Аманда Ашли
Сара (6)

Глава 5

Изплуваше от мъртвешкото забвение, когато чу гласа й.

Сепна се и рязко се надигна, питайки се дали не е сънувал. И тогава го чу отново… гласа й, висок и ясен, сякаш бе до него.

„Ела по-бързо, любими. Ела по-бързо при мен.“

Любими…

Той затвори очи, наслаждавайки се на звука на тази единствена дума. Любими! Само да беше истина.

Облече се бързо, нетърпелив да я види отново, да зърне усмивката й, да чуе гласа й, произнасящ името му.

Спусна се през нощта със свръхестествената бързина, на която бяха способни само създания като него и много скоро бе там, където тя го очакваше.

Тя седеше в леглото, един ангел в скромна нощница с дълги ръкави, закопчана до горе. Косата й се спускаше на слабите й рамене в безкрайни вълни от чисто злато.

Сърцето му бясно заби, когато срещна погледа й и видя как очите й засияха от щастие.

„Ах, Сара — помисли си, — само ако знаеше що за същество стои пред теб в този миг, нямаше толкова да се радваш да ме видиш…“

Усмивката й бе по-ярка от слънце по пладне.

— И така — тихо заговори той, — разкажи ми как мина денят ти.

Зарадвана от интереса му, тя сподели с него как е четяла на децата и си е представяла, че може да стане монахиня и да остане в сиропиталището.

Монахиня! Думата го прониза като ослепителна мълния. Монахиня! Каква загуба щеше да бъде да се облече крехката й красота в черно расо, да се отрежат тези коси, подобни на прекрасен златен водопад, да бъде погребана зад тези стени, където без съмнение ще получи любовта на безброй деца, но никога няма да познае любовта на мъж, никога няма да даде живот на свое дете.

Монахиня. Думата едва не го задави. И в този миг усети как в гърдите му се надига ревност, която стисна сърцето му като в железен обръч. По-добре да бъде монахиня, отколкото да открие щастието в прегръдките на друг мъж. На смъртен мъж.

Независимо дали имаше право или не, той знаеше, че ще унищожи всеки мъж, който се осмели да я докосне.

— Гейбриъл? — Наклонила леко глава, тя загрижено се взираше в него. — Добре ли си?

— Разбира се.

— Чу ли какво ти казах?

— Да — седна на един стол до леглото й, — сигурен съм, че от теб ще излезе прекрасна монахиня, cara, ако това е желанието ти.

— Всъщност не е. — Сара сведе поглед. — Аз искам това, за което копнее всяко младо момиче — продължи, въпреки че гласът й не прозвуча много убедително. — Съпруг. Дом. Деца.

Той промърмори нещо, което не означаваше нито „да“, нито „не“ и тя отново го погледна със светнали очи.

— Искам всички тези неща, но това, което наистина желая, е да танцувам! О, Гейбриъл, само ако можех да танцувам!

— Страхувам се, че няма да мога да те превърна в балерина — тъжно рече той, — но можеш да танцуваш с мен, ако искаш.

— С теб? Как?

— Ето така.

Без никакво усилие я вдигна от леглото и я обгърна с ръце, така че краката й се залюляха на сантиметри от пода. И тогава, за нейна огромна изненада, той започна да пее. Гласът му бе мек и чист и той я понесе из стаята в стъпките на валса.

В първия миг тя само се взираше в него, хипнотизирана от гласа му, а после, докато той се въртеше във вихъра на танца, в гърдите й се надигна неизказано удоволствие, подобно на смях изригнал от щастие. Да, наистина бе чудо, помисли си, докато я въртеше с грацията на професионален танцьор. Сара се чувстваше лека и свободна, с развята коса и поруменели от вълнението страни. Гласът на Гейбриъл я обвиваше като мека пелена, карайки я да забрави, че не нейните, а неговите крака танцуват, плъзгайки се гладко по полираните дъски на стаята.

За него тя бе лека като перце. Едната му ръка силно, но нежно обвиваше талията й, а другата стискаше нейната. Дланта му бе топла и мазолеста, ръка на мъж.

Ала смехът изведнъж замря в гърлото й, когато тя погледна в очите му, в тези бездънни сиви очи, които сякаш бяха събрали цялата тъга на света.

Сара не усети, че той бе спрял да танцува и да пее, толкова изгубена се почувства в дълбините на погледа му. Сега той я държеше с две ръце и тя усещаше всеки сантиметър от твърдото му мускулесто тяло, притиснато до нейното. Скръбта в очите му бе внезапно пропъдена от блясъка на някакво силно чувство, което тя не познаваше. По тялото й се разля гореща вълна, накара я да го погледне по нов начин и да забележи някои неща, на които преди почти не бе обръщала внимание. Той бе висок и мускулест. Раменете му бяха широки и силни. Сара усещаше топлината на тялото му, твърдата му мъжественост, там, където я докосваше.

Сякаш бяха създадени един за друг, помисли си. Докато мисълта преминаваше през съзнанието й, тялото й бе обзето от странно безпокойство. Изпита желание той да я притисне до себе си, да я целуне по начина, по който в приказките принцът целуваше своята принцеса.

— Гейбриъл… — Сара се наведе към него, взирайки се изпитателно в лицето му.

— Не! — изтръгна се задавен вик от устните му и той я занесе обратно в леглото. Пусна я изведнъж, сякаш тялото й изгаряше пръстите му.

— Какво има? — смутено попита момичето. — Какво става?

— Какво става? — засмя се той с остър и горчив смях. — Ах, Сара, ти си едно глупаво дете. Само ако знаеше…

— Да знам какво?

Той стисна ръце, опитвайки се да прогони чудовището, което се надигаше в него. Никога през всичките векове на жалкото си съществуване не бе задоволявал нечистата си страст с толкова младо и чисто момиче като Сара. Никога, откакто се бе превърнал във вампир, не бе утолявал жаждата си с кръвта на невинно същество.

— Гейбриъл?

Ах, колко сладко и доверчиво звучеше гласът й, докато шепнеше името му. Беше изпълнен с неосъзнат копнеж и любовна страст. Чуваше всеки удар на сърцето й, туптенето на кръвта във вените й, гъста и лепкава от желание. Нямаше сили да понесе това сладко мъчение.

Гейбриъл затвори очи и пое дълбоко дъх. Това бе Сара, неговата Сара. Не би могъл да оскверни чистотата й. Не би могъл да изпие кръвта й, въпреки че това би било истински екстаз за него.

— Гейбриъл, болен ли си?

— Не. — Отговорът му прозвуча рязко и грубо. — Но трябва да си вървя.

— Толкова скоро?

— Да — отвори очи и с усилие се усмихна. — Ще се видим утре вечер.

— Утре вечер — повтори Сара, заключвайки обещанието му в сърцето си.

— Лека нощ, cara… — дрезгаво изрече той и в следващия миг вече го нямаше. Бягаше, сякаш го преследваха демони.

Бяга с часове, без да може да избяга от самотата, от копнежа и желанието. Най-после, изпълнен с отвращение и омраза към себе си, влезе в манастира. Нямаше нужда от светлина, докато слизаше по дългата ветровита стълба, водеща към гробницата дълбоко под земята, където монасите бяха погребвали своите мъртви. Това бе тъмно място, плесенясало и изпълнено с мирис на гнило.

За да се накаже, той се качи в един ковчег, който много рядко използваше. Вдигна капака му и после рязко го затвори върху себе си, погребвайки се в задушаващата тъмнина, която толкова мразеше.

— Чудовище — промърмори и думата отекна в дъбовите стени на ковчега. — Демон! Вампир! Звяр! Ти няма да я докоснеш, ти жалко изчадие на дявола! — Гласът му отслабваше, докато тежкият сън на безсмъртните го теглеше все по-надолу и надолу към бездната на забравата. — Ти… няма…

 

 

Събуди се на следващата вечер. В първия миг го обзе паника, когато отвори очи и се намери сред пълен мрак. После си спомни къде се намира.

Изруга тихо и се измъкна от ковчега. Отдавна не го бе използвал, тъй като предпочиташе да си почива в огромното кресло, подобно на трон, на горния етаж.

Загледа се в полираното дъбово дърво, напомняйки си какво представлява: не човек, а чудовище, подходящо единствено за смъртта и мрака.

Тежко изкачи дългата стълба. Погълнат от мислите си, приглади косата си и се загърна в пелерината.

Сякаш за да се накаже за желанието си да притежава това, което никога не би могло да бъде негово, той излезе навън, един жаден за кръв звяр, дебнещ плячката си.

„Това си ти. — Думите кънтяха в главата му, докато се навеждаше над безпомощната си жертва. — Не позволявай нейната невинност и красота да те накарат да си мислиш, че все още си мъж, който е способен да обича и да бъде обичан. Ти си само едно чудовище, най-лошият кошмар на всяко човешко същество…“

Малко по-късно се запъти към сиропиталището. През цялото време се опитваше да се убеди, че трябва да стои по-далеч от нея. Неговата Сара, неговият ангел на светлината, никога не биваше да бъде омърсена от мрака на душата му.

Продължаваше да си повтаря, че не бива да я доближава и когато прескочи каменните стени на сиропиталището.

Тя го очакваше. Мислеше, че ще я завари в леглото, но Сара седеше на стола си и гледаше верандата. Нейната доброта, нейната чиста красота и невинност го обляха подобно на слънчева светлина.

— Имаш нова рокля — отбеляза той, докато прекрачваше прага.

Тя кимна.

— Аз я уших.

— Хубава е — промърмори Гейбриъл. И наистина беше. Тъмносиньото подчертаваше цвета на очите й, а широките, ръкави му напомняха на ангелски крила. — Ти си хубава.

Думите му я накараха да се изчерви.

— Благодаря ти.

— Толкова си хубава. — Протегна й ръка. — Ще излезеш ли с мен навън, cara?

— Навън? — изумено го погледна тя. — Къде навън?

— Където искаш.

— Аз не мога… не бива… където пожелая?

— Да.

— В операта?

— Ако желаеш.

Тя се усмихна, сияеща от щастие. Мечтаеше да отиде на балет, да види „Лебедово езеро“, „Жизел“, „Спящата красавица“, „Дон Кихот“. Бе проучила живота на много от прочутите балерини като Мари Талони, Фани Елслер, Карлота Гриси, Франческа Серито и Мари Сел.

А сега мечтата й щеше да се осъществи. После погледна към роклята си и щастието й се стопи подобно на капчици роса под лъчите на слънцето.

— Не мога да отида. Нямам подходящо облекло.

— Ще имаш — загадъчно рече той и преди да успее да го попита, той изчезна.

— Гейбриъл! — Раменете й се отпуснаха и тя тъжно се втренчи в мрака, питайки се дали си бе отишъл за тази нощ.

Един час по-късно той се върна.

— За теб — каза и измъкна от гънките на пелерината си рокля от светлосин атлаз.

Сара погледна към роклята, после към Гейбриъл и отново към роклята.

— За мен?

— Не я ли харесваш?

Да не я харесва? По-красива дреха не беше виждала. Погледна го, твърде развълнувана, за да говори.

— Можеш ли… мога ли… — Той тихо изруга. — Ще ми позволиш ли да ти помогна да се преоблечеш?

Страните й пламнаха, но тя кимна. Гейбриъл сръчно й помогна да съблече роклята си и да облече новата, като завърза връзките на дрехата с толкова уверени движения, че притеснението й изчезна. Атлазът бе гладък и хладен.

Към роклята имаше и подходящи атлазени пантофки и дълги ръкавици. Той отново ги измъкна от гънките на пелерината си, което я накара да се зачуди дали не ги създава от нищото като вълшебник.

Сара се чувстваше като принцеса от приказка.

— Как изглеждам?

— Огледай се — отвърна той, свали огледалото от стената и го постави пред нея.

Наистина изглеждаше като принцеса. Роклята бе изключително елегантна, корсажът подчертаваше високите й заоблени гърди, а широките поли се спускаха до пода. Кръглото деколте бе украсено с изящна бяла дантела.

— Това е най-прелестното нещо, което някога съм виждала — промълви девойката, смаяна от това как дрехата бе преобразила външността й. Очите й изглеждаха по-сини, а страните й бяха порозовели от вълнение. — Откъде я намери?

— Има ли значение? — попита той, остави огледалото на мястото му, като внимаваше тя да не забележи, че самият той не се отразява върху гладката му повърхност.

Сара поклати глава.

— Готова ли си?

Той я вдигна на ръце и я понесе към верандата.

— Не можеш да ме носиш през целия път до операта — отбеляза девойката, когато той прекоси вътрешния двор.

— Не е нужно. — Гейбриъл посочи към двуколката, която ги очакваше отвън пред портите. — Ще пътуваме с нея.

Всичко приличаше на сън, прекрасен сън: пътуването по улиците, усещането за свежия полъх на вятъра в косите й, топлината на рамото му, лекото докосване на мускулестото му бедро до крака й.

Когато пристигнаха, представлението вече бе започнало. Сякаш бе нещо, съвсем обичайно, той я вдигна на ръце и я понесе към театъра, кимна на портиера, плавно се изкачи по стълбите и най-накрая влязоха в една ложа.

Нежно я положи върху стола, тапициран с червено кадифе и се настани до нея.

Сара не можеше да повярва, че се намира тук. Погледът й обходи красивата зала — от фреските изрисувани по тавана, до тежките завеси на сцената. Надвеси се напред и заразглежда хората, които седяха долу — елегантни жени, облечени в разкошни рокли от коприна и атлаз, а красивите мъже, които ги придружаваха, бяха в официални вечерни костюми. И тя бе една от тях. Гордо вдигна брадичка, сякаш наистина принадлежеше към този свят, сякаш наистина бе приказна принцеса.

После насочи вниманието си към сцената. Когато за пръв път видя балерината, от устните й се изтръгна тих вик на почуда и благоговение. Тя се движеше подобно на перце, понесено от вятъра, лека, въздушна и грациозна. Всяко движение бе съвършено, безпогрешно преценено и изпълнено.

Хипнотизирана от прекрасната музика и вълшебния танц, Сара забрави за всичко, освен за жената, която се носеше с лекота по сцената.

Играеха „Жизел“, пресъздадена от Карлота Гриси в Париж през 1841 г. Тази история бе една от любимите на Сара. Гледаше като омагьосана към селската девойка Жизел се влюбва в красивия Албрехт, благородник, преоблечен като селско момче. Заплака тихо, когато Хиларион, който също обичаше Жизел, й разказа истината за Албрехт. Научавайки, че нейният любим е сгоден за друга, тя умира нещастна.

— Толкова е тъжно — промърмори Сара, когато кадифените завеси се спуснаха след първото действие. — Толкова тъжно, но и толкова красиво.

— Да — отвърна Гейбриъл. Погледът му не се откъсваше от лицето й, а гласът му бе дрезгав. — Толкова е красиво.

Тя беше изключително красива. Страните й бяха порозовели от удоволствие, очите й сияеха, а устните й бяха полуразтворени. Чуваше ударите на сърцето й, туптенето на кръвта във вените й, усещаше как неговото сърце бие в съзвучие с нейното.

Сви ръцете си в юмруци и ги пъхна в джобовете на панталоните си, опитвайки се да не гледа към вдлъбнатината на гърлото й, където биеше пулсът й и да забрави, че част от неговата кръв се движеше в нейните вени. Опитваше се да не мисли какво би било да вкуси от сладостта на нейната кръв.

С огромно усилие на волята прогони зловещите си мисли и се съсредоточи върху музиката и очарованото лице на Сара.

Когато завесата се вдигна за второ действие, тя се приведе напред, запленена от превръщането на Жизел в Уилис, дух, който броди из гората през нощта и примамва мъжете да танцуват, докато издъхнат от изтощение. В очите й запариха сълзи, когато Хиларион бе убит от Уилис и Мирта, кралицата на Уилис. Те караха Жизел да унищожи по същия начин и Албрехт, но той се спасява, тъй като намира убежище под кръста върху гроба на Жизел. Красивият благородник танцува с Жизел до настъпването на зората, когато тя се връща в гроба си.

Когато всичко свърши, Сара се облегна назад и тиха въздишка се отрони от устните й.

— Благодаря ти, Гейбриъл — промълви задавено.

— Няма за какво, cara.

— Нали беше прекрасна? Не мисля, че Гриси би могла да го изиграе по-добре. Смяташ ли, че Албрехт наистина обичаше Жизел? И как е възможно един благородник да накара цялото село да го мисли за обикновен селянин?

Гейбриъл сви рамене.

— Хората вярват в това, което им се иска — отвърна той и се облегна назад, заслушан в развълнуваните коментари на Сара за музиката, костюмите и най-вече за прима балерината.

Когато театърът се изпразни, той я вдигна на ръце и я понесе по стълбите към малката двуколка, която ги очакваше. Извади кожената покривка изпод седалката и грижливо зави коленете й. После пое поводите и подкара конете.

Нощта бе ясна и студена, подухваше съвсем лек вятър. Кръглата луна се издигаше високо в небето.

И докато пътуваха в мрака, от време на време разкъсван от сребристите лунни лъчи, Сара отново се замисли за мъжа до нея. В театъра тя бе запленена от магията на музиката и танца, но тук, в тишината на късната лятна нощ, сама с Гейбриъл, балетът й се струваше като нещо далечно и нереално.

Погледна крадешком към него. Забеляза как лунната светлина бе преобразила тъмната му коса в сребърна. Той бе красив мъж, тъмен и загадъчен. И самотен.

Мисълта й подейства като силен удар и Сара внезапно осъзна, че самотата го заобикаля и че именно тя я привлича толкова силно към него.

Скоро стигнаха до сиропиталището и той я понесе към стаята й.

Внимателно я остави в стола й и изведнъж магията изчезна. Тя отново беше Сара.

— Роклята — каза тя, преглъщайки напиращите сълзи. — Не мога да я задържа.

Той кимна разбиращо. Нямаше как да обясни на монахините откъде се е сдобила с толкова скъпа дреха.

С невъзмутимо лице той я занесе в леглото, бързо съблече елегантната синя рокля и й помогна да се пъхне в нощницата. Коленичи до краката й и със сръчността на камериерка свали атлазените пантофки. Накрая смъкна дългите ръкавици от ръцете й.

— Прекарах чудесно — промърмори Сара. — Благодаря ти.

— До утре вечер тогава — рече той. Взе ръцете й в своите, поднесе ги до устните си и ги целуна. — Приятни сънища, cara.

Тя преглътна една сълза и в следващия миг той си бе отишъл.