Аманда Ашли
Сара (1)

Пролог

Саламанка, 1995

Самотният надгробен камък се издигаше унило върху малко възвишение. Белият мрамор сияеше подобно на крайбрежен фар в непрогледна тъмнина. Над земята се стелеше гъста сива мъгла, за да посрещне надвисналите облаци, но той не се нуждаеше от светлина, за да намери пътя към гробището, нито за да прочете надписа върху камъка.

САРА ДЖЕЙН ДЪНКАН ОНИБЕНЕ

1865 — 1940 г.

Обичана съпруга.

Тя си отиде от тази земя,

но завинаги остана в сърцето ми…

Сара. Повече от петдесет години бяха заедно. Ако им бяха отредени още петдесет или сто, пак нямаше да бъдат достатъчно. Тя бе запълнила празнотата в живота му, бе прогонила мрака, изпълващ бездната на прокълнатата му душа.

Пронизан отново от болката, той тихо въздъхна:

— Защо, Сара?

Въпросът, изтръгнат от дълбините на сърцето му, отекна в тишината.

Защо, защо, защо…

Прокле се, че й бе позволил да си отиде, въпреки че нямаше друг избор. Обичаше я повече от всичко на света.

— Сара, любима, върни се при мен.

Болката от раздялата им все още беше остра и изгаряща, както бе в нощта, в която тя умря в ръцете му.

Ръката му бавно погали студения мраморен камък, после той се отпусна върху земята, покрила тленните й останки. Но жената, която бе обичал повече от живота си, си бе отишла. Нейната душа бе напуснала земята и бе отлетяла към небето, което бе забранено за него.

Сара…

Другата половина на сърцето му.

Неговата утеха в един тъмен и самотен свят.

„Сара, Сара, защо ме напусна? Нима ти бях толкова противен, че не желаеше повече да бъдеш с мене?“

От устата му се изтръгна мъчителен стон. Знаеше, че не е справедлив. Тя го бе приела такъв, какъвто бе. Обичаше го с всяка фибра на тялото си, с всеки удар на сърцето си. Каквато и мъка и болка да изпитваше сега, колкото и да страдаше, не бе заради решението на Сара, а заради това, което представляваше самият той.

Притисна лице към влажната трева, затвори очи и си припомни как започна всичко…