Аманда Ашли
Сара (10)

Глава 9

Сара се събуди изпълнена с прекрасно усещане. Скочи от леглото и радостно се завъртя. Не е било сън! Тя можеше да ходи!

Усмихна се, когато видя старата дървена вана в ъгъла на стаята. Голям котел, пълен с вода, висеше на верига върху огъня. Бог да благослови Гейбриъл, помисли си девойката, той се бе сетил за всичко.

Дълго се наслаждава на топлата вода. Сърцето й щеше да се пръсне от радост, когато подаваше ту единия, ту другия крак над водата и мърдаше пръстите си. Тя можеше да ходи!

Гладът я накара да излезе от ваната. В плетената кошничка имаше хляб, сирене и бутилка вино. Застанала права, наметната с одеялото, Сара започна да се храни, все още смаяна, че може да стои изправена. Можеше да ходи! Внезапно цял един свят се разкри пред очите й.

Погледна към кутията с шоколадови бонбони върху масичката до леглото, после погледът й обходи стаята. Нямаше кой знае какво да се види — леглото, в което бе спала, масичката, креслото на Гейбриъл.

Няколко големи кутии, оставени до леглото, привлякоха вниманието й. Зачуди се защо досега не ги бе забелязала. Поколеба се за миг, не искаше да бъде невъзпитана и да ги отваря, ако принадлежаха на Гейбриъл, но любопитството й надделя.

Когато започна да отваря кутиите, пред очите й се разкри изобилие от цветове. Откри изящно бельо, вероятно изработено от монахини: дълги долни гащи с дантела по краищата, долна риза със светлосини панделки, корсет, фуста изработена от тънък муселин, ръкавици от ярешка кожа, обувки със сребърни катарами, копринени чорапи.

В другата кутия имаше сламена шапка, украсена с перо и с розови панделки.

А роклите! Толкова красиви рокли, достойни за кралица. Сара ги разстла върху леглото, а ръцете й погалиха всяка от тях. Розовата бе семпла и елегантна, с кръгло деколте и дълги удобни ръкави. Десетките метри от мек син плат бе украсен с фина дантела. Имаше рокли от тъмнорозова, зелена и синя тафта, както и една дълга рокля от тъмночервено кадифе.

В другите кутии откри пеньоар от розово кадифе, както и тъмносиня наметка, поръбена с хермелин. Никога досега не бе притежавала толкова скъпи и красиви дрехи. Имаше и десетки панделки с всички цветове на дъгата и ветрило от бели пера. Внимателно извади ветрилото и го разтвори; престори се, че е дама от висшето общество, отегчена от живота.

Дама от благороден произход, повтори си Сара и се засмя, прибра ветрилото, и се загледа в огромната купчина върху леглото.

Погали замислено хермелина върху наметката. Само с парите, дадени за него, можеше да се осигури храна за един месец в сиропиталището. Защо Гейбриъл й бе купил толкова елегантни и скъпи неща? Къде би могла да ги носи?

Къде? Тук и сега, реши тя, и бързо облече бельото, после посегна към роклята от розова коприна. Усещането на плата бе божествено, а роклята сякаш бе ушита специално за нея. Огледа стаята, но не откри огледало. Пробва всички дрехи, ядосана, че няма къде да се огледа.

Може би ще открие огледало в другите стаи, помисли си Сара и тръгна по коридора. Надникна във всяка една от килиите, където някога бяха живели монасите.

Минаваше от стая в стая, забравила напълно за огледалото.

Параклисът все още бе запазил нещо от някогашната си красота. Някои от цветните стъкла на прозорците бяха счупени, но повечето бяха цели. Лъч светлина проникваше през този, който беше близо до олтара, а оцветеното стъкло го обагряше в различни цветове.

Сара коленичи пред олтара и втренчи поглед в прозореца. Върху него бе изобразено малко синьо езеро сред зелена ливада. До езерото се бе изправил Христос, а под мишницата си държеше агънце. Останалите агънца и овце се бяха скупчили в краката му.

Сара погледна наляво, където върху прозореца бе изобразен Христос, разпънат на кръста. Изображенията бяха толкова красиви, като живи, че сълзи запариха в очите й. Погледът й се спря върху гвоздеите, забити в ръцете му. Трудно й бе да си представи болката, която е изпитал Спасителя, както и желанието му да поеме всички грехове на света, да страда и да умре на кръста в името на човешкия род. Никога не се бе съмнявала в неговата любов към нея. А ето, че сега я бе благословил с истинско чудо.

Дълго остана коленичила, потопена в усещането за мир, покой и любов. Безмълвно му благодари за способността да ходи.

След като излезе от параклиса, Сара надникна в една стая, която приличаше на лазарет. До стената бяха поставени четири железни рамки за легло. Сламените дюшеци отдавна се бяха разпаднали. В ъгъла висеше голяма паяжина.

Спря се пред вратата на трапезарията. Няколко дълги дървени маси, покрити с дебел слой прах, бяха подредени в редици. Сара си представи монасите, седнали на дървени столове с високи облегалки, да се хранят мълчаливо, докато един от тях им чете от Библията. От стената висеше друга голяма паяжина, а в каменната камина се виждаше нещо като гнездо.

Минаваше от стая в стая с надеждата да намери Гейбриъл или поне някакъв знак от присъствието му, но нищо не показваше, че той живее в абатството. В кухнята нямаше храна, а в стаите не се виждаше и следа от дрехи, лични вещи или мебели.

Когато отново се озова в задната част на манастира, видя тясна врата. Реши, че навярно извежда навън и я отвори. Пред нея се откри дълга каменна стълба, губеща се надолу в пълен мрак. Лъхнали мирис на плесен и гнило.

Обзета от любопитство, тя се опря на стената и тръгна надолу. Дишането й се учести, докато направи още една стъпка, после още една. Пред нея се изпречи втора врата.

Опита се да я отвори, но беше заключена.

Остана дълго пред вратата. Зави й се свят. В главата й се появи образът на Гейбриъл, заобиколен от пълен мрак и придружен с усещането за болка и огромно страдание.

— Гейбриъл?

Там ли бе той? Може би бе ранен? Завъртя дръжката, опитвайки отново да отвори вратата.

„Върви си!“

Девойката рязко се обърна и притисна ръка до сърцето си. Бе сигурна, че ще види някого зад себе си, но там нямаше никого. Дали думите бяха дошли от нейното съзнание, някакво предупреждение, основано на шесто чувство или бяха произнесени от някого, когото не можеше да види?

Погледна отново към вратата и косата й настръхна. Отстъпи, обхваната от внезапно усещане за някакво зло. Хукна нагоре по стълбите и спря едва когато се озова в стаята си.

Затръшна вратата и се облегна на нея. Остана така, дишайки тежко и на пресекулки.

Постепенно сърцето й възвърна нормалния си ритъм и тя си каза, че навярно си бе въобразила всичко, че просто бе оставила въображението й да вземе връх над нея. Но сама не си повярва. Нито за миг. Бе усетила злото, нещо толкова злокобно, толкова тъмно, че бе събудило първичния й страх и чувството й за самосъхранение и я бе накарало да побегне, и да потърси убежище в стаята си, сякаш самата й душа бе в опасност.

Искаше й се Гейбриъл да е при нея и да я успокои, да я увери, че всичко ще бъде наред. Отново се запита защо в кухнята няма никаква храна, защо не бе открила знак за неговото присъствие. Ако той живееше тук, все щеше да намери някакви дрехи, бръснач, гребен, някаква лична вещ.

Сара се сгуши в голямото кресло с книга в ръка и реши, когато той се върне, да го попита къде прекарва дните си. Искаше да знае какво работи и защо живее тук, в това студено и изоставено място. И може би, ако събере достатъчно смелост, щеше да го попита какво зло се крие в дъното на онези стълби.

 

 

Мракът току-що бе паднал, когато Гейбриъл влезе в стаята. Сара вдигна глава от книгата, почувствала прилив на сили и енергия само като го видя. С бялата си риза с дълги ръкави, тесните черни панталони и високите ботуши от мека кожа той накара дъха й да секне.

Тя се надигна от креслото изтича през стаята и се хвърли в прегръдките му.

Гейбриъл затвори очи и ръцете му се сключиха около Сара. Така чудесно се вместваше в прегръдката му, сякаш бе създадена за това. Облъхна го уханието й на роза — топло и женствено. И толкова живо.

За един безкраен миг двамата останаха така, вкопчени един в друг.

За Сара това бе като да се завърнеш у дома след дълго отсъствие.

За Гейбриъл бе като да се разхождаш под слънчевите лъчи.

След известно време той се отдръпна, за да види лицето й.

— Нещо не е ли наред?

— Вече не.

— Не разбирам.

— Липсваше ми — простичко изрече тя. — През целия ден. Чудех се къде си, какво правиш. — Сложи ръка на гърдите му, а пръстите й несъзнателно чертаеха кръгове в областта на сърцето му. — Тук е много самотно без теб.

— Съжалявам. Сигурно си огладняла. Искаш ли да излезем? — огледа я. — Изглеждаш много хубава.

Тя сведе очи.

— Благодаря ти.

Гейбриъл я освободи от прегръдките си, обви наметката около раменете й и й подаде ръка.

— Ще вървим ли?

Заведе я в малък, но много изискан ресторант. Докато тя унищожаваше огромната порция, той отпиваше от чашата си с червено вино.

— Защо не се храниш? — попита Сара.

Той се поколеба преди дай отговори:

— Вечерях по-рано.

— О!

— Нахрани се, cara, а след това, ако желаеш, ще се поразходим из градините.

Тя се хранеше бързо, усещайки погледа му, всяко негово движение. Обичаше да гледа ръцете му. Това бяха силни ръце. Нежни ръце. Усети как се изчервява, когато си припомни целувката, начина, по който ръцете му се плъзгаха по тялото й, леки като крила на пеперуда.

— Готова ли си?

Тя изненадано го погледна, а червенината й се засили, когато погледите им се срещнаха.

— Да.

Гейбриъл плати сметката, помогна й да се загърне с наметката и я хвана за ръката. Нощта ги обви, тъмна и задушевна, докато се разхождаха в градините по тясната пътека с дървета от двете страни. Въздухът бе изпълнен с аромата на стотици цветя, но мирисът на Сара бе този, който изпълваше сетивата на Гейбриъл, нейната близост бе тази, която караше сърцето му да бие по-силно в гърдите. Тя приличаше на ангел излязъл да се поразходи на лунна светлина. Копринено меките вълни на златисто русата й коса обрамчваха деликатното й лице. Кожата й меко блестеше, а очите й приличаха на две дълбоки сини езера.

Ноктите на глада и нуждата се надигнаха в него, пронизвайки мрака на сърцето му, пустотата на душата му. Щеше да бъде толкова лесно да я вземе, да я държи в прегръдките си, докато пие с наслада нейната сладост.

Толкова лесно.

Спря се пред дълга каменна пейка.

— Да поседнем ли за малко?

— Добре. — Сара седна, а полите на розовата й рокля се разстлаха край нея като листенца на роза. — Къде беше днес?

— Страхувам се, че ще трябва да те помоля да не се месиш в личния ми живот.

— Нямах намерение да се меся — припряно отвърна тя, опитвайки се да скрие болката, причинена от резкия му отговор. — Просто се питах… няма значение.

— Какво си се питала?

— Къде прекарваш дните си. Какво работиш.

— Аз не работя.

— Не работиш ли?

— Не. Аз не само, че съм много затворена личност, но и съм много богат.

— О!

— И така — насили се да се усмихне Гейбриъл, — кажи ми ти как прекара деня?

— Пробвах дрехите. — Сара сложи ръка върху неговата и лекичко я стисна. — Благодаря ти, Гейбриъл. Роклите са прекрасни. Много ми хареса книгата, както и бонбоните и всичко останало. Проявил си голяма щедрост към мен.

— Удоволствието беше изцяло мое.

— Днес се разходих из абатството.

Усети как ръката му се напрегна под нейната.

— Така ли?

Сара кимна.

— Търсех огледало — призна си момичето, питайки се дали няма да я сметне за твърде суетна. — Роклите са толкова красиви. Исках да видя как изглеждам…

Гейбриъл кимна. Трябваше да се досети, че тя ще пожелае да се огледа, но това бе едно от нещата, които не можеше да й осигури.

— Обаче не открих нито едно. — Девойката се втренчи в ръката си, толкова малка в сравнение с неговата. — Аз… ти?

— Продължавай.

— Ти наистина ли живееш в абатството? Искам да кажа, че не открих нищо твое в стаите — сви рамене. — Искам да кажа, че за един богат мъж ти не притежаваш много неща.

— Имам замък в Испания — отбеляза той. — Ако искаш да бъдеш заобиколена от богатство, някой ден ще те заведа там.

— Не, нямах предвид това!

— Знам.

— Накъде водят онези стълби в задната част на манастира?

— Към гробницата. Не отивай повече там, cara. Там няма нищо друго, освен останките на онези, които спят вечния си сън.

Сара изтръпна от ужас.

— Знам. Почувствах го. О, Гейбриъл, беше ужасно!

Той мълчаливо се взря в очите й. Никога преди бездната между тях не бе изглеждала по-дълбока и непреодолима. Това бе пропаст, през която нямаше никакъв мост, с изключение на един — смъртта. Нейната смърт. Той се изправи.

— Нещо не е ли наред?

— Става късно. Време е да се връщаме.

Сара му подаде ръката си и почувства силата на пръстите му, които се сключиха около нейните, когато й помогна да се изправи на крака.

— Прекарах чудесно, Гейбриъл. Благодаря ти.

Той наведе глава в знак на разбиране, а сетне притисна устни към ръката й.

— Удоволствието беше мое, cara.

Неочаквано Сара обви ръце около врата му и притисна устни към неговите. Той ахна, смаян от докосването й, от топлината на тялото й до неговото. Тя приличаше на сянка в ръцете му, крехка, въздушна изплъзваща се и въпреки това любяща и топла. Толкова топла, пълна с енергията на живота. Ударите на сърцето му сякаш замлъкнаха, заглушени от туптенето на пулса й в гърлото, който възбуждаше глада му изпълвайки го с мъчителен копнеж и желание.

Кръвта му се сгъсти от близостта й и той я прегърна, притискайки я по-плътно, наслаждавайки се на уханието й, на младостта и невинността й. Ах, тя се чувстваше толкова добре в прегръдките му…

Сара тихо простена и впи устни в неговите, когато езикът му опари устата й. Ароматът й се издигна край него — женствен, мускусен, желан.

Гейбриъл изпъшка, освободи се от ръцете й отстъпи назад.

— По-добре да вървим — изрече дрезгаво.

Сара пъхна ръката си в неговата и двамата тръгнаха към ресторанта. Той я повдигна и я качи във файтона, а ръцете му се задържаха малко по-дълго на кръста й, преди да се настани до нея. Взе поводите, подвикна на коня и потеглиха.

 

 

По-късно Гейбриъл стоеше в долния край на леглото й и я наблюдаваше как спи. Страстното желание за плътта и кръвта й го изгаряше подобно на тъмен пламък. Допря език до зъбите си, почувства как се удължиха и изостриха, като си представи безумната радост, която ще изпита, ако си позволи да отстъпи пред глада. Само една малка глътка, помисли си. С какво би могла да й навреди?

Силата на съществото му призова подсъзнателно Сара. Тя се размърда и отвори очи. Примигна, но съществото в другия край на леглото й не изчезна. Стоеше там и се взираше в нея с очи, които горяха с тайнствен и неземен пламък. Дори в мрака виждаше зъбите му — дълги, бели и смъртоносни.

Това бе чудовището, което я преследваше в сънищата й.

— Аз сънувам — с треперещ глас промълви тя. — Сигурно сънувам.

Втренчи се в съществото. Измина сякаш цяла вечност и тогава, подобно на отражение във вода, фигурата започна да трепти и да губи очертанията си, докато не се стопи в някаква тъмна мъгла и не изчезна окончателно.

Дълбоко в мрачната и тъмна гробница Гейбриъл възприе собствената си форма. Време беше, каза си със съжаление той. Трябваше да я остави да си отиде, докато все още бе в състояние да го направи.

 

 

Сара изумено впери поглед в него.

— Да замина? Къде?

— Уредих да посещаваш балетно училище във Франция.

— Франция! — възкликна тя и очите й засияха. — О, Гейбриъл, наистина ли? Ще посещавам балетно училище!

— Значи си доволна?

— О, да, но съм твърде голяма, за да започна.

— Ще направят изключение за теб.

— Наистина ли? Защо?

Устните на Гейбриъл се изкривиха в иронична усмивка.

— С достатъчно пари всичко е възможно.

— О, Гейбриъл, ти си толкова добър с мен!

— Ще тръгнеш утре. Открил съм сметка на твое име в моята банка в Париж. Всичките ти разходи ще бъдат платени. Освен това искам да си купиш нови дрехи.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

— Не.

— Направила ли съм нещо, с което да предизвикам недоволството ти?

— Не! Разбира се, че не.

— Тогава защо ме отпращаш толкова надалеч?

Думите й извикаха тъжна усмивка на устните му.

— Ти си една млада жена, Сара Джейн. Време е да се сприятелиш с други млади жени. И млади мъже…

— Но… — „Аз не искам да те напускам“ — помисли си тя изплашена от перспективата да бъде разделена от него. Той бе единственото постоянно нещо в живота й, единствената сигурност, която имаше.

— Трябва да ми се довериш, Сара — рече той. — Това е за твое добро.

— Това е все едно мечтата ти да се сбъдне — промълви Сара, учудена, че не се чувства щастлива. Само преди няколко минути бе изпаднала във възторг, че ще отиде в Париж, но това бе преди да разбере, че Гейбриъл няма да бъде с нея. — Ти си толкова щедър, Гейбриъл. Не знам какво да кажа.

— Едно „благодаря“ ще ме задоволи.

— Съмнявам се.

— Погледът в очите ти е достатъчна награда за всичко — тихо отвърна той. — Каретата ще дойде да те вземе утре сутринта, така че тази вечер ще се сбогуваме.

— Няма ли да те видя на сутринта? Нима няма да ме изпратиш?

— Страхувам се, че не. Трябва да замина по работа.

— Значи това е нашето сбогуване.

— Засега.

Сара осъзна, че е възможно никога повече да не го види. Мисълта угаси вълнението й подобно на студена вода, лисната върху огън.

— Ще дойдеш ли да ме видиш?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Ако имам възможност.

— Изглежда нямаш търпение да се отървеш от мен — отбеляза тя, без да среща погледа му. — Аз си мислех…

Гейбриъл пое дълбоко дъх и от гърдите му се изтръгна въздишка.

— Какво си, си мислела?

— Че се интересуваш от мен.

— Разбира се, че се интересувам, Сара.

— Не, имах предвид… — усети как страните й пламнаха. — Мислех, че си започнал да се интересуваш от мен така както мъж се интересува от жена — осмели се да го погледне. — Миналата нощ, когато те целунах… Нима те разсърдих с нещо? Затова ли искаш да ме отпратиш?

— Не, Сара — понечи да протегне ръка, но размисли и я пъхна дълбоко в джоба на панталоните си. — Само че ти си твърде млада, cara…

— А ти си твърде стар?

— По-стар съм, отколкото можеш да си представиш — горчиво отвърна Гейбриъл. — Искам да видиш света, който досега е бил непознат за теб. Искам да имаш възможност да разпериш крилата си и да полетиш.

— Но… ти ще ми липсваш.

Остра болка прониза сърцето му. Той може би щеше да й липсва седмица или месец, но тя щеше да му липсва през всички безкрайни дни и нощи на вечността.