Аманда Ашли
Сара (11)

Глава 10

Гейбриъл се бе отпуснал в любимото си кресло, втренчил празен поглед в тъмнината. Бяха изминали пет години, откакто изпрати Сара във Франция. Пет години са само миг в живота на вампира, тъжно си помисли той, но въпреки това всеки ден му се струваше като вечност.

След като Сара си отиде от живота му, не намираше никаква радост в съществуването си. Четенето не му доставяше удоволствие. Музиката не му носеше утеха. Посещаваше редовно всички балетни спектакли и си представяше Сара на мястото на балерината.

Нямаше апетит и се хранеше само когато гладът станеше прекалено мъчителен, разкъсвайки вътрешностите му подобно на див звяр. Само в случаите, когато гладът му станеше непоносим, той напускаше абатството, бродеше из тъмните улици и търсеше жертва, за да се нахрани.

Дори и тогава взимаше малко, само колкото да поддържа съществуването си, ненавиждайки се за това, което е, защото то го разделяше от жената, която желаеше.

Пет години… Сега тя бе почти двадесет и две годишна, една зряла жена. Внезапно осъзна, че трябва да я види отново, само веднъж и тогава ще отиде в земята и ще спи, докато земният й живот свърши и тя завинаги бъде спасена от глада му.

 

 

Тя танцуваше в „Жизел“ в парижката опера. Театърът наистина е забележително произведение на архитектурата, каза си Гейбриъл, докато си проправяше път към частната си ложа. Познаваше историята на сградата доста добре. Бе живял в Париж по времето, когато Шарл Гарние бе проектирал сградата. Работата по строежа започна през лятото на 1861 година, а фасадата бе завършена през 1867. Работата по сградата бе прекратена по време на Френско пруската война от 1870 година и недовършената опера бе използвана за арсенал и военен склад за храни и вино.

Гейбриъл напусна Париж по време на обсадата. Грозотата на войната не бе за него. Храната бе недостатъчна. Животните от зоологическата градина бяха избити, а труповете им бяха доставени в ресторантите. Богатите ядяха слонско месо, а бедните вечеряха с кучета, котки и плъхове. Париж бе опожарен, хората гладуваха, улиците бяха залети с реки от кръв.

Едва през януари 1875 година главното стълбище на операта се изпълни с първите изтъкнати гости.

Гейбриъл се наведе напред и прикова поглед в лицето на Сара, когато тя се появи на сцената. Това, което бе постигнала за пет години, бе наистина изумително. Публиката се чудеше как е могла да стигне толкова далеч за толкова кратко време. Това бе чудо, шушукаха си хората, смаяни от феноменалната й слава. Но за Гейбриъл нямаше нищо тайнствено. Кръвта, неговата кръв, бе сътворила чудото, позволявайки й само за няколко години да постигне онова, което обикновено отнемаше на човек десетки години упорит труд.

Докато чакаше завесата да се вдигне, той се вслушваше в разговорите около себе си — съвсем лесна работа за един вампир. Всички говореха за Сара, удивлявайки се с каква лекота танцува. Изпълненията й са съвършени твърдяха в един глас интерпретациите й — вдъхновени и оригинални.

А сега, докато гледаше, бе напълно съгласен с тяхното мнение. Краката й сякаш не докосваха пода изглеждаше така, сякаш плува по сцената по-лека и от въздуха. Докато танцуваше, лицето й сияеше, а очите й блестяха. Гейбриъл разбираше, че за тези няколко часа тя се бе превърнала в Жизел. Беше уловила съвършено всеки нюанс, всяко движение.

Когато завесата падна, той се облегна назад и затвори очи. Изпълнението й бе изключително. Още от самото начало знаеше, че тя е родена да танцува. Това, което току-що видя, не можеше да се постигне с уроци. То идваше от сърцето й, от душата й.

„Искаше само да я видиш — напомни си той. — Сега трябва да си вървиш.“

Но краката му отказваха да се подчинят и внезапно се намери до вратата на входа за артистите, жадуващ поне още веднъж да зърне лицето й.

Почувства близостта й още преди да излезе от театъра. Отначало видя само Сара, сините й очи блестяха, дългата й руса коса се стелеше подобно на златен облак по слабите й рамене.

После забеляза и мъжа до нея, хванал я собственически под ръка.

Ниско ръмжене се надигна в гърлото на Гейбриъл. Първото му желание бе да се нахвърли срещу мъжа и да разкъса гърлото му. Ала след това видя как Сара се усмихна на младия мъж, зърна щастието в очите й и се почувства така, сякаш някой е забил остър нож в сърцето му.

Разтопен в мъглата, Гейбриъл ги последва, докато двамата вървяха по улицата към малкото кафене. Когато влязоха вътре, седнаха на масичка в ъгъла и заговориха за вечерното представление. Мъжът, чието име както Гейбриъл скоро узна, бе Морис Делакроа, хвалеше изпълнението на Сара.

— Бях добра, нали? — попита тя, но нито в тона й, нито в изражението на лицето й личеше самохвалство. — Странно е, но се чувствах така сякаш…

— Сякаш?

— Не знам. Не мога да го обясня, Морис. Иска ми се…

Той се наведе по-близо до нея и взе ръката й в своята.

— Какво ти се иска, Сара?

— Искам Гейбриъл да ме бе видял как танцувам тази вечер. Мисля, че щеше да остане доволен.

Морис издърпа ръката си от нейната, сякаш го бяха опарили.

— Отново Гейбриъл! Кога най-после ще преодолееш увлечението си по твоя благодетел?

— Не съм увлечена. Просто той ми липсва, това е всичко. — Тя се загледа в свещта, която гореше в средата на масата. Толкова време я делеше от дните, които бе прекарала с Гейбриъл, но въпреки това не го бе забравила.

Отначало му пишеше писма, но не знаеше фамилното му име, нито адреса, с изключение на абатството Кросуик, така че писмата й се връщаха обратно с бележка, че не могат да бъдат доставени. Но банковата й сметка бе винаги пълна. Сара се чувстваше виновна, задето харчи парите му, а дори не може да изрази благодарността си с една кратка бележка.

За известно време отказваше да се възползва от парите му, но когато минаха два месеца и от сметката не бе изтеглено нищо, получи кратко писмо от Гейбриъл, в което той настояваше и почти й заповядваше да задоволява всичките си нужди за негова сметка. Това бе единственото писмо, което получи от него и тя го носи със себе си, докато съвсем се разкъса. Опасявайки се, че в крайна сметка то съвсем ще се разпадне, Сара го сложи между страниците на първата програма на парижката опера, в която името й фигурираше като примабалерина.

Пет години. Все още не можеше да повярва колко много бе научила и колко далеч бе стигнала. Беше прима. Това бе истинско чудо. Повечето от балетистите започваха да танцуват от най-ранна детска възраст и се учеха с години, докато тя с лекота изпълняваше най-сложните стъпки.

Когато вървеше по улиците, хората я поздравяваха. Мъжете й изпращаха цветя и евтини бижута. Получи многобройни предложения за женитба. Танцува пред кралски особи. Беше направила всички неща, за които някога бе мечтала и въпреки това чувстваше някаква празнота. Искаше да танцува за Гейбриъл. Искаше да танцува с Гейбриъл, още веднъж да усети ръцете му да я обгръщат, да се взре в сивите дълбините на очите му, да чуе как пее някоя от тъжните си песни. Повече от всичко на света искаше да изтрие тъгата от очите му, да го накара да се усмихне, да чуе смеха му.

— Сара?

Сепната тя вдигна глава.

— Попитах те готова ли си да тръгваме?

— Да.

Тя се усмихна на Морис. Той бе красив млад мъж, висок и строен, с вродената грация на танцьор. Косата и очите му бяха шоколадово кафяви, устните му — пълни и чувствени.

— Съжалявам — рече тя. — Май тази вечер не бях особено добра компания.

Както винаги той моментално й прости.

— Не много. Ела, ще те изпратя до вас.

Младият мъж се спря до вратата, тя го целуна, а след това той слезе по стълбите, като си подсвиркваше. Преди да изчезне зад ъгъла, се обърна и й махна.

В тишината на стаята си Сара запали лампата и се приготви да си ляга. Седна пред тоалетната масичка, за да разреши косите си и отново се замисли каква късметлийка е. Имаше всичко, което някога бе искала. Апартаментът й бе просторен и уютен. Гостната бе боядисана в бяло, мебелите бяха от тъмен махагон, а диванът и столовете — тапицирани в различни нюанси на синьото. Спалнята й бе голяма и приветлива, въпреки че имаше само един прозорец. Стените бяха боядисани в бледосиньо, кувертюрата на леглото беше в розово и синьо, а също и килимът на пода.

Имаше дрехи достатъчно да се облекат три жени и пари, с които да задоволи всяка своя прищявка. За пръв път в живота си приятелите й бяха на нейната възраст и всички споделяха страстта й към балета. И въпреки славата й колегите не й завиждаха, а я харесваха и уважаваха.

Бе танцувала в Лондон, Рим, Венеция и Мадрид. На изкуството й се бяха наслаждавали крале и кралици, сираци и бедни, които не можеха да си позволят да си купят билет за представленията.

Би трябвало да бъде щастлива. И през по-голямата част от времето наистина беше. Но тази вечер… поради някаква причина непрекъснато мислеше за Гейбриъл, питаше се къде ли е той, дали е добре и дали си спомня за нея.

Въздъхна изгаси лампата и се плъзна под завивките. След като си каза молитвите, Сара пожела мълчаливо лека нощ на Гейбриъл, надявайки се, че по някакъв начин той ще разбере, че тя не го е забравила.

 

 

Той стоеше до прозореца й, както в миналото толкова често бе стоял на верандата в сиропиталището, наблюдавайки съня й. Сара бе красива като младо момиче, но сега беше изключителна. Кожата й бе нежна и прозрачна с цвета на слонова кост, а косите й се стелеха по възглавницата подобно на златен пламък. Дългите й извити мигли хвърляха тъмни полумесеци върху гладките й страни. Пълните й розови устни приличаха на изящни розови листенца. Под завивките се очертаваше тялото й, младо и гъвкаво с чувствени извивки. Краката й бяха дълги и прави; укрепнали от годините на танцуване с палци.

Гейбриъл я гледаше, а цялото му същество страдаше от болката на триста и петдесет годишната самота, от спомена за смеха й, за свенливата усмивка, за чистата й целувка.

Нисък стон се откъсна от устните му. Триста и петдесет години на усамотение, на съществуване на границата на живота, поддържайки се с кръвта на другите. Той бе учил с едни от най-брилянтните умове през вековете, бе пропътувал из целия свят, бе видял издигането и залеза на много цивилизации и въпреки това повече от триста години не бе истинска част от света на хората. Времената се бяха променили. Местата също, но пак си оставаха предишните. Винаги едни и същи. А той винаги бе сам. Изпълнен с вечния страх да се довери на някого, да обича.

Не можеше да прогони мислите за нея и там, в безопасността на съня й, той се люби с нея, съблазнявайки я с мислите си, притискаше тялото й до своето с магията на силата си на същество, завърнало се от оня свят.

 

 

Тя се събуди с името му на уста, кожата й бе влажна от пот, дишането й — учестено, а цялото й същество бе изпълнено с усещане за пълно задоволство и отмала.

Когато спомените за съня й изплуваха в съзнанието й, страните й пламнаха от срам. Бе сънувала, че се люби с Гейбриъл. Ръцете му бяха горещи и нетърпеливи, а гласът му — дрезгав от желание. Устните му изгаряха гърдите й, шията й. Припомни си усещането за зъбите му върху врата си, горещия му език, притиснат до туптящия й пулс. И очите му… те горяха с всепоглъщащ огън, заличавайки всички мисли, с изключение на една — желанието да му достави удоволствие.

Това бе най-реалният и най-предизвикателен сън, който някога бе сънувала.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои и долови мириса му.

Сепната, Сара седна в леглото, притискайки завивките до гърдите си.

— Сън — промърмори, взирайки се в тъмните ъгли на спалнята си. — Беше само сън.

И въпреки това не можеше да се отърси от чувството, че той е бил в стаята й.

 

 

През следващите десет дни той всяка вечер присъстваше на представленията, наслаждавайки се на радостта, която лицето й излъчваше. Следваше я след като излезеше от операта, презираше се, че я шпионира, но нямаше сили да стои далеч от нея.

Тя винаги беше в компанията на младия мъж, с когото я видя първата вечер и мисълта, че не е безразлична към този нищожен смъртен, го изпълваше с чудовищен гняв.

Те се държаха за ръцете, а на него му се искаше да изтръгне ръцете на този младок от тялото му.

На раздяла се целуваха пред вратата й, а Гейбриъл едва сдържаше желанието си да разкъса тялото на младежа на части, да издере плътта от красивото му лице, докато не остане нищо.

Кръжеше зад прозореца й, наблюдавайки я как разресва великолепните си коси. Изгаряше от желание за нея, сякаш слънчевите лъчи обливаха тялото му в тъмнината.

Можеше да я накара да го обича. Мисълта за това го изкушаваше. Можеше да я хипнотизира с неземната си сила и тя щеше да направи всичко, което той пожелае или пък можеше да вземе кръвта й и да я привърже към себе си до края на дните й. Тя щеше да се превърне в негова робиня, да го моли да изпие кръвта й, ще умре за него само ако каже една дума.

Той обаче не искаше робиня. Желаеше доброволно да му отдаде любовта и тялото си.

Изпълнен с омраза и отвратен от себе си, засрамен от страхливостта си, която не му позволяваше да се изправи пред нея, Гейбриъл се стопи в мъглата и се върна в леговището си, една изоставена къща в покрайнините на Париж. Беше идеално място, разположено встрани от пуст път, скрит от хорските погледи от гъста горичка и подивели шубраци.

Придобивайки собствената си форма, той обикаляше празните стаи. Преди пет години отпрати Сара, за да й даде възможност сама да изгради живота си и тя бе направила тъкмо това. Тя мечтаеше да стане балерина и сега бе солистката на Парижката опера. Притежаваше собствен апартамент имаше приятели и един млад мъж, който очевидно я обожаваше. Защо й бе необходим древен вампир?

Спря пред тъмния прозорец и се втренчи в мрака. Ако беше смъртен, щеше да види отражението си, но неговите форми не правеха сянка, нито имаха отражение, защото той не беше жив, не и в истинския смисъл на думата.

Би трябвало много отдавна да е мъртъв. Какъв бе смисълът на съществуването му? Той не участваше активно в живота, не даваше нищо от себе си. Не представляваше нищо друго, освен един паразит, всяващ ужас у всяко човешко същество. Съществуваше като изсмукваше кръвта на живота, никога не даваше нищо, винаги само вземаше… но, това не бе точно така. Беше дал на Сара няколко капки от кръвта си и бе дарил на света една талантлива балерина, която нямаше равна на себе си.

Сара… Обичаше я от почти двадесет години. Това бе нищо в сравнение с вечността, която се простираше пред него, но въпреки всичко това бяха най-щастливите му години през цялото му неземно съществуване. Когато загуби Розалия, смяташе, че няма никакъв смисъл да продължава съществуването си. Но сега знаеше, че това, което бе изпитвал към Розалия, е било нищо в сравнение с любовта му към Сара. Но Сара също бе изгубена за него и за това можеше да обвинява единствено себе си.

За пръв път в живота си се опита да постъпи благородно и правилно и това му струваше единственото скъпо същество.

Усети идването на зората и настръхна, предчувствайки изгрева на слънцето. Впи поглед в изсветляващото небе. Загуби Сара и вече нямаше за какво да живее. Трябваше само да остане неподвижен и да остави златните лъчи на слънцето да го открият. Тогава съществуването му щеше да свърши завинаги. Няколко мига на мъчителна болка, докато кръвта му се превърне в пламък и празната обвивка, която някога съдържаше безсмъртната му душа, ще бъде унищожена завинаги.

Почувства внезапен копнеж да види зората, да наблюдава как слънцето се издига на хоризонта. Стисна ръце в юмруци излезе на двора, впи поглед в небето и зачака.

Изгревът. Изгарящата смърт, която щеше да последва.

Слънцето бавно се изкачваше нагоре, светлината му ослепи мъжа, който не го бе виждал повече от триста години. Подобно на майстор художник то разпръсна светлина по небето, разгонвайки тъмата — всичко избухна в червени и златисти отблясъци.

Омагьосан от това чудо, Гейбриъл стоеше там, усещайки горещина, каквато не бе чувствал три века и половина, загледан в златната светлина на слънцето, вдишвайки аромата на блесналата от роса трева и на влажната земя.

Пренебрегна болката толкова дълго колкото можа, но изведнъж в гърлото му се надигна отчаян писък, когато слънчевият лъч го откри изгори кожата и ръцете му, проникна през дрехите му подобно на адските пламъци. Мирисът на изгоряла плът опари ноздрите му и кожата му започна да тлее.

От гърдите му се изтръгна мъчителен рев и той хукна към вратата, залости я зад себе си и побягна към мазето.

Сви се в дългия дървен сандък, където спеше, затвори очи и прокле страха, който му бе попречил да сложи край на жалкото си съществуване. Гърчейки се от болка, той потъна в съня на безсмъртните, прегръщайки мрака, изпълващ душата му, предавайки се на благословената забрава, която прогони мислите за Сара от съзнанието му, както и безполезната мечта за смъртен живот.

 

 

Сара се събуди с вик, разтърсвана от болка и страх, докато пламъците я обгръщаха.

Седна в леглото и огледа с подивял поглед стаята. Зората бе изсветлила небето и тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. Всичко е било само сън.

Отпусна се отново на възглавниците и затвори очи. Сънят й бе толкова реален. Първата й мисъл, когато се събуди, бе, че отново е преживявала пожара в сиропиталището, но сега осъзна, че не е сънувала сиропиталището и изпитаната болка не е била нейна.

Гейбриъл… Името му изникна в съзнанието й и заедно с него усети мириса на изгоряла плът.

Гейбриъл. През последните десет дни непрекъснато присъстваше в мислите й, в сънищата й. Веднъж, докато седеше в кафето близо до операта, й се стори, че го вижда, притаен в сенките.

— Гейбриъл — прошепна тя. Името се отрони едновременно тихо като въздишка и пламенно като молитва. После Сара отново потъна в прегръдките на съня.

А дълбоко в мазето на усамотената и запусната къща едно същество сънуваше, че чува гласа й, ридаейки с кървави сълзи.