Аманда Ашли
Сара (25)

Глава 24

Гейбриъл вървеше след Сара и Морис. Погледът му обхождаше всяка сянка, ушите му долавяха и най-малкия звук. Сетивата му казваха, че никой не ги следи. Не усети никакво свръхестествено присъствие, но въпреки това бе убеден, че Нина я някъде наблизо.

Погледът му се прикова в гърба на Морис и той се запита дали все пак ще се наложи да го унищожи, след като опасността за Сара премине. В противен случай съществуваше, макар и съвсем малка вероятност, младежът да го унищожи.

Усещаше съвсем ясно омразата на Морис, отвращението и погнусата му, но най-силна бе ревността.

Но не младежът го интересуваше, а Сара. Тя се движеше с вродена грация, роклята се полюшваше край стройните й глезени, а лунната светлина блестеше в косите й. Той се бе опитал да не я обича, да стои далеч от нея, но всичко бе напразно. Гейбриъл знаеше, че никога няма да й позволи да си отиде от него. Каза и, че тя трябва да реши дали да остане или да го напусне, но ако реши да си отиде, той бе сигурен, че няма да го допусне. Правилно или грешно, по свободна воля или по принуда, но Сара щеше да остане с него, докато е жива.

Младата жена отключи вратата на апартамента и двамата с Морис зачакаха на горното стъпало, докато Гейбриъл влезе вътре, за да се увери, че къщата е празна.

След малко им даде знак да влязат.

Сара мина от стая в стая, като по пътя запали всички лампи. Щом се върна в гостната, Морис седеше на дивана.

Гейбриъл се бе изправил до камината. Тя усети напрежението между двамата.

— Ще желае ли някой от вас чаша… — погледна към Гейбриъл и смутено му се усмихна — чай?

— С удоволствие — отвърна Морис.

— Гейбриъл искаш ли чаша вино?

— Не.

Сара изгледа подред двамата мъже, питайки се дали е разумно да ги оставя сами, но после сви рамене, отиде в кухнята и напълни чайника с вода.

Морис пъхна ръка в джоба на сакото си и почувства облекчение, когато пръстите му напипаха кръста.

— Тя ще се омъжи за мен — заяви той.

— Така ли?

— Да.

— Не съм сигурен.

— Не можеш да я задържиш. Това не е естествено. Що за живот ще има тя с…

— Едно чудовище? — тихо довърши Гейбриъл, а очите му застрашително блеснаха.

— Точно така! Тя е млада. Заслужава много повече от живота, който ти би могъл да й предложиш.

— Може би.

Пръстите на Морис стиснаха кръста.

— Остави я на мира.

— Ти си глупак, Делакроа. Тя е моя. Винаги е била моя.

— Няма да я имаш! — скочи на крака младият мъж. — Чу ли ме, вампире? Няма да я имаш!

— И кой ще ме спре? Ти ли?

— Гейбриъл! Морис! Престанете!

— Кажи му, Сара Джейн. Кажи му, че ще се омъжиш за мен!

— Морис…

— Кажи му!

— Аз… — Прехапа устна и ги изгледа. — Още не съм решила какво ще правя.

— Значи така било — с мъка промълви Морис.

— Съжалявам, Морис, но точно сега не мога да мисля за бъдещето. От всичко, което знам, дори не съм сигурна, че ме очаква някакво бъдеще.

— Нина няма да се добере до теб, cara — тихо рече Гейбриъл, прекоси стаята, взе таблата от ръцете й и я тикна в скута на Морис. — Върви да си легнеш, Сара.

Да заспи. Тя внезапно изпита желание да заспи, да забрави за всичко, поне за малко. Без да каже нито дума повече, младата жена отиде в спалнята и затвори вратата.

— Ти също се нуждаеш от почивка — обърна се Гейбриъл към Морис. — Утре ще трябва да наглеждаш Сара.

Младият мъж остави таблата върху масичката и си наля чаша чай. Погледна Гейбриъл.

— А кой ще ме защитава от теб, докато аз спя?

— Няма защо да се страхуваш от мен — отвърна той, — макар че няма да отрека, ще ми достави голямо удоволствие да те убия.

— Това вече ме кара да се чувствам по-добре — промърмори Морис. Остави празната си чаша върху масата, хвърли един последен поглед на Гейбриъл, отиде в свободната спалня и затвори вратата.

Кисела усмивка изкриви устните на Гейбриъл, когато чу Морис да превърта ключа. „Глупав смъртен — поклати глава той, — да си въобразява, че е в безопасност зад една обикновена дървена врата.“

Закрачи неспокойно из стаята. Миризмата на чесън дразнеше ноздрите му. Погледна дланта си и забеляза, че все още е зачервена и подута от изгарянето след докосването до кръста на Морис.

Чесън и светена вода, дневна светлина и сребърни кръстове… толкова обикновени неща, а въпреки това притежаваха силата да го унищожат.

Рязко приближи до прозореца. И там, в плътните сенки на нощта, усети присъствието на друг безсмъртен.

„Антонина.“

„Да, Джовани, аз съм тук.“

„Остави я! Остави я на мира.“

Усети усмивката й. Тя бе наясно с безмерния му страх за Сара, за собствения му живот.

„Ще се насладя на отмъщението си, Джани. Тя ще страда с дни, но твоето страдание ще продължи цяла вечност.“

„Нина!“

„Твърде късно, Джовани. Не биваше да ми отказваш. Сега тя ще преживее много нощи в болка. И ти ще почувстваш мъките й, Джани. Това е моето отмъщение.“

„Нина, почакай…“

Но тя си бе отишла.

Проклинайки себе си и Нина, той отиде в спалнята на Сара, за да се увери, че е добре.

Дълго остана загледан в нея. Облечена в скромна нощница, с разпилени по възглавницата руси коси, Сара приличаше на ангел, току-що слязъл на земята. Добротата й и щедростта й го караха да се свива от болка по всичко, което бе завинаги загубено за него.

Изгарящ от копнеж да я подържи в обятията си, да я докосне, макар и само за миг, той се плъзна под завивките и я привлече към себе си.

Тя се размърда от докосването му.

— Гейбриъл?

— Спи спокойно, cara — прошепна той.

— Нещо не е ли наред?

— Не, любима. Просто исках да те подържа.

С въздишка тя се сгуши до него, ръцете й обвиха кръста му, а краката й се преплетоха с неговите.

Той затвори очи, успокоен от близостта й. Уханието й изпълваше ноздрите му; топлината на тялото й запълваше пустотата в душата му, прогонваше мрака. Нуждаеше се от докосването й, за да оцелее, както и за да потуши нечестивия глад, който бе неговото проклятие.

Но докато я държеше, не изпитваше желание да я обладае и притежава, а единствено чувство на покой.

Сара… Познаваше я от толкова кратко време, по-малко от четвърт век. Двадесет и една години бяха само един миг от съществуването му в сравнение с вековете, през които бродеше по земята. Ала въпреки всичко Гейбриъл знаеше, че годините, прекарани със Сара, са най-ценните от всички.

Усети погледа й и ръката й, която се плъзна под ризата му.

Отвори очи и видя, че тя се взира в него с открито и едновременно с това толкова уязвимо лице.

— Люби ме — прошепна младата жена. — Моля те, Гейбриъл, имам нужда от теб. Толкова ме е страх.

Той също се страхуваше. Никога досега не бе изпитвал подобен страх. Как би продължил съществуването си, ако Нина погуби крехкото създание, което сега държеше в прегръдките си? Как щеше да живее с подобна вина?

От гърдите му се изтръгна тих стон, той зарови ръце в пищните вълни на косите й и нежно покри устните й със своите. Езикът й се преплете с неговия изпращайки топлина и светлина по цялото му тяло. Притисна я към себе си изгарящ от желание и страх за нея, които изместиха нежността. Тя бе неговата жена. За добро или за зло тя бе негова и той щеше да победи горещината на слънцето и пламъците на Ада, за да я защити.

С ниско ръмжене, приличащо повече на ридание, Гейбриъл потъна в нея, обви се в нейната сладост изгарящ от желание да й достави удоволствието, с което и тя го даряваше. И все пак знаеше, че тя никога няма да разбере напълно какво означава любовта й за него, нито пък той би могъл да й даде всичко, което заслужава. Тя бе топла и жива; всяко нейно докосване го караше да се чувства жив. Доверието й и близостта й означаваха за него много повече от краткотрайното сливане на телата им.

По-късно, когато луната постепенно избледня, Джовани Онибене продължи да се взира в жената в обятията си. И за пръв път от повече от три века се почувства по-скоро човек, отколкото чудовище.