Петър Копанов
Операция „Риба“ (2)

Защо?

Аз, Гай Афраний Кота, започвам да пиша историята на живота си. Вече прехвърлих осемдесетте, очите ми са слаби, ръцете и краката не ме слушат, но паметта ми още я бива. Поне за това, което си струва да се помни. А може би вече не е така. Напоследък се улавям, че не си спомням какво съм ял на обед или как беше името на робинята, дето ми подрежда стаята. Затова трябва да побързам със спомените си, докато паметта не е започнала да си прави шеги и с по-важните неща. А те трябва да бъдат разказани. Защото хората се учат от грешките — умните хора от чуждите, а глупаците — от своите. Аз доста поживях и много бърках. Бях млад, глупав и горд. Сега съм само стар и глупав. Дано разказът ми помогне на тези, които ще дойдат след мен, да не вършат глупостите, които аз успях да свърша. А аз успях доста да свърша, както сам ще се убедиш, неизвестни мой читателю. А как знанието, което ще запиша тук, ще бъде използувано, това вече не зависи от мен, а от хората, които ще го използват. Като кратерът, който стои на масата ми. Може да го налълниш с вино и да пиеш от него. Можеш да го напълниш с масло и да го използваш за светилник. Можеш да трошиш орехи с него. Или да забиваш пирони. Можеш и просто да затиснеш с него горния край на свитъка, за да не се навие, докато го четеш. Можеш… е, можеш и да пикаеш в него. Всичко зависи от тебе и от това, какво ти е знанието и възпитанието.^[1]

Та и това дето ще разкажа тук може да се използва за много неща…

Питам се, а имам ли право да пиша историята си? Не случайно много народи нямат записани нито историите си, нито знанията си. Предават ги устно от учител на ученик и от баща на син. И това, повтарям, не е случайно. Знанието, попаднало в лоши ръце, може да причини много злини. Затова хората внимават на кого предават знанията си. Е, и аз ще внимавам. Този ръкопис няма да е достъпен за всеки. Но все пак историята си ще я напиша. Първо, защото е много дълга и трудно ще се запомни цялата. Второ, защото при устните предания винаги нещо се преиначава, нещо се променя, нещо се губи, а друго се добавя. Понякога неволно. Обикновено нарочно. А понякога направо изчезва. Заедно с тези, които го знаят. Точно това се случи с галите и с тяхната история и тайни знания. Цезар успял да ги покори, след като унищожил друидите — техните жреци. Друидите не са записвали нищо, а са учели всичко наизуст. За да е по-лесно запомнянето, занията са били във форма на стихове. Въпреки това всеки друид е бил обучаван средно по 20 години, докато запомни всичко необходимо. Едва след това е бил посвещаван. Цезар унищожил друидите и по този начин тайните знания и историята на галите изчезнали, а самите гали били покорени. Така че за да не се загуби, нито да се преиначи, тази история ще бъде записана. Verba volant, scripta manent^[2]. И понеже вече съм към края на пътя си в този свят, ще се постарая да разкажа историята такава, каквато си беше наистина — без измислиците, хвалбите и лъжите, които обикновено ще се прочетат в такива истории. Аз нямам причини да си измислям истории и да се хваля. Защото животът ми — такъв, какъвто го изживях, — е по-странен и необикновен и от най-невероятната измислица, която съм чел или чувал. Сам ще се убедиш в това, бъдещи мой читателю. А историята ми наистина е важна. Защото това не е просто моята история, а историята на Рим. И не само неговата.

Вече приключих и последната работа, която имах да свърша за новия император Тит Флавий Веспасиян и сега вече мога спокойно да разкажа кое как беше наистина. И за Август, и за Тиберий, и за това как накарах Калигула да полудее и после оставих Касий Херея да го убие, и за това как направих Клавдий император напук на Сената. И как изпуснах Агрипинила да го отрови — тогава бях далеч от Рим и не можах да го опазя. Най-важната история обаче е за Йешуа Назарянина. И най-странната. Ще разкажа как си вършеше чудесата и защо ги вършеше. И как го качихме на кръста. И как накарахме хората да повярват че е възкръснал и е Машиях, дето евреите го чакат от хиляда години да ги освободи. Ще разкажа и защо направих всичко това. Защото аз го направих. Аз подготвих Йешуа. Аз го пратих до Индия и при есеите край Мъртво море — трябваше да си научи добре ролята. Аз му пращах уж болните и сакатите да ги лекува и вдига на крака, та тълпите да повярват че той е Машиях. Аз го скрих след измамата с въскресението. Пак аз понякога го пращах да се явява на ония глупаци, дето уж му бяха ученици, за да ги вкарва в правия път, когато много се отклонеха от него. Аз пуснах и нашия агент Савел, когото по-късно нарекохаПавел, след учениците му, за да тури някакъв ред в религиозната каша, която се забърка. Аз прибрах тия нещастници в Рим и ги скрих в катакомбите, за да оцелеят. И им наредих да опишат цялата история в оня идиотски стил, който на Изток минава за исторически. И за да е всичко както си му е редът, беше написана пет пъти. От пет различни автора. Защото обикновеният простак ще повярва и на най-нелепата приказка, стига да му я разказват достатъчно често. И по възможност с малки разлики. Само че две от историите станаха толкова нелепи, че ги изхвърлихме и оставихме само три.

Виждам как се усмихваш, неизвестни читателю, и се питаш: какви ги дрънка тоя изкуфял дъртак? Та нали лично императорът Нерон обяви християните за врагове на Рим и ги хвърляше на дивите зверове за забавление на тълпите в цирка! Та те са врагове на Рим! Как може някой римлянин да ги организира и да ни ги стовари на главите?! Да, но тези неприятности с християните станаха след като Клавдий беше отровен, а аз се погрижих също да бъда обявен за умрял. Шестнайсет години минаха оттогава и сега мъртвецът може спокойно да проговори. Вече ги няма Агрипинила и Нерон. Колкото до Нерон, той си търсеше виновни за глупостите, които сам свърши. Защото си беше един некадърник, който нищо не разбираше от управление. Когато стане някое нещастие или нещата се объркат, умният човек търси първо причината за случилото се, а след това търси начин как да оправи нещата. Глупакът си търси оправдание. Е, най-лесното оправдание е да намериш някой виновен. Но засега ще оставя Нерон на мира, защото ще разкажа нещата поред.

Ако си малко по-умен и опитен, може би вече се досещаш кой съм, читателю. Все пак ще ти се представя. Аз съм началникът^[3] на тайната канцелария на императора^[4]. Заемах тая длъжност цели трийсет и една години при императорите Тиберий, Гай Цезар Калигула и Клавдий. Така че знам за какво става въпрос. А сега ще го разкажа. И ще пратя копие лично на новия император Тит Флавий Веспасиан, така че да може да възстанови тайната канцелария, така лекомислено разрушена от Нерон и майка му. Защото именно унищожаването на тайната канцелария даде възможност на евреите да вдигнат въстанието си и на тълпите да забъркат неприятностите в самия Рим, след като нямаше вече кой да ги контролира. И за да няма неясноти, ще описвам нещата последователно, отначало докрай. Ab ovo usque ad mala.^[5]

Ще спра за момент, за да уточня нещо важно. Щом имаш достъп до този документ, неизвестни мой читателю, значи имаш достъп и до отчетите на канцеларията. В тях подробно — много по-подробно, отколкото ще ги опиша тук! — са описани нещата, за които ще разкажа. С повече време и търпение от тях ще можеш да разбереш какво и как наистина е станало. И да провериш разказа ми. Само че няма да разбереш ЗАЩО е станало! Целта на разказа, който започвам, е да се отговори именно на този въпрос — защо е било правено всичко това.