Петър Копанов
Операция „Риба“ (65)

Обяснение от „официалния преводач“

Тъй като горният „превод“ ще излезе официално като мое произведение, ще се опитам да обясня някои неща. Първо, на мен наистина не ми пука, освен това познавам поне един издател, който сигурно ще се навие да публикува тая „бомба“, без да се притеснява от „вторичните ефекти на взрива“. Второ, колкото и шантава да е тая история, на мен ми хареса и се захванах сериозно да проверя някои неща. Имах възможност да видя дори „оригиналния свитък“ и ми се стори наистина доста стар, но всичките приказки за световни заговори, тайнственост и какво ли още не поне в началото ми се сториха чиста параноя на един уморен и объркан човек — имам впредвид човека, който ми донесе материалите. След това започнах да чета. И ми стана интересно. Толкова интересно, че си зарязах другата работа и се захванах сам да проверявам поред всичко. Бележките и обясненията, вмъкнати в оригиналния текст, са почти изцяло мои. Както и отговорността за тях. Надявам се да не са досадили много на читателите. Позволох си също да „пипна“ самия текст там, където сметнах, че ще се справя по-добре от човека преди мен. С негово съгласие, разбира се.

Ще кажа и защо всъщност държа това произведение да излезе. Досега винаги съм имал усещането, че в историята все пак има обективност. Тя не се прави от „герои“ и „свръххора“. Не се прави и от „масите“ и „класите“. Както ни набиваха — и продължават да ни набиват, но в друга форма и по друг начин! — в главите някои самозвани месии на псевдонаучни идеологии, като модната напоследък хомокрация. Пардон, искам да кажа демокрация. Целта на подобни — ще ме прощавате за израза — псевдонаучни изгъзици, е да превърнат обикновените хора в стадо. Защото стадо лесно се управява. Впрочем самият Афраний много добре е развил темата за стадото, така че да не го повтарям…

А историята… истинската история, а не идеологическата, дето я набиват в главите на децата в училище, се прави от хората. От мнозинството обикновени хора, които си вършат работата или поне се опитват, доколкото „героите“, „месиите“, „вождовете“ и всевъзможните останали боклуци по етажите на властта им позволяват да си я вършат. Историята не е заговор, както някои умници от кръчмарски мащаб твърдят. Парадоксалното в това произведение е, че то доказва точно това — обективността на историята. И на причините и движещите сили, които я създават. Напук на всички „теории“, включително и за нейния край. А ако читателят не е разбрал това и се е присъединил към поддръжниците на „теорията на заговора“ — е, здраве да е. Всеки си има право на мнение. Надявам се поне да му е било забавно. Аз самият съм твърд противник на всякакви секретности, тайни, заговори и тем подобни дивотии. Секретността е за тъпанарите. За хората, които се чувствуват неуверени и слаби и търсят предимство и превъзходство в засекретяването и криенето на информация. Това също е една сериозна причина да искам това нещо да види бял свят. Колкото по-малко тайни — толкова по-добре. Единственото, което си струва да се крие и трябва да се крие, са технологиите. Като производството на коприна. Там нещата наистина са сериозни. Но това е съвсем друга тема. А засекретяването и укриването на информация, нямаща ПРЯКО отношение към сигурността на държавата или организацията, която я притежава, повтарям, си е чиста проба дивотия.

Ще се опитам да се изразя по-ясно. Хората си падат по тайни. Откакто съществува човешкото общество, хората се опитват да се доберат до тайните — истински или въображаеми — на известните и могъщите. И умуват как скрити мрежи на мрачни заговори насочват действията на отделните хора и на цели народи. Нормално е тези „теории“ да си останат там, където им е мястото — на страниците на трилърите, авторите на които се отличават с по-необуздано въображение. В умовете на хора, склонни към параноя. Обикновено самотни. Понякога събрани в сектоподобни групи от съмишленици и всевъзможни смахнати. При тях вярата в теориите за конспирации се свежда до повтаряне на едни и същи твърдения, подобно на мантри, които обясняват всички беди и проблеми с действията на набедените конспиратори. Нормално в подобни ситуации е тези твърдения да си останат само на страниците на трилърите и в главите на параноиците. Защото именно там им е мястото. За съжаление понякога реалността се оказва по-идиотска и объркана от твърденията и на най-откачения параноик! И най-често именно укриването на информацията е причината за объркването. В такива случаи най-доброто, което може да се направи е… да се покаже цялата истина. Такава каквато е. И понеже хората си падат по „конспиративната“ литература, може би е най-добре и някои истини да се покажат именно в такава форма. Защото именно тази форма провокира любопитството. И евентуално критичниия анализ на нещата.

В крайна сметка целта на тази книга е да накара хората да мислят по-критично. И да започнат сами да търсят истината. Такава, каквато е. Защото именно тя освобожава съзнанието на хората. Толкова по този въпрос.

А сега малко за самото произведение.

В едно нещо съм сигурен — човекът, който ми донесе материала, не е измислил тази история! Просто няма нито знанията, нито въображението за това. Какви са ми основанията? Ето ги съвсем накратко:

Първо, от самия документ. Не че разбирам много от латински или от археология, но самият свитък ми се видя наистина доста стар. Е, нямам апаратура за въглероден, спектрографски и т.н. анализ, но поне на външен вид определено има 2000 години. И ако е фалшификат, определено е направен от майстор и с много труд, а човекът определено не е такъв.

Второ, стилът на текста определено ме озадачи. Написан е на т.нар. „златен латински“, или още „класически латински“. Това е стилът на Цицерон, Цезар, Катул, Вергилий, Хораций, Овидий. По този начин се е писало през I век преди новата ера, по времето на Цезар и Август. А според самия Афраний документът трябва да е писан през 70–71 година от новата ера. Това е времето на т.нар. следкласически или „сребърен“ латински. Типични автори от този период са Сенека, Петроний, Марциал, Тацит, Ювенал. Разликата? Все едно между Вазов и Радичков! Това отначало ме направи подозрителен, но после се сетих защо е написан така. Обяснението ми е, че самият Афраний е бил обучаван от „старата школа“, както си личи и в самата история. По-важното поне за мен е, че този стил на практика е невъзможно да бъде копиран от съвременен човек. А това говори в полза на истинността на написаното. Другата особеност на произведението е една граматична особеност, която много затруднява превода и го прави тромав, за което за пореден път се извинявам. За какво става въпрос? Нормало в латинския език има 6 времена: praesens, futurum I, futurum II, imperfectum, perfectum, plusquamperfectum. За оживяване на разказа за минали събития обаче се допуска и т.нар. praesens historicum или „историческо настояще“. Една голяма част от произведението е написана в това време, като едновременно с това са използувани и другите времена. Само че това praesens historicum е характерно само за големите майстори от онова време. Цезар например го е използувал често в своите „Коментарии“. „Номерът“ е, че това време нормално не се изучава, а най-много да се спомене „между другото“ в курсовете по латински език. Така че масовото използуване на това време, както и цялостният стил на произведението, говори за изключително добри образование на автора, което също е практически невъзможно да се фалшифицира, особено пък от съвременен човек. Тези особености затрудняват много и самия превод. Като прибавим трите наклонения, двата залога, двете числа и трите лица, четирите спрежения на глаголите, трите рода, двете числа, шестте падежа и петте склонения на съществителните, а за другите части на речта по-добре да не споменавам, ясно е, че на много места преводът определено е далеч от оригинала. Аз самият едва не откачих на някои места, докато схвана за какво става въпрос, но пък поне ми беше забавно. Но тези затруднения също подсказват, че документът е истински.

Третото основание е, че това призведение си е просто един учебник. Само че този учебник е писан за друго време и друго място. И е практически безполезен днес. Освен като исторически документ. Нещо повече: много от местата в него са напълно непонятни за съвременния човек, затова и се наложи да вмъкна толкова коментари. Иначе съвременният читател просто няма да разбере за какво става въпрос. И ще заприлича на някой от слепците в баснята за слона. Изкушавам се да я разкажа — и без това е кратка.

… Та значи така: седем слепци спорили за същността на слона. Един човек минавал край тях, чул ги и решил да ги „запознае с проблема от първа ръка“. И докарал при тях един слон. След това предложил на всеки от слепците да опипа слона, та да добие представа за какво става въпрос. След това ги запитал: е, разбрахте ли какво е слон. Да — отговорили седемте слепци — разбрахме какво е слон. И какво е слонът? — попитал човекът. Амии… слонът е като змия, отговорил пърият слепец. Глупости, пркъснал го вторият, слонът е като камък. Абе вие нищо не сте разбрали бе! — викнал третият. — Слонът е като одеало. Не, — викнал четвъртият, — слонът е като колона. Не е вярно! — обадил се петият — слонът е като въже! Вдигнала се такава врява, че шестият и седмият слепци въобще не се чули. Човекът само поклатил глава и си подкарал слона, а слепците продължили да се карат. При това много по-лошо отпреди. Защото всеки бил убеден, че той е правият, а другите са съвсем изкуфели. А работата била там, че първият слепец опипал слона по хобота, вторият — по бивната, третият — по ухото, четвъртият — по крака, петият — по опашката. Дето се казва: no comment! Макар че простаците веднага ще се захванат да разчепкват къде са пребарали слона шестият и седмият слепец, и защо не ща да го кажа. Само че аз няма да изпадам дотам. А ако някой все пак настоява за коментар — ами разправят че и пътят към ада бил павиран с добри намерения…

Дано само някои читатели да не изпаднат в същата ситуация като слепците. Защото тази история е много по-заплетена и шантава от един слон.

Четвъртото основание е недоброто познаване на древната история и митология от преводача. Това си личи и по послеслова — приказката за цар Траян е сръбска, и не е приказка за цар Траян, а преразказ на древногръцкия мит за цар Мидас. Самият Траян не е цар, а римски император от 98 до 117 година, а Мидас е митичен фригийски цар, син на Гордий. А според самата приказка ушите на въпросния Траян не са били магарешки, а кози. И понеже кашата стана много гъста и замириса на загоряло, ще се опитам да сложа някакъв ред.

Първо ще разкажа накратко мита за Мидас, тъй като незнанието му явно показва, че преводачът „не е в час“ по отношение на древната история. И така…

Мидас бил цар на Фригия. Веднъж богът на виното и веселбите Дионис минавал със свитата си през Фригия и тогава от свитата му се отделил сатирътСилен и се изгубил. Мидас намерил Силен, и след като 10 дни пирувал и беседвал с него, го върнал на Дионис. За награда Дионис обещал да изпълни едно негово желание. Мидас пожелал всичко, до което се докосне, да се превръща в злато. Дионис изпълнил желанието му и отначало всичко било наред. Проблемите на Мидас започнали, когато ожаднял и огладнял — така де, със злато не можеш нито да се нахраниш, нито да се напиеш. На това гърците му казвали „проклятието на Мидас“ — да имаш купища злато, и да не можеш да се нахраниш и напиеш. Мидас огладнял и ожаднял до смърт и помолил Дионис да спре чудото. Богът му заповядал да се изкъпе в река Пактол и чудото се прехвърлило на реката — това е обяснението на гревните гърци за златоносните находища край река Пактол в Мала Азия, откъдето са натрупали богатствата си легендарният Мидас и историческият Крез. По-късно Мидас бил поканен — пак от Дионис — за съдия на музикалното състезание между Пан и Аполон. Мидас решил, че Пан свири по-добре, и за наказание Аполон му изтеглил ушите, докато станали дълги като на магаре — понеже му били малки и не успял добре да чуе и оцени музиката му. Оттогава Мидас много се срамувал от ушите си и си ги криел с шапчица — оттам идват фригийските шапчици, които френската революция през 18 век изкарала от небитието. Бръснарят на Мидас, който единствен знаел за ушите и се бил заклел да не казва на никого за тях, не се сдържал и накрая изкопал яма, изрекъл над нея „Цар Мидас има магарешки уши“ и след това зарил ямата, след което му олекнало. Само че на това място израснала тръстика, едно овчарче си направило от нея свирка и свирката започнала да свири сама песента за магарешките уши на Мидас. Поуката от този мит е, че нищо не остава скрито и рано или късно излиза на бял свят. Разказах мита за Мидас, защото той има отношение и към златото, което е основна тема нашата история. А също и към истината, която досега е била крита. Щом преводачът не знае легендите за Мидас и я бърка с приказката за „цар Траян“, значи няма как да знае и останалите неща — хората, които познават древната история и митология, ще разберат добре за какво става въпрос!

Сега за „цар Траян“. Не знам кой и как е превърнал мита за Мидас в приказка за „цар Траян“. Самият Траян си е съвсем истински римски император. При това съвсем явно свързан с нашата история! Малко факти:

Марк Улпий Траян е син ма Марк Улпий Траян (?!?) и Марция. Роден е през 53 г. (!!!, датата 18 септември не я открих) в римската колония Италика в Испания. За ранните му години не се знае практически нищо (!?!). Дори такъв стар клюкар като Светоний мълчи за него. А липсата на информация е доста подозрителна, особено като се вземе впредвид разказа на Афраний, особено споменаването на внука му Марк. За пръв път името на Марк Улпий Траян се появява около 75 година — като легат в Сирия при своя баща. Траян става квестор около 78 и претор около 84 година. Постепенно се издига сам до наместник на провинция Горна Германия. Бил е изключителен пълководец, много популярен сред войниците си. Император Нерва „по съвет на приближените си“ го осиновява през 96 година и в течение на две години Нерва и Траян управляват заедно. След смъртта на Нерва на 27 януари 98 година Траян е провъзгласен за император.

Траян е смятан за най-успешния римски император. При него Империята достига най-голямото си разширение. Смятан е също за образец на държавник. За авторитета му може да се съди по пожеланията към императорите през следващите векове: „Бъди по-щастлив от Август и по-добър от Траян!“ Ето накратко какво е направил Траян. През 101 г. започва военни действия в Дакия — сегашна Румъния. През 107 г. Дакия е превърната в Римска провинция, в която са заселени голям брой ветерани, а също заселници от Италия и западните провинции. Именно тези заселници дават името и езика на съвременна Румъния. Ще отбележа, че няколко десетилетия преди това на територията на даките е намерено златно находище, за което е споменато и в разказа на Афраний. Веднага след превземането на Дакия Траян започва подготовка за война с Партия. Към 109 г. римската армия превзема южните склонове на Кавказ. Царят на Боспор се признава за васал на императора. През 111 г. Траян превзема Синай и северозападната част на Арабския полуостров, осигурявайки по този начин безопасността на Египет и Сирия от югоизток, а също и безопасността на морския търговски път през Червено море. През 114 г. превзема Армения и я превръща в римска провинция. През 115 г. превзема Северна Месопотамия. През 116 г. армията на Траян потегля на юг покрай брега на Тигър и завладява столицата на Партия Ктезифон. Партският цар трябвало да бяга, като изоставил трона си и част от семейството си. Римляните продължават на юг, превземат и най-големия град в Месопотамия — Селевкия — и достигат Персийския залив, където започват да строят морска флота и да се подготвят за нахлуване в Персия. Асирия, Месопотамия и Вавилония са обявени за римски провинции. Изглеждало, че Партия е вече победена и Рим е решил проблемите си на Изток…

… И тогава евреите — за кой ли път! — вдигат въстание. Отначало въстанието е само в Северна Месопотамия, но скоро обхваща Египет, Киренайка, Кипър… Въстаниците избиват не само местните гарнизони, които са в намален състав заради войната в Партия, но и всички римляни и гърци, които успеят да хванат. При това по особено жесток начин. Документирани са случаи на живи одрани хора! Към началото на 117 г. Траян е принуден да се изтегли от завладените територии, за да потуши въстанието. Независимо от проблемите и практическата липса на тил, армията успява да се изтегли практически без загуби от Партия.

Въпреки че е принуден да се оттегли, Траян е твърдо решен да разгроми и превземе Партия и потегля за Рим, за да овладее положението в държавата, да потуши въстанието, да попълни армията и да й осигури необходимите средства. И сигурно е щял да го стори, но… умира на 9 август 117 година в Селинус в провинция Киликия на път за Рим при доста странни обстоятелства. Поведението на наследника му Публий Елий Адриан също е странно. Адриан не е официално обявен за приемник лично от Траян. Едва след смъртта на императора се показва документ, в който Траян уж е „осиновил“ Адриан. Адриан започва управлението си, като се отказва от всички завоевания на Траян на Изток и сключва мир с Партите. Основанието е, че няма пари за нова кампания. Това решение на Адриан предизвиква взрив от недоволство в армията и висшите командири организират заговор срещу новия император. Заговорът е разкрит, а участниците в него са безпощадно избити. Сенатът също е недоволен и признава Адриан едва през следващата 118 година. Адриан и наследниците му прекратяват всякакви опити за нови завоевания и от този момент Римската империя „минава в отбрана“. И започва бавно, но сигурно да се разкапва отвътре. Докато накрая бъде разделена през 395 година и западната й половина — унищожена от германските племена през 5 век.

Толкова за Траян. Изводите всеки да си ги направи сам. Лично за мен въпросът дали император Марк Улпий Траян и внукът на Афраний Марк са едно и също лице е ясен. Също и отговорът. Ако това е вярно — а аз съм убеден в това! — тогава способностите, поведението и знанията, показани от Траян през време на управлението му, намират съвсем ясно обяснение. Фактът, че в първия послеслов не се прави връзка между Марк Улпий Траян и „цар Траян“ окончателно ме убеди, че човекът, който ми донесе това произведение, не го е измислил! Връзката е съвсем явна за всеки, който познава Римската история, а този, който е написал „Операция Риба“ явно я познава. И не върви да ми говори за „цар Траян“! Освен ако не иска да ме провокира сам да стигна до някои изводи. Но за това се иска човекът да знае, да се прави че не знае, и да знае, че аз знам. Човекът, който ми донесе това призведение, не страда от излишък нито на акъл, нито на хитрост. Толкова сложни комбинации просто не са му по мярката. Вече казах, че нееднократно се „набърквах“ в превода, за да го докарам до по-поносим вид! Дано съм успял.

Все пак въпросът дали това произведение е измислица или истина остана открит. От една страна, не успях да открия никакви противоречия между фактите, които успях да проверя, и това, което се съдържа тук. Разминавания разбира се има, но те са лесно обясними. Това обаче не доказва, че свитъкът е истински. От друга страна, ако е фалшификат, защо е написан? И от кого? Защото тоя, който го е написал, наистина си е знаел работата!

Честно казано, ако работата е нагласена, тогава цялата история на „документа“ заприличва на стария еврейски виц отпреди Октомврийската революция (която между впрочем не е никаква революция, а най-обикновен военен преврат, организиран с пари на германския генерален щаб — цената е била 5 милиона златни марки — и неговото разузнаване с цел да извадят Русия от войната, и не е Октоврийска, защото е станала в нощта на 6 срещу 7 ноември 1917 година, а повечето от главните й „герои“ също са евреи. От 22 комисари в първото Лениново правителство, 19 са явни евреи, самият Ленин пък е неявен евреин — дядо му по майчина линия е евреин с фамилия Бланк, но се покръства, за да има право да практикува като лекар, а Сталин е бил женен за еврейка): та значи евреинът Аврам отива при евреина Моше, който му е конкурент в търговията, и като го вижда че си стяга багажа за път, го пита — къде ще ходиш бе, Моше? Моше му отговаря: в Одеса. Чакай малко, Моше, подхваща Аврам, знам те аз тебе. Нарочно ми казваш, че ще ходиш в Одеса, защото знаеш, че няма да ти повярвам и ще си помисля, че няма да ходиш в Одеса. Значи наистина ще ходиш в Одеса. А бе Моше, ти защо ме лъжеш че ще ходиш в Одеса, като наистина ще ходиш в Одеса?

Тайните служби обичат да си разиграват игрички точно в стила на този виц — осигуряват „изтичане“ на информация, но по такъв начин, че хем уж казват истината, хем я казват така, че имаш чувството, че се будалкат с теб. И те наистина се будалкат. Така че знае ли човек… Нормалната логика просто не работи в такива игри — ако на някой не му е ясно, да прочете пак вица. И да продължава с четенето, докато му просветне. Или окончателно изключи. То всъщност и цялата еврейска „мъдрост“ си е създадена точно за това — да побърка обикновения човек. Ако не вярвате, ето ви я в максимално концентриран вид — във вид на виц. Та събрали се значи еврейските мъдреци на оня свят да си „сверят часовника“. Всеки трябвало да си каже — при това съвсем кратко! — в какво се състои откритието му. И започнали поред. Пръв станал Мойсей, почукал се по челото и казал — всичко е оттук. След него станал Исус, потупал се по гърдите и казал — всичко е оттук. След него станал Маркс, потупал се по корема и казал — всичко е оттук. След него станал Фройд, потупал се по чатала и казал — всичко е оттук. Накрая станал Айнщайн, огледал ги всички поред и казал — абе всичко е относително!

Като стана въпрос за евреи — доста интересна е интерпретацията на еврейската история в този „документ“. Излиза, че близо 4 000 години този „богоизбран“ народ се занимава с интриги и шпионаж! Още малко, и човек ще вземе да оправдае Хитлер за Освиенцим и Холокоста! Аз не съм антисемит и тепърва няма да ставам, но честно казано, след това което прочетох съм доста объркан. Даже „Протоколите на Сионските мъдреци“ не са нищо особено в сравнение с „бисерите“, които са изръсени тук. Няма да ги коментирам — както вече казах, нека всеки сам си прави изводите.

Тук ще предложа едно възможно обяснение за появата на „документа“, без да претендирам, че нещата са точно такива. Предполагам, че повечето читатели знаят кой е Йосиф Сталин и каква е ролята му в световната история през 20 век. Е, нека напомня, че Сталин завършва духовното училище в родния си град Гори и след това следва в Семинарията в Тифлис — сега Тбилиси. Изключен е в последната година от следването си „за революционна дейност“ (в действителност заради невзети изпити). Всъщност Сталин сменя една религия — християнството, с друга — марксизма. И дори си намира пророк, на който да служи — Владимир Улянов, известен като Ленин. В тази промяна и обръщането към марксизма няма нищо чудно. Сталин е бил типичен аутсайдер. Прозхождащ от много бедно семейство, той не е имал никакъв шанс да се издигне в живота или в църковната йерархия. Затова и търси начин да промени света около себе си. И го намира в революцията и марксизма. Той ги възприема именно като нова религия, която замества в съзнанието му Бога и християнството. Сталин е толкова усърден адепт на новата религия, че накрая „месията“ Ленин го издига до най-високите постове в партията и държавата след като взема властта през 1917 година. Накрая Сталин наследява Ленин и започва усърдно да подготвя налагането на новата „религия“ първо в страната си, а след това и по света. При това с усърдие и безкомпромисност, които удивляват и шокират дори най-близките му помощници. Ленин е превърнат в символ на новата вяра и канонизиран, а страната, на която дори името е сменено, е подложена на най-голямото социално преобразуване в човешката история. Към края на 30-те години първият етап на Сталиновия план е приключил успешно — Русия, вече наречена СССР, е превърната в индустриална държава с огромен военен потенциал, готова да наложи със сила новата религия в Европа и по-късно в целия свят. Защото комунизмът по същество е точно религия, прикрита зад псевдонаучни локуми. Сталин обаче ясно си дава сметка, че за да успее новата религия, само оръжието и военната победа няма да бъдат достатъчни. Трябва да се унищожи старата религия — християнството. Освен това като всеки вероотстъпник Сталин има нужда да рзчисти сметките си със стария Бог, в който е вярвал като дете — веднъж и завинаги. Собственият му опит, придобит в духовното училище и семинарията му подсказва и начина, по който това може да стане — чрез дискредитиране на християнството. Сталин много добре знаел, че в основата на всяка религия — включително на марксизма — стои някаква лъжа. Задачата е да се открие лъжата и да се извади на показ. Останалото е като в приказката на Андерсен за новите дрехи на царя. След като решението е взето, изпълнението му се възлага на Берия — може би най-талантливия човек от помощниците Сталин. Берия си дава ясна сметка за трудностите и решава да направи „дълъг изстрел“ — операция, която ще продължи години и ще даде достъп до тайните на Църквата, след което ще последва нейното разрушаване. Хитлер осуетява плановете на Сталин за налагане на комунизма в Европа с неочакваното си нападение и Сталин получава контрол само върху източната и половина. Операцията на Берия обаче не спира дори след смъртта на Сталин и собственото му ликвидиране от Хрушчов. Останалото вече е споменато в увода. Андропов просто активира „спящия“ до този момент агент и колелото се завърта.

Признавам, че това са само догадки, но… самият Сталин също е бил такъв „спящ агент“. На царската Охранка. И е знаел добре как стават тия работи. Доколкото ми е известно, водещ офицер на Сталин е бил… Гурджиев. Кой е Гурджиев не му е тук мястото и времето да разказвам. Защото рискувам разказът съвсем да заприлича на приказка от „Хиляда и една нощ“. Гурджиев е този, който намира Сталин и го вербува около 1898 година. Тогава Сталин е само един семинарист, който честичко бяга от семинарията и извършва обири по богатите Тифлиски къщи. Любимото му забавление е било, като обере някоя къща, да се изсере насред стаята и след това да изчезне от къщата без следа. Един вид: вижте ме колко съм добър! На тоя номер евреите му викат „чуцпах“. Само че еврейският вариант е: изсираш се пред вратата, след това звъниш и най-учтиво молиш за тоалетна хартия. Този номер го и издава. Като почерка. След като го залавят, Гурджиев вижда в него скрити таланти, вербува го и започва да го обучава. Дава му марксистка литература и води дълги беседи с него, в които му разяснява тази модерна по онова време простотия. Именно той му дава псевдонима „Сталин“. Той го кара да се свърже с фракцията на Ленин в РСДРП. Той го превръща от дребен крадец в революционер. Останалото е история. Примесена с факти.

Като стана въпрос за факти, ето малко информация за размисъл. Консулът Луций Афраний и префектът Афраний Бур са действителни исторически лица. Но има и един друг Афраний, който се среща в две литературни произведения. Едното е „Майсторът и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Другото е „Евангелие от Афраний“ на Кирил Есков. И двете могат да се намерят в сайта http://www.lib.ru/. И в двете се разказва историята на Христос. И в двете Афраний е главно действащо лице. Откъде се е взел този Афраний — не става ясно. Е, сега поне на мен вече ми е ясно. Не ми е ясно само откъде е разбрал за него Булгаков! Защото поне за мен Есков си пише книгата под влияние на „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков и при него нещата са ясни. Знам че отношенията на Булгаков и Сталин са били доста сложни и че писателят дори е възнамерявал да изгори романа… а го е писал 11 години — от 1929 до 1940 година… Е, който желае, нека прочете и тези произведения, да ги съпостави с историята, която му поднасяме тук, и да си направи сам изводите. Аз моите съм си ги направил…

Ще се спра само на още един детайл. Съмнявам се, че ролята на българското разузнаване е била точно тази, която е описана в увода. Тогавашният му ръководител Григор Шопов е бил прекалено умен и хитър, за да си позволи да намеси службата си в поръчково убийство. По-вероятно е българското външно разузнаване да е отговаряло само за изнасянето на документа, тъй като резидентите на КГБ на Запад са били под доста сторго наблюдение, за разлика от българските например, а „братското накисване“ да е тънка операция за прикритие и допълнително извиване на ръцете. Лично аз съм убеден, че зад Агжда никога не е стояло българското разузнаване, то по-скоро е било помолено да му помогне в прехвърлянето на Запад с цел да се оставят улики, насочващи ЦРУ към България, още повече че тогавашното българско ръководство е изпаднало в немилост пред Андропов, който вече е бил фактическият господар в Кремъл.

Ще приключа този въпрос с една проста констатация. Вече повече от 20 години папата мълчи и се ослушва по случая с Агджа и „българската следа“ като глух петел. Липсата на отношение по ТАКЪВ ВЪПРОС вече е отношение. Защото България беше орезилена пред целия свят, а в крайна сметка никой нищо не можа да докаже! Все пак според западните правни и морални норми всеки е невинен до доказване на противното. А българско участие в атентата така и не беше доказано. На всичко отгоре папата се срещна лично с Агджа и говори насаме с него, а за толкова години така и не пожела да вземе отношение към „българската следа“. Поне на мен това мълчание ми говори много, особено след „откровението на Афраний“…

Няколко думи за самия Йоан Павел II. Истинското му име е Карол Войтила. Роден е в малко селце на около 50 км от Краков, Полша. Майка му умира, когато е съвсем малък, а баща му — през войната. След нея Войтила, вече кръгъл сирак и практучески без никави близки, следва литература в Краковския университет и дори пише пиеси — с псевдоним Лолек (!). Съвсем неочаквано за всички свои познати става свещеник на 1 декември 1946 година. Почти всички негови познати от онова време — включително професорите му от университета — отдавна не са между живите. Повечето са умрели в съветски концлагери. Не е много ясно кога и как успява да се изучи за католически свещеник. Като се знае, че по времето, когато е станал такъв Краков е управляван от съветска администрация, и като се знае какво представлява съветската военна администрация, версията, изложена в увода, ми изглежда напълно правдоподобна. Друг е въпросът, че по понятни причини е невъзможно да бъде доказана. Нито пък опровергана. Така че дали читателят ще я приеме сериозно или не, си е негова работа.

Честно казано религиозната страна на въпроса в това произведение въобще не ме интересува, но някои други неща ме развълнуваха, и при това много. На първо място доста странните сметки за парите в Римската империя. Няма да се спирам къде и какво прочетох, само ще кажа до какви изводи стигнах за себе си. Рим наистина е имал сериозен търговски дефицит от времето на Август до падането на Западната империя през 476 година. И този дефицит наистина е бил най-вече заради коприната. Около края на 3 век златото в империята намаляло толкова, че търговията и занаятите започнали да западат, нямало пари за армията и накрая империята се разпаднала и настъпил феодализмът. Може да изглежда малко странно, но феодализмът е пряко свързан с липсата на пари и преминаването към натурална размяна и натурално стопанство. Да си спомним, че феодализмът свършва едва след като в Европа пристига златото и среброто на Америка. И свършва там и тогава, където и когато те влизат в обществото под формата на пари. Истината е, че златните монети практически липсват в Европа от 6 до 13 век! Златото започва да се появява отново едва след кръстоносните походи и походите на монголите, когато търговията между Европа и Изтока се възобновява. Ще напомня само историята на Марко Поло! Подобен е случаят, описан в горното произведение с персийските съкровища, след като Александър и наследниците му ги пускат като пари. Византия, или източната част на империята, оцелява още 1000 години — до 1453 година, именно защото е успяла да си реши донякъде проблема с дефицита и да си запази парите, та дори да ги увеличава понякога. По времето на Юстиниан Византия успява да открадне технологията за производство на коприна от Китай, при това по начин, който не се различава от описания от Афраний!

Ще допълня тази картина с един по-пресен пример отпреди два века. Става въпрос за чая. След като през 16 век европейците достигнали Индия и Китай, започнали да внасят много стоки оттам. Между стоките бил и чаят. Постепенно той се наложил в цяла Европа като освежителна напитка и през втората половина на 18 век се използвал масово. Само че имало и един „малък“ проблем. Чаят се внасял само от Китай. При това само срещу твърда валута във вид на сребърни кюлчета. Лично императорът определял кога, къде, как и колко да се търгува с европейците. За няколко десетилетия от Европа в Китай били пренесени огромни количества сребро срещу чая. Това да ви напомня нещо?

За да не бъда голословен, ето и сметката: пресметнато е, че за периода от 1571 до 1821 година половината от среброто, което европейците са добили в Америка, е отишло в Китай за закупуване на лусозни стоки — основно чай, но също така и коприна, порцелан, луксозни лакирани предмети… Ето и друга сметка: за същия период Америка е осигурявала 70% от производството на злато и 85% от производството на сребро. Добивът за горния период според различни оценки е между 2739 и 2846 тона злато и между 145 000 и 165 000 тона сребро! Това сребро би стигнало да се построи сребърен мост от Америка до Европа! И половината от същото това сребро отишла в Китай! За чай и други луксозни стоки! Голяма част от среброто се добивала в Мексико, събирала се в Акапулко и оттам заминавала директно за Манила — столицата на Филипините, които били испанско владение до края на XIX век. Оттам това сребро поемало към Китай. И въобще не влизало в Европа! Между другото испанците завладели Филипините най-вече заради удобното им положение като междинна спирка и разпределителен пункт в търговията с Китай.

Резултатът от тези търговски операции бил, че Европейските страни отново — както по времето на Римската империя — имали огромен търговски дефицит в търговията с Китай, който се компенсирал единствено с ограбването на Америка. Най-потърпевша се оказала… Испания. Страната, която произвеждала почти цялото злато и сребро в Америка. Накрая Испания затънала в дългове и изпаднала до равнището на второразредна европейска сила, а към 1821 година загубила и колониите си в Америка!

Накрая дори Великобритания — водещата търговска и военна сила на Европа — била заплашена от финансов и икономически колапс. Британците започнали усилено да търсят изход. И го намерили в… опиума. Започнали да внасят нелегално опиум в Китай — най-много през пристанището на Кантон — срещу сребърни кюлчета. Със същите кюлчета купували чая. Така се оформил търговски триъгълник опиум-сребро-чай и британците успели да си закърпят платежния баланс. Накрая императорът забранил търговията с опиум, която съсипвала народа му. Последвали цели войни, известни като опиумни, в резултат на които Китай се отваря донякъда за Запада, британците получават Хонгконг, а поднебесната империя затъва в хаос. Малко по-късно чаеното растение било откраднато от Китай и чай започнал да се отглежда и в Индия и Цейлон… Аналогията с коприната е съвсем явна, но този път Европа успява да се измъкне, а потърпевшият е Китай.

Накрая неизбежно съпоставих нещата от онова време с днешните. В момента ролята на световни пари играе американският долар. Точно като Римската империя, САЩ имат големи — да не кажа огромни — търговски дефицити с останалия свят. Има обаче и разлики. Най-важната е, че за разлика от златото, доларите сами по себе си са просто хартийки с картинки, които могат да бъдат печатани в неограничени количества. Стига да има кой да ги приема и да дава нещо стойностно срещу тях. Не е зле да напомня, че от 30 години доларът няма златно покритие, така че американците могат да си печатат долари без ограничения в каквито си щат количества. За да не си помисли някой, че се майтапя, ето един цитат по темата:

„Откакто президентът Ричард Никсън прекъсна и последната връзка между американския долар и златото, зад доларовите банкноти, разпространени по целия свят, не стои и един грам злато. Всичките тези несметни купища злато са част от националното богатство на САЩ, но същевременно такива са и държавните складове, пълни със соя, никел или стари мебели; само че нито една от тези купчини стоки не е част от паричната система на страната. Доларът не се основава на златото повече, отколкото на запасите от топено сирене в държавните хладилни складове.

Щатският долар не е обезпечен нито със злато, нито със сребро. Правителството не е длъжно да размени на приносителя еднодоларова банкнота с никаква друга равностойност, освен със същата банкнота. Доларът е чисто условна валута, една абстракция, която се крепи само на общественото доверие. Това доверие се основава на силата на американската държава и на убедеността на хората, които използват долари като платежно средство, че с тези долари ще могат да купят нещо и утре, че правителството на Съединените щати ще продължи да съществува и да приема доларите като данъци и да заплаща с тях държавните разходи; на убедеността, че и други хора по света ще продължат да вярват в същите тези долари и да ги приемат и използват. Извън това доверие, извън тази всеобща убеденост на хората доларът не се крепи на нищо.“^[1]

И тук стигам до един много, ама наистина МНОГО гаден въпрос. А какво ще стане, ако останалият свят престане да приема тези зелени „гущери“ и си поиска реалната стойност на това което е дал на Америка? Ами ще стане това, което е станало с Рим. Америка ще се скапе — ето това ще стане. При това много бързо. Не вярвам това да стане в близките няколко години, защото ако САЩ рухнат, цялата световна търговска и финасова система също отива „на кино“, а това едва ли някой го иска сериозно.

Проблемът със световните пари обаче си го има, и рано или късно той трябва да бъде решен. Как? Откъде да знам! Просто споделям до какви изводи стигнах за себе си. Лично за мен това беше най-полезната част от този пасквил — изводът, че финансовите проблеми на света не са от вчера и никога не са имали трайно решение.

Има и друг любопитен момент. И тогава, и сега „генератор“ на дефицита е Далечният Изток и по-специално Китай. Трябва да си призная, че напоследък все по-често си задавам въпроса — ами ако все пак доларът „изгърми“? Това проклето произведение може наистина да подлуди човек. Я на религиозна тема, я на вълна конспирации… Мен пък взе да ме лови шубето, че след 20–30 години можем да заживеем в някакъв нов феодализъм, ако световната финаносва система рухне. Защото, повтарям, доларите не са реални пари, зад тях не стои реален човешки труд, а единствено авторитетът и силата на една страна — САЩ. Само че те — авторитетът и силата — не са безкрайни и някой ден ще си отидат. И тогава заедно с тях ще си отиде и цялата съвременна икономика, която работи именно на основата на американския търговски и бюджетен дефицит, който пък се крепи на доларите, които пък нямат никакво реално покритие… Само като си представя подобно нещо и започва да ми се гади! Дано да е само обикновен песимизъм, който на нас българите май си ни е вроден. (Допълвам — тези редове съм ги писал преди 11 септември 2001 година. Сега този въпрос ми се струва още по-гаден!)

Друг любопитен момент поне за мене бяха пресмятанията, споменати в произведението. Оказа се, че наистина в древността са знаели тези неща! И наистина Аристарх е определил, че ъгълът, под който разстоянието от Земята до Луната не надхвърля 30 и следователно слънцето е поне 19 пъти по-далеч от Земята, отколкото Луната, но честно казано се съмнявам че може да се намери, че е под 10 без телескоп! Освен ако някъде не е имало обсерватория подобна на тази на Улугбек в Самарканд. Не знам. Във всеки случай тези пресмятания са били възможни по онова време, следователно е възможно и някой наистина да ги е правил. Хипарх например е получил много точни оценки на всичките лунни периоди и разработил много точна теория за предсказване на лунните затъмнения — и не само това. А той е живял 2 века преди описваните събития.

Колкото до историята на Исус — е, там нямам думи! Поне ми стана весело — надявам се, че не обиждам никого. Признавам си, че тази версия на събитията отначало направо ме шашна, но след като я прочетох, лично за себе си я приемам за поне толкова достоверна, колкото и че Исус е бил жив бог и божи син и че е дошъл да ни спаси (от какво да ни спаси? И защо?) и така нататък и така нататък. Тук нещата са далеч по-изпипани, отколкото в евангелските простотии, пардон, истории — в тях дори и децата не вярват. Освен това тази история си е съвсем „земна“ и няма нужда от никакви „божии“ обяснения. Честно казано, винаги като стане въпрос за Исус и историята му, нещата ми „понамирисват“. Да не казвам на какво. Е, тук поне всичко си идва на мястото… Самият Афраний си го е казал много хубаво — ако си умен човек — търси истината, ако си простак — ще те лъжа, пък ти ще ми вярваш! Между другото — на 3 април 33 година наистина е имало лунно затъмнение и хората, които са можели да смятат и са се интересували, са знаели предварително за него. Така че… no comment, както казват политиците.

Не че имам нещо против християнството. Аз споделям ценностната му система и я смятам за много важна. Просто правя разлика между религия от една страна, морал от друга, църква и църковна доктрина от трета и Исус като историческа личност от четвърта. Това са 4 различни неща! И човек не бива да ги смесва! Иначе ще започне да се обърква от противоречия — така, както са се обърквали хората през първите няколко века на християнството. И накрая става като в баснята за слона… В интерес на истината богословите и вярващите и досега не са решили тези противоречия, а просто са престанали да им обръщат внимание. И наистина не им обръщат внимание. Докато на главите им не се изсипе някоя гадна история като тази, описана от Афраний или който там й е авторът. А после… после слонът влиза в стъкларския магазин.

Е, след като извиках „царят е гол“ (май по-точно е „цар Долар е гол“, или „Господ е гол“ :-)) май дойде време да мирясам.