Аманда Ашли
Сара (23)

Глава 22

Гейбриъл държа Сара в прегръдките си, докато тя спеше, едната му ръка леко милваше косите й. Няколко пъти се бе опитвал да я отдалечи от себе си, но се бе оказало невъзможно. От тази нощ тя завинаги ще бъде негова. Закле се да я пази, да я защитава. Ще унищожи враговете й, ако се наложи, ще жертва и себе си, но няма да позволи на никого да я нарани или да й причини зло.

Час преди зазоряване той отново я люби, а след това — твърде скоро — слънцето се издигна над хоризонта. Впи поглед в нея, не искаше да я остави, но се налагаше.

— Тук има ли сутерен?

Сара се намръщи на странния му въпрос.

— Не.

— А таванска стая?

— Има съвсем малко тясно пространство над килера ми. Защо?

— Не мога да искам от теб да напускаш леглото си всяка сутрин на зазоряване.

— Мога да остана тук, с теб.

— Не.

— Моля те, Гейбриъл. Мразя да те оставям, след като сме се любили. Това ме кара да се чувствам като… като…

Очите му потъмняха.

— Като какво, Сара? Като проститутка?

— Ако искаш да знаеш, да! Искам да спя в прегръдките ти!

— Едва ли ще искаш да се събуждаш до труп.

— Ти не си труп!

— Точно това съм — уморено поклати глава той. — Ти все още не разбираш, нали? Аз не съм жив. Не съм жив от повече от триста години.

— Престани! — Младата жена притисна длани към ушите си. Знаеше какво бе той. Как би могла да не знае? Но защо трябваше постоянно да й го напомня? Защо не й позволи да го забрави?

Гейбриъл пое дълбоко дъх и стисна юмруци опитвайки се да прогони гнева си и да потисне отчаянието си.

— Съжалявам, Сара — тихо изрече. — Прости ми.

Тя кимна с блеснали от сълзите очи.

— Аз искам само да бъда с теб.

— Знам. Нима смяташ, че аз не искам? — Погледите им се срещнаха и тя видя мъката в очите му. — Не мислиш ли, че аз също искам да заспивам до теб, да виждам лицето ти, когато се събудя?

— Можем да заминем — нерешително предложи Сара. — Аз бих могла да спя през деня и да прекарвам нощите с теб.

— Това ли искаш, да се откажеш от балета, от всичко, за което толкова упорито си работила, за да бъдеш с мен?

— Да.

Наистина бе изкушаващо. За миг си представи какво би било Сара да е винаги до него, да заспива в обятията й и да я докосва, когато се събуди.

Но трябваше да й даде възможност да обмисли добре решението си, да осъзнае какъв живот ще има, ако избере да остане с него.

— Ти си млада жена, Сара. Целият ти живот е пред теб. Помисли за това, от което искаш да се откажеш. Ако решиш да останеш с мен, никога няма да водиш нормален живот.

Плъзна пръсти по лицето й, наслаждавайки се на топлината на кожата й. Отново, както много пъти досега изпита страстното желание отново да е смъртен мъж, да може да живее с нея и да я обича така както копнееше да го направи.

Взря се в очите й.

— Ако веднъж бъдеш изцяло моя, аз няма да ти позволя да си отидеш.

Собственическият му поглед и силата на гласа му я стъписаха за миг. Той я предупреждаваше, че ако реши да остане с него, нейното решение, взето веднъж, щеше да бъде безвъзвратно.

Гейбриъл видя разбирането в очите й, че той не е обикновен мъж и ако направи грешка, не би могла да си отиде от него.

— По-късно ще поговорим пак за това — каза той.

Сара кимна. Протегна се за пеньоара си, стана от леглото и започна да събира дрехите, които щяха да й трябват през деня.

— До довечера — промълви тя и го целуна по бузата.

— До довечера.

 

 

За Сара дните се точеха мъчително бавно. Нямаше с какво да запълва времето, защото не смееше да излиза сама навън. След закуска измиваше чиниите и приборите и започваше да кръстосва из апартамента, докато най-после сядаше на дивана с книга в ръка. Ала не можеше да се съсредоточи. В главата й постоянно звучаха думите на Гейбриъл: „Ако веднъж бъдеш изцяло моя, аз няма да ти позволя да си отидеш“.

Нима не искаше точно това — да бъде негова завинаги?

Седеше с часове, преживявайки отново и отново всеки миг, който бяха прекарали заедно, преценявайки любовта си към него, нуждата си от него, сравнявайки ги с желанието да продължи да танцува, да има дом и семейство.

„Ако решиш да останеш с мен, никога няма да водиш нормален живот.“ Но искаше ли нормален живот, щом не можеше да го сподели с Гейбриъл?

Как би могла да живее с него, след като знаеше какво бе принуден да прави, за да оцелее? А как щеше да живее без него?

Как щеше да се чувства, когато започне да остарява, а той си остане вечно млад? Дали тогава ще го намрази? Дали той ще се отвърне от нея, защото вече не е млада и красива?

Би могла да стане като него…

Погледна към вратата на спалнята и след дълго колебание направи това, което отдавна копнееше да стори и което бе обещала да не прави.

Стиснала кръста в едната си ръка, младата жена отвори вратата на спалнята и надникна вътре.

Гейбриъл бе облечен и лежеше върху пелерината си, ръцете му бяха скръстени на гърдите, а очите затворени. Кожата му изглеждаше по-бледа от обикновено. Тя се взря в него, но той изглежда, не дишаше. — „Той наистина прилича на труп изложен за поклонение“, ужасено си помисли тя.

„Аз не съм жив“ — бе казал той и за пръв път Сара му повярва.

Някакъв звук зад гърба й я сепна и тя рязко се обърна. Морис бе застанал на прага.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

Младият мъж погледна към Гейбриъл и поклати глава.

— Знаех си — промърмори. — Знаех, че той се е върнал. Нямаше друго обяснение за поведението ти през последните дни.

Сара пристъпи към него, но Морис не помръдна.

— Сега вярваш ли ми? — попита той и кимна в посока на Гейбриъл. — Той е вампир, Сара Джейн. Трябва да бъде унищожен.

— Не!

Тя се опита да затвори вратата, но Морис я сграбчи за ръката и насила я завлече в някогашната стая на прислужницата й. Бутна Сара вътре и превъртя ключа от външната страна.

— Морис! — заудря с юмруци по вратата. — Морис, пусни ме!

— Не, Сара Джейн. Той трябва да бъде унищожен сега, когато е безпомощен!

— Морис! — изкрещя младата жена. — Недей!

Без да обръща внимание на виковете й, той излезе навън и взе торбата, която бе оставил на стълбите.

Върна се в къщата, отвори торбата и се втренчи в съдържанието й. В едната си ръка стискаше кръст, а устните му мълвяха гореща молба към Бога да му даде сили да извърши това, което трябва. Въздъхна тежко извади дървения кол и чука от торбата и отиде в стаята на Сара.

Гейбриъл лежеше както преди.

Неподвижно.

Безсмъртен.

Страх се надигна в гърдите на Морис, докато се взираше в мъжа на леглото. Не, това не бе човек, напомни си той, а чудовище, дяволско изчадие, което се хранеше с кръвта на другите, демон, който трябва да бъде унищожен, преди да е превърнал Сара Джейн в подобие на себе си.

Мисълта за Сара му вдъхна смелостта, от която се нуждаеше и той вдигна дървения кол. Чуваше тропането на Сара по вратата и виковете й да спре, но не им обърна внимание. Нагласи острия връх върху мястото, където бе сърцето на Гейбриъл.

Затаи дъх и вдигна чука, отвратен от това, което се готвеше да стори.

Тъкмо замахваше с чука, когато ръката на Гейбриъл се стегна около неговата.

Чукът падна на пода. Морис се втренчи ужасено в лицето на смъртта. Очите на Гейбриъл горяха с нечестив пламък; устните му бяха разтеглени в зловеща гримаса, оголвайки острите бели зъби.

Със свободната си ръка Гейбриъл откъсна кръста, висящ на гърдите на Морис. Среброто изгори дланта му, преди да го захвърли в другия край на стаята.

— Смяташе, че ще ме убиеш много лесно, нали? — попита той и дървеният кол последва кръста.

Морис не можеше да отговори. По челото му изби студена пот, а по гърба му потекоха лепкави ручейчета, докато се взираше в чудовището на леглото.

Гласът на Сара, умоляващ и отчаян изпълни тишината.

— Какво си направил с нея? — Гласът на Гейбриъл бе нисък измамно мек и опасен.

Младежът отвори уста, но не бе в състояние да произнесе и дума. Заклати енергично глава, тялото му трепереше. Сви се, когато Гейбриъл стисна по-силно ръката му.

— Глупак! — процеди вампирът. — Наистина ли мислеше, че жалък смъртен като теб ще може да ме унищожи? Аз съм оцелял повече от триста и петдесет години, нещастнико.

— Но… — едва успя да отрони Морис и устните му отново се сковаха.

— Мислеше, че ще бъда безпомощен — продължи Гейбриъл. — Не бива толкова безрезервно да вярваш във всички онези глупави истории за вампири. Само много младите са напълно безпомощни през деня. — Зловеща усмивка изкриви устните му. — Както си ти в момента.

— Моля те…

Гейбриъл повдигна вежди.

— Значи не искаш да умреш?

— Не.

— Нито пък аз.

Морис облиза пресъхналите си устни. Гейбриъл си играеше с него като котка с мишка, преди да я убие. Опита се да извърне поглед от тези ужасни кървавочервени очи, но не можа да помръдне.

Със свободната си ръка Гейбриъл го привлече към себе си и обви пръсти около гърлото му. Усети кръвта, която пулсираше във вените на нещастника, подуши миризмата на страха излъчваща се от всяка негова пора. Гейбриъл не се бе хранил от няколко дни…

— Мислил ли си някога, че можеш да послужиш за вечеря? — с измамно кротък глас попита той.

Морис поклати глава, а стомахът му болезнено се сви при мисълта как вампирът изсмуква кръвта му. Гейбриъл тихо се засмя.

— Някога минавала ли ти е мисълта да станеш вампир? Мога да го уредя, ако искаш.

— Не!

— Внимавай, жалки човече — предупреди го. — Не си в положение да ме обиждаш.

Морис го изгледа предизвикателно.

— Хайде, убий ме, копеле проклето! Но го направи по-бързо и да приключваме с всичко това!

Гейбриъл го изгледа за миг. Неочакваният изблик на смелост у Делакроа го развесели.

— Няма да те убия — рече и разхлаби хватката си.

Ужас засенчи очите на младежа.

— Нали няма да ме превърнеш в това, което си ти? — поклати глава. — Предпочитам да умра.

— Чуй ме, Делакроа изслушай ме много внимателно. Животът на Сара е в опасност — видя обвинението в очите на Морис. — Не от мен, а от друг вампир. Много стар и много отмъстителен.

— Не разбирам.

— Не е нужно да разбираш. Достатъчно е да ти кажа, че аз се страхувам от нея…

— Нея?

Гейбриъл кимна.

— И ти се страхуваш от нея? — смаяно попита Морис. Не можеше да повярва, че Гейбриъл се страхува от някого, било то жив или мъртъв.

— Жените са винаги много по-опасни и смъртоносни. Нина ми е много сърдита и възнамерява да ме накаже, като нарани Сара. През деня не мога да защитавам Сара от нея.

— Какво мога да направя аз срещу един вампир?

— Нина не е опасна през деня. Но тя е прочута със способността си да хипнотизира другите и да ги кара да изпълняват желанията й. И ето тук, приятелю, ти излизаш на сцената. Ще те оставя да живееш, за да защитаваш Сара през деня.

— Разбирам — с усилие преглътна Морис. — А когато опасността за Сара отмине, какво ще стане? Ще ме убиеш ли заради това, което днес се опитах да направя?

— Само ако отново се опиташ.

— Ами Сара?

— Какво за нея?

— Ти няма да…

— Да я превърна в това, което съм аз? Не, никога няма да го направя. — Гейбриъл въздъхна и пусна жертвата си. — А сега се махай. И вземи кръста със себе си. Може да ти потрябва.

Морис кимна, вдигна кръста от пода и излезе от стаята. Затвори вратата, свлече се на пода и стисна кръста в ръце. Никога досега не е бил толкова изплашен. Толкова близо до смъртта. Или до нещо още по-ужасно.

Постепенно осъзна, че Сара продължава да вика. Изправи се несигурно, отиде до стаята на Бабет и отключи вратата.

Младата жена се втренчи в него.

— Направи ли нещо?

— Не.

— О, благодаря на Бога! — промърмори тя.

Понечи да мине покрай него, но Морис я хвана за ръката.

— Мислех, че ще ме убие.

Очите й се разшириха.

— Какво стана?

— Той се събуди, когато допрях дървения кол до гърдите му. — Споменът го накара да потрепери. — Никога не съм виждал нещо толкова ужасно както онзи поглед в очите му.

Сара кимна. Тя също го бе виждала. И той я бе смразил.

— Той можеше да ме убие — продължи Морис, — но ме остави да живея заради теб.

Хвана ръката й и я поведе към гостната. Двамата седнаха на дивана.

— Той ми разказа за Нина и каза, че аз трябва да те пазя през деня. — Замълча. Искаше му се ръцете му да спрат да треперят, ала още не можеше да се освободи от страха, завладял цялото му същество. — Какво ще правим, Сара Джейн?

— Не знам.

Той огледа стаята, връзките чесън на прозорците и на вратата.

— Наистина ли вярваш, че това ще я държи надалеч?

— То попречи на Гейбриъл да напусне онази къща.

— Да, но от това, което той ми каза излиза, че Нина е по-силна от него. Нищо чудно, ако нещо толкова обикновено като чесъна не й действа.

— Напръсках прозорците и первазите със светена вода. Не ме интересува колко е силна и не ми се вярва, че може да мине през светената вода.

— Ами… ако го направи?

— Не знам! — Сара скочи от дивана и закрачи из стаята. — И аз съм не по-малко уплашена от теб.

Думите й му подействаха като плесница. Морис изправи рамене, стана и привлече Сара в прегръдките си.

— Ще те защитавам с живота си, Сара Джейн — тихо изрече. — Кълна се в живота на майка си!