Петър Копанов
Операция „Риба“ (60)

Гай Цезар Калигула

Дойде ред и на Калигула. Всъщност той се казваше Гай Цезар Германик и мразеше да го наричат Калигула. И точно затова го запомниха с прякора му. Беше син на Германик и на Агрипина и се падаше роднина на Тиберий и по бащина и по майчина линия — Агрипина беше дъщеря на Марк Випсаний Агрипа и сестра на Випсания, но от друга майка, а Германик цеше син на Друз, по-малкия брат на Тиберий. Първоначално самият Германик беше най-реалният кандидат за приемник на Тиберий, но се провали като пълководец в Германия, където се опитваше да направи това, което баща му и чичо му бяха направили. Само че не можа. След като затри без бой три легиона, защото не беше подготвил флота, Тиберий го изтегли оттам и го изпрати в Азия. Но и там Германик се провали. Забърка се с разни гадатели, магьосници и всевъзможни други шарлатани, които надушиха възможност за бърза печалба и влияние. Накрая Тиберий по наше настояване го отстрани от официалните длъжности, след което Германик и Агрипина започнаха да заговорничат. Целият заговор си беше една смехория, участниците в него тичаха презглава при нас да докладват. По-точно — да доносничат. Накрая обаче стана беля. Тръгнаха да правят магии на Тиберий, само че… магията я прихвана Германик. И взе че умря. Веднага подчертавам, че ние нямахме пръст в тази работа. И въпреки глупостите на Германик разчитахме, че след време, като се набеснее, от него ще излезе добър администратор. Направихме вътрешно разследване и разбрахме какво е станало. Германик беше отровен. От някой от собствената си мила компанийка. Как и защо — това не можахме да разберем. Също и от кого. Тъй като следите от отравянето си бяха доста явни, жена му остана с убеждението, че Тиберий е заповядал да го отровят. Повтарям, нямаше такова нещо. Тиберий по това време въобще не се интересуваше от Германик. А ако искаше да го премахне, можеше винаги да го обвини в предателство. Достатъчно беше да изкараме останалите участници в заговора пред Сената и те щяха да разкрият всичко. А после сенаторите щяха да го осъдят. И Тиберий щеше да е чист.

Калигула стана император по настояване на Тиберий. Аз бях категорично против избора му, тъй като вече го познавах достатъчно добре и знаех какво ще стане. Само че по онова време имаше само двама реални кандидати за тази роля — Калигула и чичо му Клавдий. Аз предпочитах Клавдий. Защото го познавах добре и знаех че с него спокойно ще можем да работим — познавахме се още от деца, аз бях 2 години по-голям от него и често съм го пазел в училище, когато другите деца го закачаха и гонеха заради недъзите му. Само че Тиберий настоя на своето и аз отстъпих.

Още помня разговора. Бяхме само двамата, след редовния ми доклад при Тиберий. Той усещаше че умира и беше съвсем откровен с мен. Каза ми, че нито сенатът, нито обикновените хора ще приемат Клавдий за император, с неговото пелтечене и куцане, затова ще оставим Калигула да се набеснее и да направи Клавдий приемлив избор. Моя работа ще бъде да държа Калигула изкъсо и като се набеснее, да го отстраня по подходящ начин. „Виж, Гай. Тази змия трябва да бъде унищожена. Но аз не мога на го направя. Защото ми се пада внук. Затова ти ще я свършиш тая работа. Като дойде моментът. А после ще сложиш Клавдий за император. Така тези мръсници в Сената ще си получат точно това, което заслужават! Аз не мога да им направя такава мръсотия. Но Калигула може! Така че го остави да им се изсере на главите, а после… после разчисти нещата. Ти си знаеш как.“ Така и стана накрая. Както казах, Тиберий беше умен човек и остави Сената сам да се накаже с избора на Калигула.

Когато Калигула стана император, започна веднага да пилее пари. И то в невероятни количества — по около половин милион ауреуса на месец! И то за забавления! Голяма част от тези пари все пак прибрахме — поехме по-голямата част от снабдяването за празниците. Въпреки това изтичането беше толкова голямо, че трябваше да спре. И то бързо. Е, дойдох до един от най-неприятните моменти от службата си. Сега ще разкажа как всъщност полудя Калигула. Малко преди да навърши една година откак стана император, Калигула си втълпи, че е най-великият пълководец, затова трябва да носи отличията на такъв. И… открадна нагръдния знак на Александър Велики. По-точно нареди да му го откраднат. От гробницата на Александър в Александрия. Знаех за тази щуротия — това ми беше част от работата. Тъй като вече ми бяха омръзнали глупостите на Калигула, реших да му дам един хубав урок. Като разчитах, че след това ще миряса и ще започне да си върши работата на държавен глава. И ще спре да пилее пари. Та ето какво всъщност стана. В деня, в който Калигула реши да се покаже в двореца с нагръдния знак на Александър, аз отидох да го чакам в императорския кабинет. Когато той влезе, в кабинета бях само аз. Калигула си беше артист, при това много лош, и очакваше да направи впечатление на постоянната си публика от доносници, които си беше навъдил. Вместо това го посрещнах аз. И вместо да му се подмазвам и да го лаская, му теглих една дълга поредица от войнишки псувни, отскубнах знака от гърдите му, извъртях се и ударих знака в земята, при което се чу страхотен гръм, а знакът започна да се движи по пода насам-натам. След това изревах с всичката сила на гласа си — а той е доста силен! — „нека този знак се върне при законния си собственик още сега!“ и ударих с юмрук по знака. Чу се още един гръм, знакът пламна и… изчезна. След това в кабинета се разнесе отвратителна миризма. Калигула се беше насрал. Извиках помощниците си, които чакаха отпред като стража. Вдигнахме Калигула, замъкнахме го в стаята му и го метнахме в леглото, както си беше насран. След 10 дни пристигна вест от Александрия — в същия ден, по същото време, знакът се беше появил отново на гърдите на Александър. Калигула така се уплаши, че не посмя да излезе от стаята си два месеца. И полудя. Това е.

А ето какво всъщност стана. Предварително направихме копие на знака ги сменихме. При Калигула остана копието, а оригиналът си замина за Александрия. С точни инструкции какво, кога и как да се прави. Направихме и друго копие. От папирус. Боядисано със златен прашец, така че дори отблизо не се различаваше от другото. Та когато отскубнах знака от гърдите на Калигула, аз се обърнах и много бързо го пъхнах в тогата си, като веднага след това измъкнах папирусовото копие. На двата си крака бях привързал два сребърни диска малко над коленете, така че да не се виждат под дрехите. В момента, в който дискът се удари в пода, ударих двата сребърни диска един в друг с крака. Това беше гърмът. За долната страна на знака беше залепен един бръмбар, който започна да бяга насам-натам. Това пък беше движението на знака. А пламъкът беше съвсем лесен — папирусът, от който беше направен знакът, беше напоен с масло. Достатъчно беше да допра до него едно въгленче и… Мисля че обясненията са достатъчни. Всичко си беше много просто. И много точно изиграно. Само че не предвидих, че този боклук Калигула ще се уплаши толкова много, че ще полудее. Това беше една от грешките ми. Понякога прекалено добре свършената работа също може да свърши зле. От прекаленост.