Аманда Ашли
Сара (30)

Глава 1

Лос Анжелис, 1995

Той стоеше на горната тераса на имението, разположено сред хълмовете на Лос Анжелис, загледан в светлините, които се простираха докъдето погледът му стигаше. Толкова много промени бяха настъпили в света, откакто преди половин век се бе спуснал в земята. Небивали промени в науката, сред хората и във всички краища на света. Толкова много промени, а той си бе останал все същият.

След като се надигна от петдесетгодишния си сън, той прекара доста седмици в четене на вестници и списания от цял свят, за да влезе в крак с новото време. Напусна Саламанка едва след като научи достатъчно, за да живее в този нов век. Не можеше да остане в замъка, след като Сара си бе отишла завинаги.

Първоначалният му инстинкт бе да се върне у дома, в Италия, но там вече нищо не му изглеждаше познато; селото, където се бе родил и израснал, вече не съществуваше и той си тръгна без тъга в сърцето. Дойде в Америка, където нищо нямаше да му напомня за Сара, нито за живота, който бе оставил зад себе си преди толкова години.

Вече почти година той бе част от този нов и модерен свят, който никак не му харесваше. Всичко му се струваше някак си мимолетно, забързано и крещящо. Изглежда хората от двадесетия век живееха така, сякаш някой по-постоянно ги гонеше. Храната се приготвяше за минути в микровълнови печки, дрехите не се нуждаеха от гладене, самолетите отвеждаха пътниците от единия край на света до другия за няколко часа. Всички бързаха за някъде и като че ли се страхуваха да спрат, за да не осъзнаят, че са пожертвали количеството заради качеството, спокойствието заради хаоса.

Разбира се имаше и неща от новия свят, които му харесваха. Телевизията бе едно от тях. Спортните коли бе другото. Едно от първите неща, което направи, когато пристигна в Америка, бе да си купи автомобил. Научи се да шофира много бързо и лесно, както усвояваше всичко. Обичаше скоростта, възбудата да кара лъскава спортна кола, да се носи в нощта по широките пътища с десетки километра в час.

Ала колкото и да обичаше бързите коли, между машината и човека не съществуваше особената връзка, както бе между човека и коня. Тъмночервеният ягуар не пъхаше влажната си муцуна в ръката му, за да го приветства. Когато бе зад кормилото на колата, не изпитваше същото удоволствие, както когато яздеше черния си жребец. Но въпреки това обичаше тихото бръмчене на мотора, усещането на вятъра по лицето, докато се носеше по някоя магистрала.

Промяната в модата го смая. Жените се разхождаха наоколо в скандално къси панталони и горнища, които едва скриваха интимните им части, парадираха с телата си. Дори роклите откриваха много повече, отколкото прикриваха. А прическите — беше шокиран, когато за пръв видя жена с отрязани коси. Дори ярко оранжевият им цвят не го стресна толкова.

С промяната в мъжката мода свикна по-бързо. Дрехите му бяха безнадеждно остарели, широката му пелерина отдавна не бе на мода. Погледна черната си тениска и плътно прилепналите джинси, които носеше. Трябваше да признае, че са удобни, макар че изглеждаха твърде просташки в сравнение с дрехите от фин вълнен и ленен плат, с които бе свикнал.

Да, светът се бе променил. Отначало се изкуши от мисълта да се върне отново в земята, тъй като не вярваше, че един вампир на четиристотин деветдесет и три години ще успее да свикне със забързаното темпо на живот.

Ала след това откри, че има тълпи от бездомни хора, които живееха по улиците на градовете, мъже и жени, чието изчезване никой не би забелязал. Наистина доста щедра трапеза, горчиво си помисли той. Ако поискаше, можеше да убива и да пирува с кръвта им всяка нощ, без да се страхува от възмездие.

Обърна гръб на гледката и се втренчи в плъзгащите се стъклени врати, които водеха към тъмната къща. Тъмна като живота му.

Тя бе мъртва повече от половин век, ала той усещаше загубата й толкова остро, сякаш си бе отишла преди ден.

Сара Джейн. Дори и някога да бе съжалила за решението си да прекара живота си с него, никога не го бе признала.

С течение на годините, когато времето започваше да взима своята дан, той я бе умолявал да приеме Подаръка на мрака, но тя твърдо му отказа. Той бе станал свидетел как остарява, как косите й посивяват, а очите й губят яркосиния си цвят и помътняват, докато той си оставаше все така млад и красив. Но въпреки това той я обичаше до деня на нейната смърт. Когато краят наближи и й оставаха само няколко часа, той поиска от нея да се помоли за него на своя Бог, дано му прости греховете и да бъде милостив към него.

Двамата прекараха заедно петдесет и четири години и тя умря в ръцете му. Дори последната мисъл на Сара бе за него. Припомнила си колко самотен бе той, когато за пръв път дойде при нея в сиропиталището, тя го помоли да й прости, че го оставя сам и пожела да си намери друга, която да обича.

Погреба я в малкото гробище зад замъка, в ковчега, който никога не бе използвал. И тъй като не можеше да понесе мисълта да я остави сама там в тъмнината, нито искаше да остане в един свят, в който нея я нямаше, той уреди финансовите си въпроси, продаде всичката си собственост, с изключение на замъка и се погреба в земята до ковчега с нейните останки. Спа там повече от петдесет години с надеждата, че когато отново излезе от земята изминалото време ще е притъпило болката от загубата й.

Ала напразно. Той се събуди в един променен свят, но мъката му оставаше същата.

И сега, докато се взираше в звездите, той си представи, че Сара е на небето, с усмихнато и ведро лице, завинаги млада и красива.

Неведнъж, обзет от самота и отчаяние, той бе обмислял да прекрати съществуването си. Ако бе сигурен, че има дори и най-малка възможност да се съедини отново със Сара, още преди години щеше да излезе на слънчевата светлина.

Но знаеше, че нищо хубаво не го чака. Най-доброто, на което би могъл да се надява, бе вечният мрак; най-големият му страх бе, че в недрата на безкрайния пламтящ и непрощаващ Ад ще срещне Нина.

След като излезе от земята, прекара един месец в замъка, но пустотата и самотата, мисълта, че тя завинаги си бе отишла, го притискаха като огромна каменна скала. Истинско мъчение бе да броди из празните стаи, които тя бе оживявала със смеха си и да знае, че тя никога няма да се върне, че никога няма да е там и да го посрещне с усмивка, когато се събужда всяка вечер. Уреди с една адвокатска кантора да се погрижат за финансите му и затвори замъка.

Прекара последната си нощ в Саламанка коленичил край гроба на Сара, казвайки й сбогом за последен път, преживявайки отново щастливите години, които бяха споделили.

За известно време обикаля от страна в страна, учуден от промените, които бяха настъпили в света, докато той бе в земята. Империи се бяха разпаднали, цивилизации бяха изчезнали, страни, които някога бяха врагове, сега бяха съюзници. Имаше да учи много и с времето успя да потисне мъката си, но самотата оставаше.

Въздъхна и отпъди болезнените мисли. Ставаше късно, а гладът започваше да го гложди.

Това поне не се бе променило.