Аманда Ашли
Сара (13)

Глава 12

— Какво искаш, да кажеш с това, че не можеш да се видиш с мен след представлението? — Морис се вторачи в нея. Веждите му бяха смръщени, а очите му ясно изразяваха объркването му.

— Имам среща — отвърна Сара.

— Среща? С кого?

— С един стар приятел — раздразнено въздъхна тя. — Ако толкова искаш да знаеш имам среща с Гейбриъл.

Разбиране замени объркването в очите на Морис, но само след миг ревността зае мястото му.

— Значи той най-после дойде да те види след всички тези години.

— Да.

— Смяташ ли, че е разумно да се срещнеш с него сама?

— Какво искаш да кажеш?

— Как ще изглежда отстрани, ако двамата сте сами в стаята ти?

Сара усети, че се изчервява. Не беше благоприлично да се забавлява с мъж сама в апартамента си. Но Гейбриъл не бе кой да е мъж. Той бе нейният благодетел, но което бе много по-важно, бе неин приятел и се бе превърнал в единственото семейство, което имаше. Но не тази мисъл я накара да се изчерви, а осъзнаването, че й се искаше да бъде за него много повече от протеже. Много повече.

— Всичко ще бъде наред — заяви тя колкото е възможно по-спокойно и студено. — В крайна сметка той ме издържа през последните пет години. Не мога да откажа да се видя с него. — Неприятно й беше, че лъже Морис. Не Гейбриъл настояваше да се срещнат. Всъщност бе тъкмо обратното.

— Някой трябва да бъде там с теб — настоя приятелят й. — Може би някоя компаньонка.

— Бабет ще бъде там — излъга Сара.

Морис сложи ръка върху нейната.

— Аз те обичам, Сара. Желая ти доброто.

— Знам. — Тя се взря в очите му. Искаше й се да може да отговори на чувствата му, но тя принадлежеше на Гейбриъл и така бе от първия път, когато го видя на верандата в сиропиталището.

— Омъжи се за мен, Сара — умоляващо я погледна младият мъж. Отпусна се на коляно и взе ръката й. — Знам, че не съм достатъчно добър за теб, но ако не с нещо друго, то ще бъдеш богата с любов, обещавам ти. Само кажи да!

— Морис…

— Той е, нали? — Младежът се изправи на крака. Очите му блестяха от гняв и ревност. — Ти си увлечена по този стар мъж.

— Какво те кара да мислиш, че е стар?

— А не е ли?

Сара се намръщи. Никога не се бе замисляла за възрастта на Гейбриъл. Сега осъзна, че всъщност не знае на колко е години. На пръв поглед изглеждаше, че наближава тридесетте, но въпреки това изглеждаше по-възрастен и по-мъдър.

— Сара?

— Не знам на колко е години и не ме интересува. Не смятам да избягам с него, Морис. Той просто ще дойде да види как се справям.

— В такъв случай няма да има значение, ако и аз присъствам.

— Боя се, че ще има и то много.

— Сара…

— Не желая повече да обсъждам този въпрос, Морис. Бързо ми дай целувка за късмет. Мой ред е да изляза на сцената.

 

 

Тази вечер танцува както никога досега, уверена, че Гейбриъл е някъде сред публиката. Нейното изпълнение бе за него, единствено за него. Когато погледна към принца, виждаше лицето на Гейбриъл. Пак Гейбриъл бе този, който я целуна и я събуди от омагьосания й сън.

Надяваше се, че той ще я чака пред театъра, но него го нямаше. Морис настоя да я изпрати до дома й.

Пред вратата Сара му пожела лека нощ и го увери, че всичко ще бъде наред.

Освободи Бабет за през нощта, бързо се изкъпа и облече пеньоар от тъмносиньо кадифе, украсено отпред и покрай врата с фина дантела. Запали няколко свещи, напълни купа с ябълки и сирене и постави бутилка вино на масата.

Цялата трепереше от вълнение, когато на вратата се почука.

Пое си дълбоко дъх, прекоси стаята и отвори вратата.

Той стоеше в сенките, както и преди, а лицето му бе скрито от широката пелерина с качулката.

— Гейбриъл! — възкликна тя с глас изпълнен с радост. — Влизай — затвори вратата след него искаше й се да го задържи при себе си завинаги. — Позволи ми да взема пелерината ти.

— Не.

— Не е нужно да криеш лицето си от мен.

— Сара…

Тя пристъпи към него и протегна ръка.

— Позволи ми да взема пелерината ти, Гейбриъл. Тук е топло и ще се чувстваш по-удобно без нея.

— Аз мислех за твоето удобство.

— Лицето ти не ме разстройва.

Той въздъхна примирено, свали пелерината и й я подаде. Знаеше, че навярно изглежда ужасно, кожата на лицето му и ръцете му бе обезцветена и набръчкана от слънцето, но въпреки това усмивката й не слезе от устните, когато го погледна.

Занесе пелерината му в спалнята си. За миг притисна лице към финия вълнен плат, вдишвайки аромата на Гейбриъл, а после я постави внимателно върху леглото. Ръцете й погалиха нежно дрехата, представяйки си, че милва собственика й.

Когато се върна в гостната, той бе седнал в другия край на дивана, колкото се може по-далеч от светлината на свещите.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Сара и посочи към купата със сирене и плодове. — Малко вино?

— Чаша вино — отвърна той.

Тя напълни две чаши и седна до него.

— Тази вечер бе изключителна — отбеляза Гейбриъл. — Никога досега не съм виждал друга балерина да танцува така.

— Беше за теб — тихо призна Сара. — Знаех, че си някъде там и ме наблюдаваш. Исках да те накарам да се гордееш с мен.

— Справила си се много добре, Сара Джейн. Няма балерина равна на теб, точно както винаги си мечтаела.

— Дължа всичко на теб и ти благодаря от цялото си сърце.

— Не, cara. То винаги е било в теб. И така, кажи ми къде ще отидеш, след като приключат представленията ти тук?

— Говори се, че трупата ще предприеме голямо турне през есента.

Гейбриъл кимна.

— Целият свят ще види твоя танц, cara — рече той и после се намръщи. — Какво не е наред?

— Аз обичам да танцувам — въздъхна Сара, — но това не е достатъчно.

— Целият свят е в краката ти. Какво повече искаш?

— Искам да си до мен.

Той се отдръпна както винаги при споменаването на нещо лично между тях.

Сара събра цялата си смелост, остави чашата настрани, взе недокоснатата чаша от ръката му и я остави на масата. Премести се по-близо до него и постави ръка на рамото му.

— Кажи ми, че не се интересуваш — настойчиво се втренчи тя в лицето му. — Кажи ми, че не ме искаш и повече никога няма да заговоря за това.

— Ти знаеш много добре отговора — с дрезгав глас отвърна Гейбриъл. — Искам те и жадувам за теб от години.

— Тогава защо сме разделени?

— Защото така е по-добре.

— За кого?

— За теб, cara. Трябва да ми вярваш по този въпрос.

— Не! Ти трябва да ми вярваш! Няма никакъв смисъл да бъдем разделени!

— Има много повече смисъл, отколкото можеш да си представиш. Ще бъде много добре, ако забравиш, че някога си ме познавала. Омъжи се за твоя млад мъж. Танцувай за света. Роди деца и ги научи да танцуват. Точно за това си родена.

Тя поклати глава.

— Не, Гейбриъл! Аз съм родена за теб.

Бавно се приближи до него, делеше ги само едно дихание.

И тогава тя произнесе думите, на които той не можеше да устои. Знаеше, че е загубен.

— Позволи ме да те прегърна.

Когато го привлече към себе си, той се разтопи като мек восък. Ако имаше някаква слабост, с изключение на това да избягва слънцето, това бе нуждата му да бъде в прегръдките на тази жена. Тя бе слънчевият лъч в мрака край него, вечният живот срещу безкрайното проклятие.

Двамата дълго останаха така, а сетне тя го целуна. Нито Сара, нито Гейбриъл затвориха очи. Тя видя пламъка, блестящ като разтопено злато, който избухна в очите му, усети грубата животинска сила. Когато устните й се впиха в неговите, го завладя безкрайно желание. Той я искаше!

И тя го искаше. Желаеше да почувства силата му, жадуваше той да я притежава. Искаше той да я вземе с цялата си страст, да й покаже какво означава да бъдеш обичана.

Погледна в очите му и усети как потъва все надолу в тъмнина и в светлина.

Гейбриъл промълви името й, привлече я към себе си и ръцете му се сключиха около нея — силни и сигурни. Гърдите й се притиснаха към неговите, ръцете му плъзнаха по гърба й, по извивката на бедрото й.

Тя ахна, сепната от интимността на докосването му, от удоволствието, което я прониза.

Сара потъваше в непознати, но прекрасни усещания, безпомощна да устои на силата на докосването му, на глада в очите му. Очи, които горяха с трескав пламък, който запалваше огън в най-съкровените кътчета на сърцето и душата й изпълваше я с топлина, която потече като разтопена лава по вените й, карайки я да копнее за нещо, което не разбираше.

Младата жена притвори очи и се отдаде изцяло на магията на докосването му.

Липсата на страх и безкрайното й доверие бяха неговата гибел.

В гърлото му се надигна ръмжене подобно на това на ранен звяр и той завладя устните й. Тя бе слънчевата светлина, добротата и надеждата, невинността на младостта, всичко, което завинаги бе изгубено за него. Той я целуна страстно, дирейки избавление, копнеейки за всичко човешко. Тя бе мека и податлива в ръцете му, желаеща, нетърпелива, подобно на глупава мушица, летяща към пламъците на разрушението, а той беше безсилен да я защити.

Ръцете му жадно се плъзнаха под пеньоара, откривайки плът по-мека и нежна от кадифето, по-гладка от атлаз. В следващия миг пеньоарът се свлече на пода. В следващия неговите дрехи я последваха. Тя бе в прегръдките му, бе негова, готова и нетърпелива да я вземе.

Той я обичаше нежно, ръцете му трепереха, гласът му бе прегракнал от усилието да се сдържи, да обуздае тялото си, което изгаряше от желание по нея. Още миг и щеше да я направи изцяло своя, когато чу тихия й вик.

Ужасен, Гейбриъл застина неподвижно. Едва тогава осъзна, че гладът бе замъглил съзнанието му, че целувките му вече не бяха нежни, че зъбите му едва не разкъсаха деликатната кожа на гърлото й.

Несъзнаваща колко близо е до опасността, Сара се извиваше под него, търсейки облекчение за жаждата, която изгаряше тялото й.

С глухо ръмжене той се отдръпна и се обърна с гръб към нея.

— Гейбриъл?

Гласът й бе нисък и пресеклив изпълнен със смущение.

— Прости ми — пресипнало изрече той. — Не исках…

— Гейбриъл — сложи треперещата си ръка на гърба му и почувства как той потръпна от докосването й. — Искам те.

— Не, Сара — рязко отвърна той. — Не ме питай за нищо.

— Не разбирам.

— Моля те, остави ме да си отида! — Това бе вик изпълнен със страдание, една молба към нея да бъде силна, защото нуждата му за нея го бе направила слаб и уязвим.

— Не!

— Така ще бъде най-добре.

— Няма! — Смутена и наранена от отхвърлянето му, тя се отдръпна и кръстоса ръце пред гърдите си. — Иска ми се никога да не бях напускала Англия — с треперещ глас промълви тя, опитвайки се да преглътне напиращите сълзи. — Иска ми се все още да съм в онзи ужасен инвалиден стол. Тогава ти ме обичаше. Знам, че ме обичаше.

Гейбриъл затвори очи. Нещастието й го обля като приливна вълна. Не биваше да идва тук. Никога не биваше да я вижда отново. Нямаше намерение да й причинява болка искаше само да облекчи своята.

Можеше да изтрие всичко от паметта й. Трябваше само да погледне в очите й и да подчини волята й на своята. Можеше да я накара да забрави, че някога го е имало… но да направи това, бе все едно да сложи край на своето съществуване. Защото ако не съществуваше за Сара, нямаше смисъл изобщо да го има.

И защото бе егоист, а и твърде дълго бе прекарал в самота, той се обърна и взе ръката й в своята.

— Сара?

Тя го погледна и той се сви пред отчаянието в очите й.

— Моля те, Гейбриъл — промърмори тя. — Моля те, не ме напускай! Имам нужда от теб.

— И аз имам нужда от теб. Кажи ми, cara, ако остана, ще изпълниш ли това, което те помоля, без да задаваш въпроси?

— Да.

— Каквото и да ти кажа? Дори и да няма никакъв смисъл за теб?

Веждите й леко се смръщиха.

— Не те разбирам.

— Много е просто. Аз ще остана, но само ако ми обещаеш, че ще направиш каквото и да те помоля, без да задаваш въпроси, независимо колко странно може да ти се стори.

— Обещавам.

— Тогава ще трябва да освободиш прислужницата си.

— Бабет?

Гейбриъл кимна.

— Много добре, но защо?

— Без въпроси, cara, забрави ли? А сега — тихо продължи той, — облечи се. Късно е, а ти трябва да почиваш.

— Но… — Сара преглътна. Щеше да направи всичко, което поискаше и без да задава въпроси, точно както му обеща. Ала да не задава въпроси бе много по-трудно, отколкото тя предполагаше.

— Още не е късно да промениш решението си — отбеляза Гейбриъл.

Младата жена поклати глава и той се обърна, за да оправи тя дрехите си. Чу тихото изшумоляване на пеньоара й, когато го облече.

Тогава се обърна към нея.

— Ти си толкова млада, Сара. Не искам да те нараня.

— Ти няма…

Вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Късно е. Искам да си лягаш. Ще се видим утре вечер след представлението.

— Добре.

— Лека нощ, cara. Приятни сънища.

— Лека нощ, ангел мой. Ще ме сънуваш ли?

— Както винаги — отвърна той, наведе се и я целуна по бузата. — Както винаги.