Аманда Ашли
Сара (17)

Глава 16

— Какво има, Морис? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

— Сара Джейн… — Той залитна и влезе в апартамента й. Страхът, който го бе обзел в изоставената къща, все още го задушаваше.

— Какво е станало с ръката ти? — попита тя. Младият мъж погледна към ръката си. Шалчето, което бе обвил около порязаното място, бе напоено с кръв.

— Няма нищо — промърмори, твърде възбуден от това, което се бе случило в къщата, за да се тревожи за раната си. — Бог ми е свидетел, Сара Джейн, той е чудовище!

Раздразнена, тя затвори вратата и пристегна пеньоара си.

— Още ли не си се отказал от тази абсурдна идея? Затова ли ме събуди толкова рано? Да ми кажеш, че Гейбриъл е чудовище?

— Истина е. Ела с мен и сама ще се увериш.

— И какво точно видя?

— Нищо.

— Морис, говориш безсмислици.

— Не видях нищо, освен една заключена врата. Става дума за това, което почувствах, Сара Джейн. Никога досега в живота си не съм усещал подобно зло. Трябва да ми повярваш. Той е нечестив.

— Седни — рече Сара. — Ще ти донеса чаша коняк, а след това ще превържа ръката ти.

Морис уморено кимна, отпусна се на дивана и затвори очи. Не можеше да забрави ужаса, който бе изпитал в онази къщата, ужасното чувство за някакво зло, за опасност. За смърт.

— Ето — подаде му чашата с коняк. — Изпий го. Ще облекчи болката ти.

Докато той отпиваше от коняка, тя изми кръвта от ръката му, намаза порязаното с мехлем и превърза раната.

— Ще се облека и след това ще отидем да видим тази къща.

— Може би идеята ми не беше много добра.

— Искам сама да се уверя.

 

 

След час пристигнаха пред къщата. На ярката дневна светлина мястото не изглеждаше толкова зловещо. Очевидно къщата бе изоставена и то преди години. Лозите бяха подивели и бяха плъзнали по цялата къща. Прозорците бяха мръсни, а коминът — полусрутен.

— Може би не бива да приближаваме много — обади се Морис.

— Не ставай глупав. Дошли сме дотук, ще влезем вътре.

Младата жена решително се приближи до къщата, заобиколи я и видя прозореца, който той бе счупил. Забеляза върху перваза няколко кафяви засъхнали петна и потръпна, осъзнавайки, че това е кръвта на Морис.

Вдигна един камък и дочупи и последните останали парчета стъкло по рамката. Повдигна полите си и започна да се прехвърля през перваза.

— Почакай. — Той сложи ръка на рамото й. — Ще си скъсаш роклята. Аз ще вляза през прозореца и ще отворя предната врата.

— Добре — съгласи се тя.

Миг по-късно входната врата изскърца и се отвори шумно и Сара пристъпи вътре. Стаята, в която влязоха, бе празна, но тя си помисли, че навярно някога е била хубава.

Повдигна полите си, за да не ги изцапа и се запъти към следващата стая. Морис неуверено я следваше. Мина от стая в стая и накрая се обърна към спътника си:

— Тук няма нищо. Според мен от години никой не живее в тази къща.

— Не го ли усещаш?

— Да усещам какво?

Морис поклати глава, сграбчи ръката й и я поведе по стълбите, водещи към мазето. Когато стигнаха до заключената врата, усети как космите на врата му настръхнаха.

— Не ми казвай, че не усещаш това! — възкликна той.

— Ще ти кажа какво усещам — сърдито отвърна Сара. — Чувствам се глупаво, че те послушах.

— Той е зад тази врата — рече Морис. — Знам го.

— Това е нелепо. Гейбриъл е богат мъж. Какво ще прави тук, в тази стара къща?

Но докато изговаряше думите, си припомни изоставеното абатство в Лондон.

— Сложи ръка на дръжката и ми кажи, че не усещаш нищо.

Изпълнена с внезапно безпокойство, сложи ръка на дръжката. И в същия миг разбра, че той е прав. Гейбриъл бе зад тази врата. Усещаше присъствието му толкова силно, както тежестта на ръката на Морис върху рамото си.

Но това, което я завладя, не бе усещане за зло, а по-скоро на съмнение и смут. Защо той бе тук?

— Гейбриъл?

„Върви си!“

Неговият глас отекна силно и ясно в главата й. И в този миг вече не искаше да узнае защо той е тук, не искаше да разбере какви тайни крие.

— Усети ли го? — попита Морис.

— Не. Да вървим.

— Какво има? — настоя младият мъж. Пръстите му стиснаха силно кръста в джоба му. Това бе голям и скъп кръст изработен от чисто сребро. — Защо изведнъж толкова се разбърза?

— Този следобед имаме репетиция и преди това искам да обядвам. Хайде, Морис, тук няма нищо страшно и необичайно.

Той я последва, защото сам бързаше да се махне по-далеч от това място, но не й повярва. Тя бе усетила нещо. Именно то бе накарало кръвта да се отдръпне от лицето й.

 

 

Събуди се със залеза на слънцето. След като извади вода от кладенеца зад къщата, той се изкъпа, смени дрехите си и опакова малкото си вещи.

Със свръхестествената бързина пристигна в града и се настани в най-хубавия и скъп хотел в Париж. Разопакова вещите си, поръча цветя и среднощна вечеря за двама и излезе.

Един час се разхожда из улиците. Заради Сара ще трябва да се завърне в човешкото общество. Ще я води по балове, ще я извежда да вечерят и танцуват и ще трябва много внимателно да избягва огледала и всички лъскави повърхности, които отразяват образите. Ако пожелае, ще я придружи до Лондон, когато трупата напусне Париж.

По време на представлението седеше в частната си ложа, както винаги запленен от красотата й. Тя се движеше с особена, присъща единствено на нея грация, която бе омагьосваща. Всяка стъпка, всяко движение на ръката й бяха самото съвършенство.

И Морис… Погледът на Гейбриъл се прикова в младия мъж. Какво да прави с Морис? Мъжът не знаеше още нищо, но подозираше твърде много и не бе изключено скоро да стигне до истината. Инстинктът му заповядваше да убие Делакроа, но не можеше да го направи. Сара харесваше младежа. Ако не бе привързаността й към него, Морис отдавна щеше да е мъртъв.

Гейбриъл тихо изруга и прогони Морис от мислите си. Отново се потопи в магията на Сара Джейн.

Както винаги след края на спектакъла тя се хвърли в прегръдките му. Очите й сияеха от щастие и увереността, че бе танцувала прекрасно.

— Къде ще отидем тази вечер? — попита и го хвана под ръка.

— Може би в моя хотел? — небрежно подхвърли той.

— Твоят хотел? — Сара се поколеба за миг. — Да, идеята ми харесва.

Остана изненадана, когато той нае екипаж и още повече, когато пристигнаха пред хотел „Париж“.

— Тук ли си отседнал? — попита и очите й се разшириха, когато пристъпи в разкошното фоайе на хотела.

Никога през живота си не бе виждала подобно великолепие. Килимите, тапетите, дългата извита стълба. Полилеят съперничеше по красота и изящество на този в операта.

Стаята на Гейбриъл не бе изключение от заобикалящия разкош и великолепие. Плътни кадифени завеси закриваха прозорците. Кадифена покривка в тон със завесите покриваше огромното легло. Изисканите мебели бяха от тъмен махагон, а диванът бе тапициран с копринена дамаска.

Сара бавно обиколи стаята, а пръстите й нежно се плъзгаха по красивите вещи. Намръщи се, когато видя, че няма огледало.

Преди да успее да отбележи този факт, на вратата се почука и един млад мъж влезе в стаята. С едната си ръка буташе количка за сервиране, а в другата държеше огромен букет цветя.

Гейбриъл взе цветята, поклони се ниско и ги подаде на Сара.

— За теб, cara.

— Много са красиви, Гейбриъл — промълви младата жена, трогната от вниманието му. — Благодаря ти.

— Да сервирам ли, мосю? — попита младият мъж.

— Няма да е необходимо.

Очите на младежа се разшириха, когато Гейбриъл сложи няколко монети в ръката му.

— Благодаря ви, мосю. Ако се нуждаете от нещо друго, само ми позвънете — поклони се и напусна стаята.

— Наслаждавай се на вечерята си, cara — рече Гейбриъл, сложи подноса върху малката масичка до прозореца и вдигна сребърния похлупак. — Надявам се, че обичаш печен фазан. — Помогна й да седне и зае мястото си срещу нея.

— Ухае апетитно — отбеляза Сара. Наклони глава и се усмихна. — Предполагам, че вече си вечерял?

Той кимна.

— Да, но не искам това да развали вечерята ти.

— Вече свикнах — въздъхна тя. — Сигурен ли си, че не желаеш да ми правиш компания?

Той стрелна с поглед таблата и стомахът му болезнено се сви само при вида на месото и зеленчуците.

— Сигурен съм.

Напълни две чаши с вино и й подаде едната.

— За теб, моя сладка Сара! — рече и докосна чашата си до нейната. — Нека животът ти донесе цялото щастие, което заслужаваш.

Тя го погледна, докато отпиваше от искрящото вино. Когато очите им се срещнаха, между тях премина гореща вълна.

— За нас, ангел мой — отвърна Сара и вдигна чашата си. — Нека да споделим всички бъдещи дни.

— Това е най-голямото ми желание — пламенно заяви Гейбриъл.

Страстта, с която изрече думите и красноречивият поглед в очите му я обвиха в топла мъгла. Изгубена в обещанията на тъмносивите му очи, тя започна да се храни, въпреки че почти не усещаше вкуса на ястията.

Не можеше да откъсне поглед от него. Докато тя вечеряше, Гейбриъл отпиваше от виното си. Тя изпита желание да оближе рубинените капки от устните му. Той остави празната чаша на масата, а пръстите му лениво започнаха да чертаят някакви фигури върху стъклото. Сара изтръпна от копнежа да почувства тези пръсти върху тялото си.

Той се усмихна, сякаш прочел мислите й и тя усети как страните й пламват, но не можеше да откъсне поглед от него, не можеше да не се възхищава на широките му рамене, на мъжествената красота на лицето му.

Гейбриъл бе облякъл бяла риза, която падаше на свободни гънки, тъмнокафяви панталони и кафяви кожени ботуши. Сара си помисли колко добре би изпълнил той ролята на принца в „Спящата красавица“, тъй като неговите целувки наистина я събуждаха за живот, за любов. За страстта.

— Какво прави днес? — попита той, когато тя бутна таблата настрани.

— Какво правих ли? — повтори Сара, внезапно обхваната от чувство на безпокойство, когато си припомни посещението на изоставената къща с Морис. Вълненията по представлението и възбудата от пристигането в хотела на Гейбриъл я бяха накарали да забрави за бълнуванията на приятеля й.

Гейбриъл леко смръщи веждите си.

— Нещо не е ли наред, cara?

— Да не е наред? Не, няма нищо. Защо ме питаш?

— Ти не умееш да лъжеш, Сара.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо те тревожи. Какво е то?

— Нищо!

Той не й повярва. Тя усети как устните й пресъхват, докато погледът му я пронизваше. Чувстваше как тези дълбоки сиви очи проникват до дъното на душата й. Достигат до най-съкровените й мисли.

— Няма нищо нередно — повтори младата жена. — Тази сутрин двамата с Морис си направихме малка разходка.

— Така ли? — Гласът му бе мек като коприна. — Кажи ми как е твоят млад мъж?

— Той не е моят млад мъж — троснато отвърна Сара, доволна от смяната на темата. — Ние сме просто приятели.

— Той изглежда си е наранил ръката?

Тя прехапа устна.

— Да, той… порязал се е на парче стъкло.

— Колко жалко.

— Да. Ние спряхме да разгледаме една малка къща. Там, където Морис си порязал ръката.

— Надявам се, че си се погрижила за раната му, за да не се инфектира.

Сара кимна. Говорят само за една най-обикновена малка рана, помисли си тя. Гейбриъл я предупреждаваше да бъде внимателна. Но за какво?

— Това бе една стара къща в покрайнините на града. Никой не живее там. Влязохме през счупен прозорец отзад.

Защо му казваше всичко това? Изпитваше странното чувство, че той вече знаеше, че по някакъв начин измъква думите от главата й.

— И какво видя там, cara?

— Нищо… — Опита се да отмести поглед, но не успя. Не бе видяла нищо, но бе чула гласа му. През целия ден се бе опитвала да си внуши, че всичко е било плод на въображението й, но сега със сигурност знаеше, че е бил гласът на Гейбриъл. — Ти беше там, нали?

— Никакви въпроси, cara.

— Ти беше там — убедено повтори младата жена. — Да не би да си замесен в нещо незаконно?

— Без въпроси! — Юмрукът му се стовари с такава сила върху масата, че сребърните съдове издрънчаха, а празната й чаша се преобърна.

— Морис каза… — Тя внезапно стисна устни. Страхът за живота на младия мъж я накара да стане предпазлива. За пръв път, откакто познаваше Гейбриъл, тя наистина се уплаши от него. — Бих искала да си отида у дома. — Стисна треперещите си ръце в скута, но не можа да овладее трептенето на гласа си. — Моля те.

Гейбриъл бързо скочи на крака и се озова до стола й.

— Както желаеш, cara — тихо изрече.

Тя го наблюдаваше с крайчеца на окото си, докато взимаше ръкавиците и вечерната си шапка, опасявайки се, че ще я спре, но той остана изправен до масата с ръце притиснати към тялото. Дълбоките му сиви очи бяха пълни с болка.

— Лека нощ. — Сара трепереше толкова силно, че едва успя да изговори думите.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Сбогом, Сара Джейн.