Петър Копанов
Операция „Риба“ (31)

Китай

Сега ще разкажа накратко историята на Китай, а след това и историята на тези племена. Причината надявам се е ясна — да изясня откъде и как е възникнал проблемът ни с коприната.

Ще разкажа историята на тази страна такава, каквато успяхме да я възстановим от историческите записки на самите китайци. Като знам колко са достоверни нашите истории — например Тит Ливиевата — се съмнявам в доста от нещата, които научихме, но въпреки това ще я разкажа такава, каквато я разказват самите китайци. Все пак по-добре да знаем изкривена и дори явно фалшифицирана история, отколкото никаква. Освен това Китай освен че е далеч от нас и поради това е трудно достъпен, е и много добре пазен от чуждо проникване. Така че тези сведения едва ли скоро ще бъдат допълнени!^[1] Основният ни източник беше едно произведение, наречено „Ши цзи“, или „Исторически записки“. Тези „записки“ са написани от китаеца Съма Цян преди около 200 години по поръчка на тогавашния император У Ди. Имат 130 книги, или раздела, и са групирани в 5 категории: „Основни записки“, или Бан Цзи, в които се разказва за най-важните деяния на владетелите от различните династии, „Истории на наследствените домове“, или Ши Цзя, за най-важните местни владетели и аристократи, нещо като нашите патриции, „Жизнеописания“, или Ле Чжуан, представляват биографии на исторически личности, „Трактати“, или Шу, и „Таблици“ или Бяо, в които е съставена хронология на събитията от китайската история. Това произведение наистина много напомня Тит Ливиевата Ad Urbe Condita с нейните 142 книги! И е написана по същите причини, които вече изясних. Така че, — повтарям! — тази история сигурно е измислица в по-голямата си част, но по-добре такава, отколкото никаква! Пък и човек с малко повече опит започва да разбира истината зад красивите измислици. Не случайно разказах истинската история на Рим през ранния му период — оставям на теб, читателю, да я съпоставиш с историята на Тит Ливий и да си направиш изводите. Затова и ще разкажа накратко историята на Китай такава, каквато я разбрахме. Още повече, че е доста поучителна. А и ни струваше много усилия, за да я научим.

Самите китайци са майстори на шпионажа и много добре знаят как да се пазят от чужди шпиони. За да добиеш, читателю, поне бегла представа за това как китайците гледат на събирането на сведения, ще цитирам тяхната кай-известна книга за военно изкуство. Тя беше преведена цялата и изучаването й беше част от задължителната подготовка на офицерите от канцеларията, така че можеш да я намериш в библиотеката и да я прочетеш. Самите китайци я изучават много внимателно и я учат наизуст. Книгата се нарича Пин Фа, което означава „Изкуството да побеждаваш“. Написана е през 244 година^[2] — точно по времето, когато Брут и Колатин изгонват Тарквиниите и установяват Res Publica в Рим! Написал я е един китайски пълководец — Сун Цзъ, който е служил в държавата У. Ето някои от правилата на Пин Фа:

• Сто ляна сребро, похарчени за информация, могат да спестят 10 000 ляна, похарчени за война.

• Ако познаваш врага и познаваш себе си, не бива да се страхуваш и от стотици битки.

• Ако познаваш себе си, но не познаваш врага, всяка победа ще ти носи и поражение.

• Ако не познаваш нито себе си, нито врага, ти си глупак и ще бъдеш разгромен във всяка битка.

Е, мисля, че става ясно, че разузнаването е на почит сред китайците. А как се прави тази работа според тях?

Според Пин Фа има пет вида шпиони:

1. местни жители;

2. правителствени чиновници на врага, които могат ба бъдат убедени да запазят поста си, като променят лоялността си;

3. вражески агенти, които могат да бъдат убедени да преминат на другата страна и да бъдат използувани след това като източници за информация от противника или за предаване на фалшива информация на самия него;

4. шпиони, които извършват шпионаж срещу врага като средство за заблуда. Те са принесени в жертва, за да предадат на врага фалшива информация. Обикновено те самите не знаят, че са такива и се пращат да бъдат умишлено заловени и екзекутирани от врага;

5. шпиони, изпратени да следят за живота на противника, които оцеляват след края на операцията и се завръщат с информацията, която са успели да съберат.

А ето и какви трябва да бъдат самите шпиони според Пин Фа:

За шпиони трябва да се вербуват интелигентни хора, които изглеждат глупави, които имат вид на податливи, но крият силата в сърцето си, мъже, които са силни, жизнени, твърди и смели, които говорят добре и за най-прости неща и могат да издържат и на глад, и на студ, и на мръсотия, и на унижение.

Вече почти 6 века китайците спазват тези правила! И затова е практически невъзможно да се проникне в тази страна. Ние успяхме да проникнем там само защото един узурпатор, наречен Ван Ман, завзе властта през 762 година^[3] и първата му работа бе да освободи всички роби и веднага след това започна реформи в държавата. Така в продължение на 16 години в Китай цареше пълен хаос до 778 годона^[4]. Именно тогава успяхме да проникнем в тази страна и да съберем сведенията за нея. А също и да откраднем тайната на коприната. Сега ще разкажа по-подробно както за Китай, така и за самата коприна.^[5]

Историята на Китай започва около 2000 години преди основаването на Рим^[6]. Според самите китайци първият им император е започнал царуването си 1944 години преди основаването на Рим^[7], но това е една много стара легенда и датата е много съмнителна. От друга страна обаче китайците открай време не само са имали календар, но и много добре са можели да предсказват слънчеви и лунни затъмнения. Според една тяхна история например, 1384 години преди основаването на Рим^[8] през есента станало пълно слънчево затъмнение, за което придворните астрономи Хи и Хо не предупредили предварително. И императорът Чун Кан заповядал да им отрежат главите. Задето не си свършили съвестно работата. Така че може и горната дата, която китайците приемат за начало на своята история, да е вярна.

Самата история започва на място, където една река — Вей-хъ, се влива в друга по-голяма — Хуан-хъ. Хуан-хъ означава „Жълтата река“ — от хуан — жълт, и хъ — река, и тя наистина е жълта през по-голямата си част, понеже разтваря по пътя си много жълт фин пясък. Пясъкът е толкова много, че не само променя цвета на реката, но и ако го налеем в съд и го оставим да се утаи, ще видим че частта му е над една шеста от обема на водата! Разбира се, в различните участъци и в различните годишни времена тази част се променя, но средната стойност рядко пада под една шеста. На мястото, където Вей-хъ се влива в Хуан-хъ, самата Хуан-хъ завива рязко — до този момент тече на юг, а на това място завива рязко на изток, накъдето тече и Вейхъ, и продължава докато се влее в Източния океан. Поради многото пясък, който Хуан-хъ носи, наносите които тя образува са много големи и реката често променя руслото си. Историята на Китай всъщност е до голяма степен история на борба с тази река, която дава живот, но и го отнема. Според легендите всичко започнало от сто семейства, които нарекли страната си Джунгуо — Средната земя, а себе си босян — стоте семейства, или още хан, което ще рече черноглавите. Това име се използува за да се противопоставят на Хун Мао — червеноглавите, или рижите дяволи, с които китайците непрекъснато воювали. Името Хун по-късно било пренесено и за хунорите, или хун-ну, за които вече споменах. Първите китайски царе били легендарни и се смятат за божества: Тиен-хуан — небесен цар, Ди-хуан — земен цар, и Жен-хуан — човешки цар. На Тиен-хуан се приписват създаването на гателското изкуство и на рибарските мрежи. След тях идват петима други царе, а след тях идват нови трима, наречени „съвършени владетели от древността“. Първият бил мъдрият Яо, който избрал за свой приемник не свой син, а способния и енергичен Шун. По времето на Шун Хуанхъ заливала цялата територия на Джунгуо и Шун обявил, че ще предаде управлението на този, който успее да спаси страната и народа от потопа. Това направил Великият Юй, който организирал хората и построил система от канали, дренажи и диги, които задържали Хуанхъ в коритото й. 13 години се борел Юй с реката, като бил толкова отдаден на тази работа, че дори не се отбивал в родната си къща, когато минавал покрай нея. Но накрая успял да овладее реката. Така Юй станал владетел. Според легендата това е станало 1502 години преди основаването на Рим^[9] Въпреки традицията Юй бил наследен не от най-способния човек в Джунгуо, а от сина си Ци осем години по-късно^[10], който се смята за първия цар от легендарната династия Ся. По това време китайците вече със сигурност са познавали коприната. Според легендата съпругата на един от първите легендарни царе толкова скучаела, че започнала да бели пашкулите на копринените буби. Неусетно засукала мъха в нишка, опитала се да я скъса, но си срязала пръста и така се разбрало колко здрава е копринената нишка. Оттогава китайците започнали да събират, а по-късно и да отглеждат особените гъсеници, които изплитат пашкула, от който се преде коприната. Но да се върнем към историята на Китай. Първата династия Ся имала седемдесет царе и продължила 431 години. Последният цар на тази династия се казвал Цзие и бил свален 1013 години преди основаването на Рим^[11]. Князът, който го свалил, станал следващия цар на Китай и основал втората династия Шан, която по-късно била наречена Ин. Втората династия продължила 644 години и имала 28 царе. Завършила 369 години преди основаването на Рим^[12] — 61 години след падането на Троя според хронологията на Ератостен^[13]. По време на династията Ин китайците усвояват леенето на бронз. Тъй като са прескочили обработката на мед, а и усвояват леенето на метал много по-късно от другите народи, явно са се научили от някой друг народ. Пак по времето на тази династия китайците оформят и писмеността си, която е много по-различна от нашата. Прилича по идея на египетските йероглифи, тъй като отделните знаци представляват цяла дума или част от дума, но знаците са съвсем различни. Тъй като знаците не означават звуци, а понятия, те са много повече от нашите букви и се изисква доста време, за да бъдат научени, но пък за сметка на това могат да бъдат разбирани, без да се знае произнасянето на самите думи! Аз самият съм виждал случаи, когато китайци от различни краища на страната, чиито диалекти са съвсем различни и не могат да се разберат с думи, се разбират, като всеки от тях изписва това, което иска да каже на другия! Именно писмеността, оформена по време на тази династия, е запазила Китай, тъй като при следващата династия, за която ще разкажа, Китай фактически се разпада на много голям брой самостоятелни държави — според историческите записки на самите китайци по едно време били 1855!^[14], — които само формално се подчинявали на царя на Китай. Ако не са имали обща за всички писменост и култура, вероятно е нямало да оцелеят през този период.

Следващата династия се е наричала Чжоу и се дели на няколко периода: Западна Чжоу, която продължава до 18 години преди основаването на Рим^[15], Източна Чжоу, която идва след Западната и продължава до 498 година^[16], в която пък има два периода, Чунциу, или Пролет и есен, и Джангуо, или Воюващи царства. Чунциу продължава от 32 до 273 година^[17], а Джангуо от 351 до 533 година^[18]. През първия период държавата постепенно се разпада на много малки и фактически независими една от друга държавици — вече споменах, че по едно време са били 1855. Самият цар на Китай не е имал никаква реална власт и всеки местен владетел е правел каквото му скимне! През втория период държавите започват да воюват помежду си и постепенно започват да се обединяват. Именно в началото на този период китайците се научават да обработват желязото и точно оръжията, направени от желязо, накрая обединяват страната. Към момента, в който династията Чжоу е свалена и формално, вече били останали само 7 държави. А 35 години по-късно, когато свършва и Джангуо, останала само една! Ще разкажа накратко как тази държава е успяла да обедини Китай. Историята е доста поучителна, затова и я разказвам.