Петър Копанов
Операция „Риба“ (19)

Конкретни цели

… А аз все пак ще продължа. За тези, които разбират. Ето накратко и какво се правеше, за да се решат тези проблеми:

Първата стъпка в това отношение е поемането на контрола върху сеченето на монети. Август направи точно това — организира сеченето на златни ауреуси и сребърни денарии и сестерции и остави на сената правото да сече само медни асове.

Втората стъпка е ограничаването на потреблението на коприна, благовония и други стоки, които причиняват изтичането на пари. Това става чрез закона против разкоша, а също и чрез личния пример на императора. Връщането към старите домашни порядки от времето на прадядовците ни не беше само прищявка на Август и Ливия! Ако трябва да сме докрай честни, самите ни прадядовци съвсем не са били толкова скромни и непретенциозни, като ги описват аналистите ни. Напомням, че историята ни бе внимателно преработена и редактирана от канцеларията! Истината е, че прадедите ни са живели скромно, защото не са можели да си позволят по-разкошен живот. А причината е съвсем проста — в Лациум и в Италия няма нито златни, нито сребърни находища. Така че дълго време не сме имали и достатъчно пари, за да си позволим по-разточителен живот. По-големи количества злато и сребро се появяват в Рим едва след войните с Картаген и след превземането на Македония. И скоро след това римляните започват да пилеят пари. Само че времето на пилеенето вече свършва. Защото парите свършват. Та затова и Август и особено Ливия често се държаха като скръндзи. А също и Тиберий и Клавдий. Имаше и по-драстични мерки. Например оставихме Калигула да отреже няколко богати глави и да прибере наследствата. Това бяха хора, които открито пилееха огромни суми. След това повечето богати хора не смееха да си позволяват много разкошен начин на живот, за да не им се случи същото! Още при Тиберий имаше подобни саморазправи и ние ги допускахме именно поради тази причина. Това обаче са само временни мерки, които не решават проблема, а могат само временно да го ограничат. Затова и никога не сме се занимавали с подобни саморазправи, а само ги допускахме. Пък и самият Калигула беше най-големият прахосник в държавата. Когато хазната започна застрашително да се изпразва заради прищевките му, оставих заговорниците начело с Касий Херея да го заколят като прасе. И пилеенето на пари спря.

Третата стъпка е в намирането на източници на злато и сребро, които да компенсират изтичането му. Източниците са два — военна плячка и добив от рудници. Военната плячка обаче, колкото и да е голяма, се взема еднкратно. Сериозният източник на злато и сребро са мините, стига да ги имаш. Най-големите ни мини са в Испания и ако се поддържат добре, могат да осигурят достатъчно сребро, за да компенсират изтичането му от страната. За съжаление златните находища на наша територия вече са изчерпани почти изцяло.

Четвъртата стъпка е в поемането на възможно най-голям дял от търговията пряко с местата, откъдето идват стоките, за да се намали стойността им. Искахме да заобиколим най-вече партите, защото те използуваха златото и среброто, спечелено от търговията с нас, за да въоръжават армията си срещу нас!

Петата стъпка е да започнем сами да произвеждаме тези стоки или евентуално да завладеем страните, откъдето те идват.

И шестата е да унищожим тези, които ни ограбват и печелят от нас — партите и евреите. Имам впредвид да унищожим Партия като държава и да я присъединим към Рим, а самите парти и евреи да разделим на групи така, че да не могат да ни създават неприятности. Така както навремето сме разделили Македония на четири части и вече нямаме неприятности с нея. Цезар е направил същото в Галия. За Картаген и останалите ни провинции няма да говоря — и така всичко е ясно.

Войната в Юдея, която още не е свършила, може би ще реши еврейския проблем, след като нашите тайни операции не успяха. След това, когато държавата се възстанови и укрепне, ще трябва да се захванем и с партите, но това ще е възможно най-рано след 20 години. Лично аз мисля, че ще може да стане след около 40 години — поне така излиза според сметките, които направих. Цезар беше готов да потегли на Изток и вече беше изпратил легионите си в Македония, когато го убиха. След гражданските войни държавата беше толкова разсипана, че не ни беше до война с партите, а и Август се оказа доста некадърен пълководец и партският проблем така си и остана нерешен. Рано или късно обаче Рим ще трябва да го реши — или ще загине. Защото парите ни изтичат основно там. А без пари няма нито армия, нито търговия. А без армия и търговия няма и държава! Признавам, че заприличвам на стар мърморко като повтарям тези прости истини, но опитът ме е убедил, че хората най трудно приемат простите и ясни истини. За да ги приемат, те трябва да ги почувстват така, сякаш те самите са ги измислили. А за да си повярват на това, трябва често да им се повтарят. Колкото по-често, толкова по-добре. Та и аз сега това правя — повтарям.

Тези шест цели стояха пред нас през всичките години и аз ще се опитам да разкажа как се опитвахме да ги решим.

Изборът на Антиохия, Медиолан и Нови Картаген за места, в които се намираха отделите на канцеларията, беше предопределен преди всичко от тези задачи. Обяснявам:

В долината на Падан се намират най-големите оръжейни работилници на Рим. Семейството на Помпей притежаваше голяма част от тях и оттам беше дошла голяма част от богатствата им, които им позволиха политическото издигане. След като Цезар победи Помпей в гражданската война, канцеларията пое управлението над работилниците и създаде отдела в Медиолан, за да може да ги контролира на място. Защото оръжието е най-скъпата стока и винаги се намират алчни спекуланти, готови да сложат ръка над прозводството и продажбата му и да си напълнят кесиите за сметка на държавата и на обикновения войник, които са принудени да го купуват на завишени цени. Ние се погрижихме това да не стане. Производството на оръжие стана монопол на императора и печалбата от него отиваше в личната хазна на императора, а сенатът и конниците останаха без този апетитен източник на печалби.

Нови Картаген беше избран по аналогични причини. Вече споменах, че Испания е нашият основен източник на метал — злато, сребро, мед, калай, олово. Древните ибери са всъщност първите металурзи на запад от Египет. Те се научили да получават бронз още 1500 години преди основаването на Рим!^[1] Испания е била главната търговска цел на финикийците още преди Рим да бъде основан. Картаген всъщност е бил основан като междинна база по пътя от Финикия до Испания. Не случайно се намира по средата на пътя. И не случайно пристанището му е толкова удобно. Легендата за Елиса, която уж избягала от Тир и основала града, е една красива приоказка, която прикрива истинската причина за основаването на Картаген. Вече изясних за какво служат такива легенди. Елиса наистина е съществувала. И наистина е основала Картаген. Но е правела всичко по сметка. И си е правила сметките много добре. Тя наистина се хвърля в пламъците, но не изгаря в тях, а се връща в Тир, откъдето продължава търговските си операции. Впрочем тези приказки за изгаряне и човешки жертвоприношения са в повечето случаи пълна глупост. От 1500 години хората са престанали да принасят човешки жертви на боговете. Освен в случаите, когато народът и жреците съвсем се побъркат. Скачането или хвърлянето в огъня на малки деца в жертва на Ваал например отдавна вече е символично. Всъщност децата не се хвърлят в самия огън а само се прехвърлят през отвор в който гори огън. И попадат в ръцете на жрец, който ги поема от другата страна. Това е ритуал, с който бедните родители в действителност предават децата си на храма и се отказват от правата си над тях. След това тези деца стават жреци или помощници в храмовете, в зависимост от способностите си. Чужденците, които не знаят тези „дребни подробности“ остават ужасени от самия ритуал, тъй като си мислят, че децата наистина изгарят живи в огъня. А самите финикийци рядко говорят за обичаите си пред тях. Отклоних се и разказах това само за да покажа, че обикновено нещата са доста по-различни в действителност, отколкото ни изглеждат или ни се предават от други хора. И част от работата ни беше да проверяваме кое как е в действителност. Самият Картаген става независим от Тир едва след като Навуходоносор превзема Финикия. И веднага започва разправия с гърците за контрол над морските пътища. И над Сицилия. А Сицилия е вторият производител на зърно след Египет. Ще напомня, че на Навуходоносор му се е наложило 13 години да обсажда Тир. Но това вече е друга история.

Когато Картаген загубил първата война с Рим, бащата на Анибал превзел южната част на Испания и от местните рудници получавал дохода, необходим за създаването и издържането на армията му. Истината е, че втората война на Рим с Картаген всъщност е частна война на семейство Барка, която се води от армия, набрана отначало в Испания и финансирана с пари, добити в испанските рудници. Самият Картаген не дал дори един изтъркан шекел за тази война и се сетил за Анибал чак когато армията ни се появила в Африка. Чак когато Сципион превзел Испания, парите за армията на Анибал спрели и той загубил войната. Защото нямало вече с каво да плаща на армията си. Вече споменах в началото на разказа си, че парите на Гай Марий също са от Испанските рудници. След гражданските войни поехме управлението и на тях и затова създадохме управлението в Нови Картаген. И управлявахме тези рудници доста добре. Добивът на сребро от тях беше с над една трета повече от това, което изтичаше от страната при търговията — най-вече в Индия. Нерон заряза поддръжка им, тъй като си нямаше и понятие от тези неща, а и нямаше кой да му ги обясни. И за петнайсетина години изпадна в такова безпаричие, че нямаше с какво да плати заплатите на войниците. И те се разбунтуваха. Защото празен корем не пази държава.^[2] А ние само помогнахме нещата да станат по-бързо и спо-малко кръв. Защото другата възможност беше гражданска война като тази след смъртта на Цезар. Но за това няма да пиша сега.

Изборът на Антиохия пък е съвсем ясен — там пристигаха всички кервани от Партия и това беше най-удобното място за избор на източния отдел на канцеларията ни.

Време е да спра за момент и да изясня собствените си възгледи за държавата, тъй като подозирам, че вече си решил, читателю, че нас са ни интересували основно и едва ли не само и единствено парите. Това не е вярно! Парите са най-важното средство, за да може човек да постигне целите си, но те са само средство! Истинската сила на една държава са всъщност нейните граждани! Именно гражданите, а не хората! Защото общият брой на хората в империята е около десет пъти повече от броя на римските граждани. Именно отношението на римските граждани към държавата им превърна Рим в най-голямата страна на света! Ние не превъзхождаме другите народи нито със сила, нито с ум. Гърците са по-умни и по-хитри от нас. Германите и галите са по-силни. Картагенците и финикийците са по-добри търговци и моряци. Да не изреждам всички народи, които сме покорили. Ще кажа само, че всеки от тях ни превъзхожда в нещо. Това, което ние притежаваме, а другите народи не притежават, е именно отношението между държавата и нейните граждани. То е, което превръща Рим в най-великата сила на света. В отделния римлянин това се проявява в характера, в неговия dignitas^[3]. Ние се различаваме от другите още от училище! Гърците учат децата си на знания, ние обучаваме характера им. Защото именно той е важен! Римският войник се обучава поне две години, преди да влезе в битка! През това време нещата, които е научил, са се превърнали в навик. Съзнателното се е превърнало в несъзнателно. Сега ще покажа откъде идва силата ни с една проста сметка. Една обикновена добре обучена армия се бие добре на бойното поле, докато загубите и не превишат 5 процента. След това се разколебава. Ако загубите й надхвърлят 10 процента, тя най-често побягва. Ако армията защитава собствената си земя, понякога тя може да устои на противника и при загуби до над 30 процента. Римският легион от ветерани не отстъпва дори при 50 процента загуби. Нека сега срещнем една обикновена армия от 100 000 човека и 2 римски легиона по 6000 ветерана! Дори ако приемем, че армиите са еднакво обучени — което не е вярно! — и имат равни загуби, — което ще е още по-невярно! — когато и двете страни загубят по 5 000 души, легионите ни все още ще стоят и ще се бият, а противникът ще е готов да побегне! Ако командването на чуждата армия не успее да я спре, тя наистина побягва! Това е и основната тайна на нашите военни победи! Дори и да ни победят, ние не се предаваме! И това се възпитава у нас още в детството, после в училище и накрая в армията. И досега римските матрони изпращат синовете си на война с думите: върни се със щита си или върху него! Или казано направо — бий се и победи или умри! Но не отстъпвай и не бягай! Вярно, че имаме и сурови наказания за дезертьорите и страхливите, но истината е, че те много рядко са се прилагали. А и прилагането им е толкова унизително, че нормален римлянин ще предпочете да умре на бойното поле, отколкото да се превърне в обект на подигравки. Дори правилата задецимацията умишлено са направени такива. Именно това отношение между държавата и гражданите е в основата на величието на Рим. Докато го има, ще го има и Рим. Спомни си, читателю, думите на Пир след битката при Хераклея — още една такава победа, и сме загубени! Войните ни с Митридат VI Евпатор, царя на Понт, са великолепен пример за това, което се опитах да обясня. Митридат започва войните си с нас при огромно превъзходство и неизменно яде пердах в открит бой. И от Сула, и от Лукул, и от Помпей. Нека да напомня — първата война Митридат започва през 665 г.^[4] с 250 000 души пехота, 40 000 конника и 400 кораба. Сула тръгва срещу него две години по-късно с 5 легиона — 30 000 души. Съотношението е 1:10. Въпреки това при Херонея Сула разгромява Митридат напълно. Картината не е по-различна и при втората и при третата война на Митридат с Рим. Когато синът му Фарнак през 707 г.^[5] започва нова война срещу нас, Цезар с три пъти по-малка армия го унищожава толкова бързо при Зела, че докладът му до Сената се състои само от 3 думи: veni, vidi, vici — дойдох, видях, победих. Това не е високомерие или хвалба, а проста констатация на професионално свършена работа. За да може обаче това отношение между държавата и гражданите да работи и да съществува, трябват и средства. Защото един войник става войник с подготовката си, но и с екипировката си. И някой трябва да се грижи и за подготовката, и за екипировката. И този някой сме ние. Или поне бяхме ние.

След като изясних откъде идва нашата сила и превъзходство, в разказа си стигам до една неприятност за нас. Има и друг народ, който също е готов да се бие до смърт. Само че не за страната си, а за религията си. Става дума за евреите. Те са фанатици. Имат дори особена секта, нарича се зелоти, които убиват всеки, за когото решат, че им е враг, без да се притесняват че самите те ще бъдат убити. По-нататък ще разкажа подробно за религията им и за нравите им, сега ще наблегна на факта, че те са готови да се бият до последния човек, когато тръгнат на война. Евреите са единственият народ в империята, готов да се бие до последния човек, и това е една от причините те да са толкова опасни за нас. Войната в Юдея, която още не е свършила, го показа. Затова и им отделяхме толкова голямо внимание. Затова и проведохме операцията с Йешуа. Те си искаха Машиях! Е, дадохме им го! При това такъв, какъвто е удобен на нас!

Всъщност въпросът за отношението между гражданите на една държава и нейните институции е по-сложен и се определя до голяма степен от начина, по който хората осигуряват прехраната и другите си нужди. Тъй като именно тук се коренят и самите устои на всяка държава, а хората не се замислят над тези отношения, а ги приемат за дадени от боговете или от прадедите, които са основали държавата, ще разгледам този въпрос по-подробно. Все пак хората се събират да живеят заедно и създават държава за да оцелеят. Именно оцеляването — на отделния човек, на семейството му, на държавата му, — е в основата на всички човешки действия. Включително и на моите. А оцеляването започва с осигуряване на прехраната. Как става това?