Аманда Ашли
Сара (9)

Глава 8

Със силата на съзнанието си Гейбриъл накара Сара да спи през целия следващ ден.

Самият той се надигна с настъпването на вечерта. Смени дрехите си. Излезе от гробницата и се отправи към сиропиталището.

Обгърнат от мъгла, влезе в сградата, която през последните тринадесет години бе домът на Сара. Досега не бе влизал в друга стая, освен в нейната. Острият мирис на дим все още се усещаше.

Мина по коридора, надникна в кухнята, а след това потърси дневната. Просторната стая, пълна с книги и играчки, триножници и картини, се намираше в края на коридора. Вътре имаше две монахини, които наблюдаваха десетина деца, потънали в игри и различни занимания.

Инстинктивно подмина параклиса, както и малките стаи, където спяха сестрите.

Повечето от стаите на горния етаж бяха спални. Стаята над Сара представляваше черна дупка. Част от пода бе изгорял; и той видя мястото, откъдето пламъците бяха плъзнали към леглото й. Беше истинско чудо, че бе оцеляла, че не бе обгоряла цялата.

Откри няколко монахини, събрани в малка стаичка на горния етаж, да обсъждат пожара и състоянието на едно от децата, което бе пострадало най-лошо. Чу, че името на Сара се спомена няколко пъти.

Тогава сестра Мери Джоузефа влезе в стаята.

— Говорих с отец Андре — каза тя. — Той си мисли, че съм си въобразила. Но аз не съм! Знам много добре какво видях. — Очите на възрастната монахиня се насълзиха. — Той взе Сара Джейн — отчаяно изрече тя. — Онова чудовище я взе.

— Може би трябва да съобщим на полицията — предложи една от монахините.

— И какво биха могли да направят те срещу този дявол? — Сестра Мери Джоузефа поклати глава. — Те вероятно няма да ми повярват, така както не ми повярва и отецът.

— Трябва да направим нещо — обади се друга монахиня.

— Но какво? — Сестра Мери Джоузефа отново поклати глава. — Аз бях безсилна срещу него. — Стисна кръста, който висеше на гърдите й. — Никога досега не съм усещала такова зло. О, моя бедна Сара, да бъдеш оставена на милостта на това гнусно сатанинско изчадие!

 

 

Един час по-късно той влезе в манастира. Затвори вратата и освободи съзнанието на Сара от оковите на съня. Когато влезе в стаята, тя се прозяваше. Усмихна му се неуверено.

— Къде беше? — попита, докато той сваляше пелерината си.

— Ходих в сиропиталището — отвърна Гейбриъл и пусна пелерината до леглото. — Как се чувстваш?

— Добре. — Тя се огледа. Не смееше да задава въпроси, тъй като се страхуваше от отговорите, които би могла да получи.

— Никоя от сестрите не е пострадала зле — каза Гейбриъл, отговаряйки на мълчаливия въпрос в очите на Сара. — Едно от децата е пострадало много. Друго е умряло.

— Кое?

— Не попитах за името.

Сара затвори очи, а устните й се задвижиха в безмълвна молба за детската душа и в благодарност, че другите деца са били пощадени.

— Сара?

Тя го погледна с насълзени очи, благодарна, че монахините, които се бяха грижили толкова години за нея, са оцелели.

— Добре ли си?

Кимна и с усилие преглътна сълзите си.

— Сестра Мери Джоузефа знае ли къде съм?

Гейбриъл поклати глава.

— Не, нямах възможност да говоря с нея. Научих за пожара от друг човек. Никой не знае как е избухнал.

— Мислиш ли, че мога дай изпратя съобщение, за да я уведомя, че съм добре.

— Ако желаеш.

— Не ми каза защо ме доведе тук.

— Има ли значение?

Тя примигна, смутена от особената светлина в очите му, от внезапната топлина, която я обля. Разбира се, че нямаше значение. Радваше се, че е тук с него. Не й се искаше да бъде никъде, другаде.

— Не, но… — нервно подръпна завивките си. — Не мога да повярвам, че съм спала през целия ден.

— Нуждаеше се от почивка.

Сара кимна.

— А сега имам нужда да… ти се досещаш.

Гейбриъл я занесе в монашеската килия и изчака в коридора, докато се облекчи. Щеше да бъде толкова лесно да въздейства на ума й, да я накара да остане с него завинаги. Можеше да направи така, че тя да спи през целия ден и да прекарва нощите си с него. Какво блаженство би било да я има винаги край себе си, да наблюдава как разцъфтява женствеността й, да бъде този, който ще я научи на любовта между един мъж и жена. Би било толкова лесно, но и толкова грешно, защото той всъщност не бе истински мъж…

Внезапен вик прекъсна мислите му и той бързо се спусна към нея.

— Какво има? — попита и тревожно се огледа.

— Краката ми, чувствам ги толкова странно.

Гейбриъл се намръщи.

— Странно?

— Изтръпнали са, сякаш някой ме боде с игла или ме гали с перо.

Той се отпусна на колене, повдигна нощницата й и прокара длан по прасеца й.

— Гъделичкаш ме! Гейбриъл, никога досега не съм чувствала краката си. Какво е станало?

Той поклати глава.

— Не съм сигурен.

Намръщи се и я отнесе в стаята й. Дали бе възможно силата на неговата кръв да е излекувала нозете й? Имаше само един начин, за да разбере.

Нежно я изправи пред себе си, а краката й докоснаха пода.

— Сега ще те пусна, Сара.

— Не! — Тя се вкопчи в раменете му.

— Само за миг. Вярвай ми. — Отпусна едната си ръка, но видя страха в очите й. — Ето, хвани се за другата ми ръка.

Тя се втренчи в него с широко отворени очи. Той държеше едната й ръка, Сара се олюля, но не падна.

— Гейбриъл — задъхано прошепна момичето. — Аз стоя.

Той отстъпи една крачка, без да пуска ръката й.

— Ела при мен, Сара.

Тя поклати глава. Страхуваше се да помръдне, за да не падне.

Погледът му не се отделяше от нея, хипнотизиращ и омагьосващ.

— Ела при мен, Сара. Не се страхувай. Няма да те оставя да паднеш.

— Не мога. — Но докато изговаряше думите, тя се движеше, плъзна левия си крак напред измести тежестта си и след това придвижи и десния. Една стъпка, две и после се препъна и падна в прегръдките му.

Той я вдигна.

— Аз ходя! — изумено възкликна девойката. — Гейбриъл, аз ходя!

Той й се усмихна щастливо. Неговата кръв, прокълнатата му кръв, бе спасила живота на Сара, а сега изглежда, бе излекувала краката й. Дори и душата му да прекараше цялата вечност в Ада, винаги щеше да бъде благодарен за Подаръка на мрака, който бе предизвикал такова щастие в очите на Сара.

— Пусни ме долу — рече тя и се завъртя в ръцете му. — Пусни ме. Искам да ходя!

И тя наистина го направи. Отначало с негова помощ, а след това бавно извървя разстоянието от единия край на стаята до другия съвсем сама.

— Може би сега трябва да си починеш — предложи Гейбриъл.

Сара поклати глава. Усещаше как силата я изпълва цялата и с всяка минута краката й укрепват.

— Това е чудо! — възкликна тя. — Истинско чудо!

Наистина беше чудо. Малко от прокълнатата му кръв бе достатъчна, за да възстанови силата на краката й, но докато я гледаше, Гейбриъл не можеше да не се запита дали тя щеше да продължи да го смята за чудо, ако узнаеше на какво се дължи.

Разперила ръце, Сара се завъртя, а нощницата й се изду като корабно платно.

— Чудо! Гейбриъл, аз мога да ходя. Знаеш ли какво означава това? — Сара се хвърли към него, обви ръце около врата му и силно го прегърна. — Щом като мога да ходя, ще мога и да тичам! А щом мога да тичам, ще мога и да танцувам!

Тя се въртеше безспир из стаята, а гласът й отекваше в каменните стени.

— Ще танцувам, ще танцувам, ще танцувам! — Сграбчи ръката му и го завъртя. Смехът й звънна като сребърно звънче. — Не е ли прекрасно?

— Да, cara — съгласи се той. Щастието й огряваше тъмната му прокълната душа, подобно на лятно слънце. — Наистина е прекрасно.

Внезапно тя спря да се върти.

— Танцувай с мен, Гейбриъл.

Той кимна, обгърна я с ръце и я понесе в стъпките на валса.

Тя отметна глава.

— Нуждаем се от музика. Ще можеш ли да ни осигуриш?

— Както желаеш — промърмори кавалерът й и запя една бавна песен от неговата младост, песен за изгубена и намерена любов.

Притежаваше невероятен глас, дълбок и богат изпълнен с такава страст и копнеж, че очите й се насълзиха.

Двамата танцуваха така, сякаш го бяха правили хиляди пъти. Гласът му я обгръщаше и усилваше магията на нощта. Тя надникна в очите му и видя тънък пламък, който се разгаряше все повече, докато не почувства топлината му.

В следващия миг той я целуваше, устните му бяха топли, нежни, алчни. Ръцете му сякаш я изгаряха. Ударите на сърцето му отекваха в ушите й. И тя потъна в буря от чувства, понесена от ураган от желания.

Сара отвърна на целувката му, тръпнейки едновременно от удоволствие и от страх. Езикът му се плъзна по долната й устна и сякаш пламъци избухнаха в нея. Тя се притисна към него, жадувайки за близостта му. Гърдите му бяха твърди и мускулести. Усети как ръцете му се стягат около талията й.

— Гейбриъл…

— Cara…

Наложи си да я отдръпне от себе си. Ароматът й, мекотата й, разпалваха желанието му, но не само за сладкото й тяло, но и за живота й. Гладът се надигна в него изкушаваше го да я вземе, тук и сега, да задоволи отвратителната си жажда за кръв.

Чу тихия й вик и осъзна, че жаждата за кръв се бе отразила в очите му.

Изруга извърна се и се втренчи в огъня.

— Гейбриъл.

— Върви в леглото, Сара Джейн.

— Но…

— Върви в леглото, Сара!

Този път тя не протестира. Побърза да си легне и да се завие. Погледът й бе впит в гърба на Гейбриъл. Той дишаше тежко, а ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— Лека нощ, Сара — дрезгаво изрече.

— Лека нощ.

Той пое дълбоко дъх и без да я погледне излезе от стаята.

Девойката остана загледана след него, объркана от случилото се изплашена от нечистия пламък, който бе зърнала в очите му. Но сигурно само така й се бе сторило. Някаква игра на пламъците на огъня. Да, това беше.

Сара въздъхна, сгуши се между завивките и размърда пръстите на краката си.

Тя може да ходи! Утре ще разгледа манастира. Ще излезе навън и ще тича по тревата. Ще напише на добрите сестри и ще им каже, че е добре!

А утре вечер ще танцува на лунна светлина с Гейбриъл.

Прошепна благодарствена молитва за чудото. Погледът й се спря на тежката и плътна завеса пред прозореца и се запита защо Гейбриъл я бе сложил. Утре щеше да го попита…

Сънува кръв и смърт, безкрайния мрак на вечното проклятие, самотата на Ада.

Присъниха й се демони с червени очи и остри като кинжал зъби.

Образът на Гейбриъл беше втъкан в гоблена на сънищата й подобно на златната нишка в плата. Виждаше го, чуваше го да й пее с тъжни очи изпълнени с ужасяваща самота и безнадеждност.

Гейбриъл… видя го да лежи в някакво тъмно място, заобиколен от смъртта…

Извика и се събуди. Седна в леглото, притиснала завивките до гърдите си. За миг се изкуши да стане и да потърси Гейбриъл, но мисълта да броди сама посред нощ из тъмното абатство, я изплаши много повече, отколкото кошмарът, който я събуди.

Измърмори пламенна молитва, плъзна се под завивките и затвори очи.

Лошите сънища не я навестиха повече.

 

 

Притаен в сенките на тихата улица, доста далеч от манастира, Гейбриъл почувства неспокойството на Сара. Въпреки че не бе взел от кръвта й, между тях съществуваше връзка, която се бе зародила с първата капка кръв, паднала в устата й.

Някои вярваха, че кръвта на един вампир обрича този, който я вкуси, на същия живот на мрака, но той знаеше, че не е истина. Много отдавна хората са вярвали, че има и други начини да се превърнеш във вампир — да умреш в грях или да умреш, след като си бил прокълнат от родителите си. Някои смятаха, че удавниците или самоубийците също се превръщат в същества на нощта. Други пък бяха убедени, че седмачетата също могат да се превърнат в демони на злото. Акушерките разправяха, че децата, които са родени между Коледа и Богоявление или децата, родени с един зъб или с част от околоплодния мехур по главичките, също са осъдени да станат вампири. Смяташе се, че деца, чиито майки не са яли достатъчно сол по време на бременността си, също са прокълнати.

Измислици, помисли си Гейбриъл. Глупави приказки, с които плашат децата. Ако бяха истина, светът щеше да бъде пренаселен от вампири.

Имаше само един начин да се превърнеш във вампир и това беше да ти се смени кръвта. Кръвта на жертвата трябваше да бъде източена до последна капка, а след това да се влее кръвта на вампир.

През всичките тези години, откакто бе сътворен, никога не бе предавал Подаръка на мрака на някой друг. Веднъж го бе предложил на Розалия, молейки я да сподели самотата и вечността с него, но самата представа я бе изпълнила с безкрайна погнуса. В опита си да избяга по-далеч от него тя бе паднала и бе намерила смъртта си.

Оттогава пазеше тайната само за себе си, смесваше се със смъртните само когато повече не можеше да понася самотата, когато изпитваше нужда да чуе смях, да бъде сред живите.

След векове, през които се бе наслаждавал на това да бъде вампир, накрая бе започнал да проклина самотата си, егоистичната си жажда за кръв, мириса на смъртта, който бе неделима част от живота му.

Понякога се чувстваше така, сякаш го бяха разкъсали на две. Копнееше за нормален живот, за слънчевата светлина, за възможността да се ожени и да има деца, да обича и да бъде обичан. Но едновременно с това се наслаждаваше на силата, която му носеше вампирската същност. Бе видял векове да идват и да си отиват. Можеше да променя формата си. Повечето хора смятаха, че прилепите са преобразени вампири, но той не намираше никакво удоволствие да се превъплъщава в това дребно животно. Обичаше да се преобразява във вълк, въпреки че напоследък го правеше много рядко.

Притежаваше силата на двадесет смъртни мъже. Можеше да хипнотизира другите, да ги подчинява на волята си. Можеше да контролира животните, дори вятъра и дъжда. Можеше да изкачва стени с ловкостта на паяк. Само за миг можеше да променя формата си или пък да се превърне във въртяща се сива мъгла. Новостта на подобни трикове отначало го бе забавлявала, ала тръпката отдавна бе изчезнала и сега за пръв път от много години жадуваше да бъде обикновен смъртен, за да може да обича Сара.

Сара… тя отново бе заспала, закриляна от него, от младостта и невинността си.

Може и да бе отвратително чудовище, но никога нямаше да я оскверни.