Аманда Ашли
Сара (28)

Глава 27

Половин час преди зазоряване Гейбриъл отнесе тялото на Морис в един от крайните квартали на града и го остави в тъмна алея. На сутринта полицията щеше да го открие. Смъртта му щеше да бъде приписана на някой от многобройните крадци, навъртащи се в бедните квартали на Париж.

Върна се в апартамента на Сара, почисти кръвта и заключи вратата. След това се загърна в пелерината си и изчака да падне нощта.

В тези последни минути, преди мъртвешкият сън да го погълне, отново се опита да проникне в мислите й, но нямаше отклик. Или Нина вече я бе убила или любимата му беше в безсъзнание.

— Дръж се, Сара — прошепна. — Скоро ще дойда при теб.

 

 

Тя отвори очи в мрака. Мръсният парцал, който запушваше устата й имаше отвратителен вкус; трудно й бе да диша и да преглъща.

Непрогледната тъмнина и тишината я изпълваха с неизразим ужас. Дали така се чувстваше и Гейбриъл? Но не, той й бе казал, че сънят му прилича на смъртта — никакви мисли, никакви сънища.

Земята под нея бе студена и влажна. Младата жена потръпна, когато нещо малко и космато пробяга по ръката й. Преди няколко часа щеше да запищи, но вече нямаше сили.

Колко дълго се намираше в тази дупка? Дали щеше да намери смъртта тук?

Отново потрепери, като си представи как стои в тази дупка без храна или вода измъчвана от глад, как тялото й постепенно губи сили, докато полудее, а червеите започнат да се хранят с плътта й…

Прогони ужасяващите мисли и се съсредоточи върху Гейбриъл. Той щеше да дойде за нея. Ако можеше.

Припомни си отвратителните същества, които ги нападнаха и за пръв път се замисли дали Морис е жив.

Дали бе причинила неговата смърт, както и тази на Гейбриъл? Наистина ли ще умре в това място?

Дали все още е нощ? Ослуша се, за да чуе някакъв звук, който да я увери, че не е сама. Предпочиташе дори компанията на онези зверове, които я отвлякоха, пред самотата.

Опита се да извика за помощ, но от гърлото й не излезе нито звук.

„Гейбриъл, моля те, помогни ми! Гейбриъл или някой друг, моля ви, помогнете ми!“

По страните й потекоха сълзи, тя затвори очи и се замоли някой да я открие, преди да е станало твърде късно.

 

 

Той се движеше в нощта подобно на сянката на смъртта, лицето му не издаваше нищо, а очите му горяха от жаждата за отмъщение. Изпитата кръв на Морис, трептяща със спомена за живота, го изпълваше с топлина и сила.

Пое дълбоко въздух, вдъхна различните аромати на нощта, отсявайки нейното ухание.

Обзе го силен гняв, когато усети тежкия парфюм на Нина, примесен със зловонието на нечисти тела.

За по-малко от час откри къде бяха завели Сара. Беше типично за Нина да избере гробище за последната им решителна среща, помисли си той.

Ала в следващия миг вече нямаше време за мислене. Подобно на огромни зверове, надигащи се от мъглата, чудовищата, които тя бе създала, се нахвърлиха върху него с хлътналите си мъртвешки очи. Но този път той бе готов да ги посрещне и само след миг и шестте същества лежаха мъртви в краката му.

И тогава пред него се изправи Нина, величествена и опасна в роклята си от черна коприна. Косите й се стелеха по раменете и достигаха до кръста подобно на водите на черна река. Бледата й кожа сияеше на лунната светлина. Очите й пламтяха от безкрайната й сила и жаждата за кръв и отмъщение.

— Аз съм тук — каза Гейбриъл и гласът му отекна сред надгробните плочи: „Аз съм тук… тук…“.

Не откъсваше очи от Нина, докато мислите му се опитваха да проникнат в съзнанието на Сара. Усети уханието й. Чувстваше ужаса и страха, които я бяха сковали.

— Почти съжалявам, че дойде, Джани — отбеляза Нина. — Наистина съжалявам, че трябва да те унищожа.

— Можеш да промениш решението си. — Погледът му се плъзна по нея, предизвикателен и подканващ. — Пусни Сара и аз ще направя всичко, което пожелаеш.

— Вече ти казах — твърде късно е.

— За такива като нас никога не е късно.

— Колко дълго, Джани? Колко дълго ще останеш с мен?

— Толкова, колкото поискаш.

— Сто години? Хиляда?

— Колкото пожелаеш.

— Вече коленичи пред мен. Готов ли си да го направиш отново?

— Да, bella, ако това е, което искаш.

— Искам го.

Той потисна гордостта си и бавно коленичи в краката на Антонина.

— Говори ми хубави думи, Джовани — заповяда тя. В мелодичния й глас звъннаха стоманени нотки.

— Ти си най-красивата и най-желана жена, която някога съм срещал. На света няма друга като теб. Твоята хубост засенчва слънцето. Гласът ти е сладък като мед. Устните ти са като най-упойващото вино…

— Ти ми се подиграваш!

— Говоря истината.

— Лъжец! Ако думите ти бяха истина, ти щеше да бъдеш в прегръдките ми, вместо да ме молиш за живота на тази смъртна жена.

— Нина, дори и един вампир не може да избира в кого да се влюби. Не отричам чувствата си към Сара, но ти се заклевам, че ако я освободиш, ще направя всичко, което пожелаеш.

— Ще ме любиш ли тук и сега?

— Да, bella, но след като пуснеш Сара.

— Ще се върнеш ли с мен в Италия и ще се закълнеш ли да не се връщаш във Франция, докато тя е жива?

— Да.

Очите й заблестяха, червени и сатанински, но след миг омекнаха при вида на коленичилия в краката й мъж. Той не се бе променил откакто преди няколко века за последен път го бе видяла в Италия. Беше все още млад и изпълнен с мъжка сила, красив както тогава, с тъмносивите си очи и гладката матова кожа. За хиляда години не бе открила мъж, който да накара кръвта ида кипи така, както той го правеше.

— Кажи ми истината, Джовани, защото ще разбера, ако ме излъжеш. Изпитваш ли поне нещо към мен?

— Не.

Тя кимна, очакваше този отговор.

— Наказанието ти ще бъде дълго, Джани. Ще искам цялото ти внимание всяка минута от съществуването ти. Ти ще бъдеш мой роб. Ще ми прислужваш, ще осигуряваш жертвите ми. Ще задоволяваш всяко мое желание и ако нещо не ми хареса или ме разсърдиш, докато тази смъртна е още жива, ще се върна и ще довърша това, което съм започнала — втренчи пламтящия си поглед в него. — Разбра ли ме?

— Да.

— Ела тогава, да скрепим с целувка нашето споразумение.

Гейбриъл бавно се изправи на крака. Мислите му се върнаха в онова далечно минало. Запита се как е могъл да я намира за красива и желана. В тази жена нямаше топлина, нито живот и смях. Да се люби с нея бе все едно да се люби с труп, но въпреки това щеше да го направи заради Сара.

Напрегна цялата си воля, за да потисне отвращението, взе Нина в обятията си и покри устните й със своите. Нейните бяха студени като гроб. Езикът й имаше вкуса на смъртта. Той потрепери, когато ръцете й обвиха врата му. Кожата й бе хладна и лепкава.

Тя се отдръпна за миг, после се надигна на пръсти и прокара език по врата му. Той усети бързото убождане на зъбите й и потръпна от погнуса, когато тя засмука кръвта му. Един тънък глас вътре в него се обади, нашепвайки му, че ще трябва да се научи да се подчинява на желанията й, да приема допира на ръцете и плътта й, да свикне с усещането за зъбите й, впити в гърлото му, с вкуса на устните й.

Нина отстъпи и той се зачуди дали тя бе усетила отвращението, което изпитваше към нея.

— И така, Джовани — тихо рече тя, — скрепихме нашата сделка с кръвта ти.

— А сега ти трябва да изпълниш обещанието си.

— Да, така както и ти ще спазваш своето. Тя е там. — Нина посочи към неравната земя.

Той бързо се озова до дупката, отмести тревата и листата и измъкна Сара навън.

— Гейбриъл… — Гласът й бе дрезгав, а лицето — бледо и измъчено. — Знаех, че ще дойдеш — прошепна тя и загуби съзнание.

Той я притисна до гърдите си, бързо свали въжетата и започна да разтрива подутите й китки и глезени.

— Остави я — грубо заповяда Нина. — Остави я веднага и ела при мен.

Гейбриъл преглътна протеста си. Сара не бе наранена, само изплашена и изтощена; щеше да се оправи.

Той се изправи на крака и отиде при Нина, макар че гордостта му се бунтуваше срещу властното й държание. За всичките векове, откакто тази жена го бе превърнала във вампир, никой не му бе заповядвал. Но сега всичко се бе променило. Той бе подчинил живота и желанията си на Нина, за да спаси Сара.

Но рано или късно щеше да си отмъсти. Когато животът на Сара няма да е повече в опасност, когато си отиде от тази земя и стане недостижима за Нина, той ще си отмъсти.

— Нали не си забравил обещанието си, Джовани? — лукаво попита тя. — Ти ще бъдеш мой роб. Ще правиш това, което пожелая и когато го пожелая.

— Не съм забравил.

Тя му се усмихна мило и му подаде ръка.

— Тогава да вървим. Остават доста часове, докато се съмне. Ще отидем на лов заедно, а след това ти ще споделиш моето място за почивка.

— Да, bella — Хвана ръката на Нина. Беше студена и безжизнена, докато ръката на Сара бе топла и пълна с живот. С натежало от мъка сърце, че трябва да остави единствената жена, която някога бе обичал, той тръгна с Нина.

— Не! — Викът на Сара разцепи тишината на нощта. — Ти няма да го имаш! Той е мой!

Нина се извъртя с пламнало от ярост лице.

— Ти се осмеляваш да ми се противопоставиш?

Сара поклати глава, уплашена от гнева в очите на жената вампир.

— Тогава замълчи, смъртна жено, преди да съм те унищожила!

— Няма да я докоснеш — заяви Гейбриъл и стисна ръката на Нина. — Спомни си обещанието си.

— Гейбриъл, защо отиваш с нея?

— Сега той е мой — тържествуващо я изгледа Нина. — Той ми се закле да бъде мой роб.

— Не! Той ме обича!

— Любовта няма нищо общо с нашата сделка — презрително отвърна тя. — А сега си върви, преди да си се превърнала в пепел!

— Това ли искаш, Гейбриъл? — погледна го Сара.

— Да.

— Лъжеш! Ти обичаш мен, не нея!

— Нина ти каза истината, cara. Любовта няма нищо общо с нашата сделка. — Но това също бе лъжа. Любовта беше основната причина, любовта му към Сара.

— Да вървим, Джани. — Нина го дръпна за ръката. — Този разговор започна да ме отегчава.

— Гейбриъл, не ме оставяй!

— Страхувам се, че трябва — горчиво отвърна той. — Моята господарка ме зове и аз съм длъжен да й се подчиня.

Внезапно Сара разбра какво бе направил; той се бе отказал от свободата си, за да спаси живота й. Ако беше обикновен смъртен, с нормално отредените му години, това щеше да бъде огромна жертва, но Гейбриъл беше вампир. Пред него се простираха стотици години, а това правеше жертвата му неизказано тежка. Остави мислите й да се преплетат с неговите, почувства гнева, който го изпълваше, задето бе принуден да се подчини на Нина. Усети мъката му от загубата й, отвращението, което го изпълваше, че трябва да прекара безкрайни нощи като роб на Нина, да преглътне гордостта си и безропотно да изпълнява желанията й.

Видя как Гейбриъл се обърна, за да последва Нина и в същия миг осъзна, че не може да му позволи да го направи. По-добре да се откаже от отредения й живот, отколкото да позволи на мъжа, когото обичаше с цялото си сърце, да прекара вечността като роб на един безсърдечен вампир.

— Не, Гейбриъл! — извика тя, спусна се след тях и издърпа ръката му от тази на Нина. — Няма да ти позволя заради мен да прекараш остатъка от живота си с тази ужасна жена!

— Ти не можеш да го спреш! — избухна Нина, призова цялата си свръхестествена сила и я насочи срещу Сара, която политна назад и се свлече до един стар надгробен камък.

— Остави я! — изкрещя Гейбриъл.

Но Нина не му обърна внимание. Тя се втренчи в Сара. Омразата пламтеше в очите й и изгаряше младата жена подобно на буен огън.

Сара извика и закри очи, докато болката проникваше в тялото й.

Гейбриъл стоеше и наблюдаваше как се надига яростта на Нина и как цялата й сила се съсредоточава върху момичето, гърчещо се безпомощно на земята. И тогава, докато виковете на Сара отекваха в ушите му, той грабна едно парче дърво и приближи към Нина. Дървото обгори дланта му и той разбра, че някога е било част от кръст.

Но болката не бе важна, трябваше да спре мъчителната агония на Сара.

— Нина.

Изрече името й тихо, но то отекна подобно на гръм в тишината. С изкривено от гняв лице вампирът се извърна, готов да се хвърли към него и той заби дървото в сърцето му.

За миг, който му се стори цяла вечност, Нина се втренчи в него, а устните й се разтвориха в безмълвен вик на изненада. После от тях рукна черна кръв и тя се свлече на земята.

Гейбриъл бързо се втурна към Сара, привлече я в прегръдките си, нашепвайки името й. Тя се сгуши в него, разтърсвана от глухи ридания. Гейбриъл я залюля и нежно замилва косите й.

Измина доста време. Сара лежеше неподвижно в обятията му, очите й бяха затворени, а ръцете й бяха здраво сключени около кръста му. Чак тогава той се осмели да погледне през рамо. Нямаше никаква следа от Нина, с изключение на малка купчина пепел. Ала още докато се взираше в нея, се надигна вятър и я отнесе надалеч, така че не остана нищо, което да напомня за Антонина Инсена.