Аманда Ашли
Сара (2)

Глава 1

Англия, 1881

През последните тринадесет години той я наблюдаваше, притаен в сенките. Следеше как отново и отново сменяха тежките скоби, обхванали краката й. Неизлечимо заболяване на долните крайници, така казваха лекарите, което не й позволяваше да ходи…

Бе видял как надеждата постепенно помръква в огромните й сини очи, докато приемаше факта, че никога няма да тича и да играе както другите момичета, които живееха в сиропиталището. По-късно, когато тя порасна, той усети отчаянието й от осъзнаването, че навярно никога няма да се омъжи или да има деца и ще изживее дните си в самота. Никой няма да я обича, няма да има семейство, което да я оплаква или да я помни, когато си отиде от тази земя.

Той бе единственият, прозрял дълбокото й отчаяние, мъката, обгърнала сърцето й… Единственият, който разбираше копнежа й да тича, докато дъхът й секне, под златните лъчи на слънцето. Или да броди под сребристите сенки на луната.

Само той бе чувал приглушените й ридания в нощта. Пред другите тя понасяше храбро недъга си, но когато оставаше сама в стаята си ридаеше с горчиви сълзи, сълзи, които разяждаха душата му като отрова.

Никога не бе възнамерявал да й разкрие присъствието си. Никога. Искаше само да я наблюдава — невидим призрак, който споделя самотата й и по този начин поне малко облекчава своята.

И ето сега, през тази топла лятна нощ отново се бе притаил в сенките под прозореца на стаята й.

Знаеше, че бе прекарала следобеда седнала в парка, разположен срещу сиропиталището, загледана в играещите деца и младите влюбени двойки, които се разхождаха хванати за ръце из широките алеи.

Гледаше как животът минава покрай нея.

Пропусна вечерята и си легна рано, но не заспа. Лежеше неподвижно, а запалената свещ рисуваше бледи сенки по лицето й.

Обгърнат от сенките на мрака отвън на верандата, той усети как сърцето й се свива от болка. Тя тихо говореше на себе си.

— Можеш да го направиш, Сара Джейн — изрече решително. — Да, можеш! Знам, че можеш. Лекарите може пък да грешат!

През следващите пет минути той я наблюдаваше как тя с мъка се премести до края на леглото, как се надигна с охкане и как спусна предпазливо краката си, докато опрат до хладния под.

— Можеш да го направиш. — Тя пое дълбоко дъх, вкопчи се в колоната до горната табла на леглото и се изправи на крака.

За един кратък миг остана така, а по челото й избиха капчици пот. После пусна колоната.

Чу се тихо проклятие, краката й се огънаха и тя падна на пода.

— Безнадеждно е… — промърмори с глас, натежал от отчаяние. — Никой няма да ме осинови — изтри сълзите от очите си, — или да ме обича! Ще прекарам живота си тук и никога няма да имам това, което ще имат другите момичета. Никога няма да се омъжа, нито пък ще имам деца…

Седна и се втренчи в пода, а раменете й примирено се отпуснаха.

Голямото й страдание го изпълни с безкрайна мъка. Тя винаги се опитваше да изглежда весела и храбра. Беше красива млада девойка. Кой би могъл да я обвинява за отчаянието й, за осъзнаването, че животът отминава покрай нея?

Копнееше да отиде при момичето, да го вземе в прегръдките си и да го утеши и успокои, да му вдъхне надеждата, от която толкова много се нуждаеше. Ала не смееше да се издаде.

Смяташе да си тръгне, когато тя се протегна към възглавницата и измъкна отдолу малка кафява бутилка. Огромните й сини очи се втренчиха тъжно в нея.

И в този миг той разбра, че тя е решила да се самоубие.

Без да мисли за последствията, се втурна в стаята.

Сара Джейн вдигна глава и се сепна, когато видя пред себе си високия мъж. Беше в черно — от ботушите от мека кожа до широката вълнена пелерина, която го обвиваше подобно на тъмен облак.

— Сара, не го прави!

Гласът му бе като черен атлаз, мек и хипнотизиращ. Тя притисна бутилката към гърдите си.

— Какво да не правя?

— Не отнемай живота си, Сара.

Тя примигна срещу него изненадана не само от внезапното му нахлуване в стаята й, но и от това, че знае какво бе намислила.

— Кой си ти? — смутено попита.

— Някой, който е без значение.

— И какво правиш отвън на верандата ми?

— Наблюдавам те.

Това наистина я уплаши. Разбра го, когато тя внезапно се сви до възглавницата с разширени от ужас очи: бе осъзнала, че е сама и безпомощна в тази стая.

— Наблюдаваш ме? Защо?

— Наблюдавам те още когато беше дете.

Тогава тя се усмихна и го изгледа едновременно недоверчиво и развеселено.

— Да не би да си моят ангел пазител?

— Точно така.

— И се казваш Гейбриъл^[1]?

Той не обърна внимание на иронията в гласа й.

— Да, щом така искаш.

Сара погледна към бутилката в ръката си.

— И си дошъл, за да ме отведеш на небето?

— Не — тъжно отвърна той. — Това не мога да направя.

— Тогава в Ада?

Той поклати глава. Неговата сладка Сара никога няма да види Ада, замислено си каза той, освен ако не надникне в дълбините на очите му.

Високият непознат прекоси безшумно стаята, приближи до нея и взе бутилката от ръката й.

Тя се опита да си я вземе обратно, но бе твърде късно.

— Не, Сара — рече той и пъхна бутилката в джоба на панталоните си. — Няма да ти позволя да отнемеш живота си. Нито сега, нито когато и да било.

— Аз нямам живот — горчиво отвърна тя. — Никога не съм била нищо друго, освен нежелано бреме за семейството ми, а също и за сестрите, които са длъжни да се грижат за мен.

— Това не е вярно.

— Вярно е! Да не би да смяташ, че не зная? Защо иначе майка ми ще ме изостави?

— Сара… — прошепна името й, разтърсен от болката, стаена в очите й.

— Не съм нищо друго, освен нежелано бреме — повтори тя. — Сестрите казват, че ме обичат, но аз знам, че ще почувстват облекчение, когато си отида.

— О, моя бедна сладка Сара — промърмори той и преди да разбере какво прави, се озова седнал на ръба на леглото, обвил ръце около нея.

Тя бе толкова красива с копринено меката си руса коса и очи сини като яйцата на червеношийка. Сладката Сара Джейн. Толкова красива. И толкова крехка и уязвима.

Притисна я към себе си и се изненада, че тя не се отдръпна. Вместо това се сгуши в прегръдките му и положи глава на гърдите му. Той усети, че раменете й потръпват и почувства сълзите, които намокриха ризата му.

Остана така, люлеейки я нежно, докато тя не заспа. Но дори и тогава не пожела да я пусне.

Държа я така, докато небето просветля, предвещавайки идването на зората. Чак тогава я положи внимателно в леглото.

Знаеше, че няма право, но се наведе и я целуна. Сетне си отиде като изгрева на слънцето.