.

Ала въпреки това тя се боеше. През целия ден бе избягвала да си задава въпроси. В светлината на деня можеше да се преструва, че всичко е наред, че нищо необичайно не се е случило с нея. Но повече не можеше да се залъгва. Тялото й бе с множество изгаряния, но раните не я боляха. Нещо повече — бяха заздравели, а белезите почти не личаха. След няколко дни вероятно нямаше да има и следа от дълбоките изгаряния.

Гейбриъл тихо изруга, като видя тревогата и объркването в очите на Сара. Бързо се намери до леглото й. Взе я в прегръдките си, отнесе я до креслото и се отпусна в него. Тя се бе сгушила в него като малко дете.

Той впи поглед в очите й, подчинявайки волята й на своята.

— Заспивай, cara. Няма от какво да се страхуваш. Заспивай, cara mia… Заспивай…

Усети как напрежението постепенно я напуска и клепачите й натежаха. Малко по-късно тя потъна в дълбок сън.