Петър Копанов
Операция „Риба“ (21)

Историята на парите. Мерки и теглилки

А сега ще се върна на начина, по който решавахме проблемите, които формулирах по-горе. Ще започна с първия проблем: със сеченето на монетите и оценката на златото. Едно от първите неща, които всеки разумен управител прави след като поеме управлението, е контролът на парите и тяхното сечене. Ще разгледам накратко как е ставало това в различните страни и в Рим.

Какво всъщност представляват парите? Въпросът може и да изглежда глупав, но не е. Парите са това нещо, което хората приемат за ценно и са готови да разменят своите предмети или умения за него, за да могат пък него на свой ред да разменят за нещо, което им е нужно. Те са посредникът, без който размяната на предмети и умения е просто невъзможна. Там където има размяна, там има и пари! Ясно е, че самите пари трябва да бъдат ценни — иначе хората просто няма да ги приемат.^[1] Отначало хората са използували за пари някаква стока, най-често добитък. Самата ни дума за пари — pecunia — идва от pecus — добитък. След време хората се научили да обработват металите: мед, сребро, злато, около, около 3000 години преди основаването на Рим — и веднага започнали да използуват металните слитъци като пари. Причината е съвсем проста — металите не стареят и не се променят за разлика от добитъка, могат да се леят в различни форми и да се делят на части с произволна големина и тегло, като ценността на отделния метал е пропорционална на теглото му. Три метала се наложили като пари: медта, среброто и златото. Оставало само да се даде съотношението между отделните метали. Това ставало обикновено със закон във всяка държава. Нещо повече — историята на всяка държава по същество започва именно с установяване на някакви правила за парите и данъците. Първият египетски фараон например — Менес — е обединил страната 25 века преди основаването на Рим, и пак от онова време са и първите златни слитъци с печат, удостоверяващ теглото и чистотата им. Това са и първите известни пари в историята! Дълго време хората използували обикновени слитъци от метал за пари, като при пазарене просто се премервало нужното количество метал срещу съответната друга стока. Малко след основаването на Рим в Лидия били измислени монетите, които се разпространили много бързо по целия свят. Предимствата им са съвсем явни. Първо не се налага отмерване на метала и рязане, ако слитъкът не е с подходящо тегло, и второ, държавата, която е отсекла монетата, гарантира количеството и качество на метала с рисунката. Именно фалшификациите на метални късове — например оловен слитък, който е позлатен само отгоре, но се представя на пазара като златен — принудили цар Гигес да започне сеченето на монети. Римляните също започнали да използуват пари практически веднага след основаването на града. Първите ни пари са били медните асове. Били са слитъци, тежки по една либра с някаква рисунка, отпечатана на тях — най-често бик. През ранната република един бик е струвал 100 аса или 100 либри мед^[2]. Най-древните асове, с изображение на Янус и на прора — нос на кораб — на обратната страна, нашите прадеди са смятали, че са били измислени от самия Янус, двуликия бог, в чест на Сатурн, който пристигнал в Италия от Крит на кораб. Да напомня, че преди металите именно говедата са били използувани за пари, и че името Италия идва от vitulus — теле — в древността се е произнасяло Виталия и означавало Страна на телетата. Постепенно асът губи от тежестта и съответно от стойността си и през 485 година^[3] започваме да сечем сребърни денарии по образец на гръцките драхми, за които ще спомена по-долу. Един денарий е тежал 1/72 от либрата и е бил изцяло от сребро. Приравнявал се е на 10 аса или на 4 сестерции. Много рядко са се секли златни ауреуси. Цезар е първият римски държавник, получил правото да сече ауреуси със своя образ. Август, както вече споменах, пое изцяло сеченето на златни и сребърни монети, като един ауреус се фиксира на 1/40 от либрата^[4] злато и е равен на 25 денария или 100 сестерции. От времето на Август съотношението на различните римски монети вече е фиксирано и ще го припомня накратко. Един ауреус е равен на 25 денария. Един денарий е равен на 4 сестерции и това е най-честата надница за един работен ден в държавата ни. Една сестерция е равна на 2 аса и половина. Един ас е равен на 4 кодранта, а едим кодрант е равен на две минути или лепти. Лептата е най-малката медна монета, която се сече в империята. Най-голямата ни парична единица е талантът и когато имаме впредвид парична сума, а не тегло на златото или среброто, приравняваме един талант на 15 000 сестерции или 6000 денария, по образеца на гръцките драхми. Повечето хора не правят разлика между теглото на благородния метал и стойността му, но разлика има и по-нататък ще разкажа откъде идва тази теглова и парична система, която е 1000 години по-стара от Рим. Никой друг освен императора вече няма право да сече златни или сребърни монети. Причината за това беше — и си остава — съвсем проста. Най-лесният начин за намиране на пари е тяхното подправяне! Подправянето им от частно лице е едно от най-тежките престъпления и всички държави го преследват много жестоко. Между другото циникът Диоген — оня същия с бъчвата, дето казал на Александър да се отмести, че му закрива слънцето, — та Диоген на млади години е бил фалшификатор. Накратко — баща му бил богат гражданин на Синопе, но започнал да сече фалшиви пари и привлякъл в тази дейност и Диоген. След като ги хванали, бащата бил затворен и умрял в тъмницата, а Диоген като съучастник бил изгонен от Синопе и след време се заселил в Коринт и започнал да осмива и отрича всички общоприети норми на поведение. Вече споменах по горе, че именно за да спре или поне да затрудни фалшификаторите, лидийският цар Гигес измислил монетите с изображение на тях около 100 години след основаването на Рим! Явно проблемът по онова време е бил много сериозен, тъй като почти едновременно с Гигес монети с изображение на кукумявка започнали да секат в Егина, а само около 20 години по-късно повечето гръцки градове започнали да секат монети във вида, който и сега познаваме и използваме. Напомням, че преди това за пари се използвали късчета метал с определено тегло — със сигурност първият фараон Менес е използвал такива. Самите имена на парите са останали от тегловите единици. Ще разкажа как е станало това, както обещах малко по-горе. Около 1000 години преди основаването на Рим халдейският цар Хамурапи издава първите писани закони в историята^[5]. В тях фиксира и отношението между тегловните единици. Запомни, читателю, името на Хамурапи. То е много важно за нас и не само заради законите. Ако успея да завърша разказа си, ще го срещнеш отново.

Самото име талант означава теглилка. Това всъщност е гръцкото име. В самия Вавилон думата е била „билту“. За талант се приемал средния товар, който един здрав човек може да носи в продължение на поне един час. Тъй като хората са различни и могат да носят различни тежести, за да се избегнат недоразуменията и разправиите се наложило да се изработи еталон за таланта. Еталонът бил във вид на каменна патица, която се вдигала за шията и се слагала на везните. Този еталон се пазел в храна ма бог Мардук, който пък се намирал на върха на Зикурата. След като Ксеркс разрушил Зикурата след едно въстание във Вавилон, еталонът бил загубен, така че сега имаме няколко различни таланта. Един талант съдържа 60 мини, една мина съдържа 60 сикли, или шекели. Освен това понякога вавилонците са използували мярката шеум, или ше, което означава буквално зърно, като са приемали, че една сикла съдържа 180 шеума, или зърна. По-късно гърците разделили мината на 100 драхми, а една сребърна драхма разделили на 6 обола. Оригиналният талант на Хамурапи е с около 1/8 по-тежък от нашия — ние сме възприели най-разпространения в Гърция, т.нар. евбейски талант, от търговията ни с градовете от Велика Гърция на юг от Рим.^[6]

Доста дълго сме се питали в канцеларията защо халдеите са избрали 60 като основно отношение в своята система от мерки и числа. Накрая открихме причината. Халдеите, също като нас, се образували от сливането на 3 племена. Двете по-малки смятали, като събирали на групи по 10 — както египтяните, гърците и нас. Най-голямото и най-старо племе обаче — шумерите — използвало групи по 12. Начинът на броене е дори по-лесен от нашия. С палеца на дясната ръка броиш последователно фалангите на четирите други пръста на дясната ръка, като започнеш от кутрето. 4 пръста по 3 фаланги правят 12. С лявата ръка по същия начин броиш групите по 12. Така човек може с двете ръце да брои до 12×12=144. Когато Хамурапи трябвало да създаде система, удобна за целия народ, избрал за основа най-малкото число, което съдържа цял брой групи и по 12, и по 10. Това е числото 60. Ако човек се запознае по-подробно с халдейската система на броене ще види, че в нея като подгрупа на групата от 60 е останала и групата от 10, и групата от 12. Има и друга причина за избирането на 60 като основа. И тя е на небето. Вавилонците разделят кръга на 360 градуса, защото годината има 365 дни и за един ден слънцето се премества на около 1/360 от пълния кръг по небето. Само че освен слънцето, и други тела се местят по небето. Най-бавно се местят Юпитер и Сатурн. Юпитер прави една пълна обиколка за 12 години, и следователно за едно денонощие изминава средно около 1/12 от градуса, а Сатурн прави една пълна обиколка за около 30 години и за едно денонощие изминава около 1/30 от градуса. Лесно се вижда, че ако искаме да мерим отместванията на всички тела в цели единици, най-удобно е да вземем за мярка 1/60 от градуса — това е дъговата минута. Тогава Юпитер се отмества на 5 минути, а Сатурн — на 2 минути в денонощие. И тук групите по 60 се оказали удобни за мерене. Вавилонците са допуснали една много неприятна грешка при меренето на времето. Те са приели, че денят и нощта са равни, и ги разделили на по 12 равни части, като по този начин денонощието станало от 24 части. Всяка от тези части разделили на 60 по-малки, а всяка от новите части на още 60^[7]. Само че… само че денят и нощта не са равни по дължина! През зимата денят е по-къс от нощта, а през лятото е обратно. Денят и нощта са равни по продължителност само два пъти в годината — през пролетното и есенното равноденствие, които са на 21 март и 23 септември. Във Вавилон разликата в продължителността не е много голяма и трудно се забелязва, но в Рим е съвсем лесна за отбелязване. И колкото по на север се отива, толкова тази разлика става по-голяма, особено в дните около зимното и лятното слънцестоене. Ако се отиде много на север, има места, където през лятото слънцето не залязва, а през зимата не изгрява. Не се шегувам. Бил съм там и съм го видял. А причината е, че Земята е едно огромно кълбо. Дори знам точно колко огромно е. Но за тези измервания ще разкажа малко по-нататък. А сега се връщам при парите.

Хамурапи пръв фиксирал и отношението между златото и среброто. 1 мина злато се равнява на 13 и половина мини сребро. Това съотношение почти не се е променяло вече 1 800 години. А защо Хамурапи е избрал това съотношение? Открихме две възможни причини. Първо, защото по онова време чистото злато било рядкост в Месопотамия, и е идвало само от Египет. За размяна и оценка се е използвала предимно естествена сплав между злато и сребро, която се е добивала в Азия. Гърците я наричат електрон. В нея златото е средно 72 теглови части от 100. Ако приемем тази сплав за 10 пъти по-скъпа от чистото сребро — а вавилонските търговци правели точно това! — тогава чистото злато трябва да бъде 13 пъти и половина по-ценно от среброто. Много хора не правят разлика между чистото злато и електрона и приемат, че златото е 10 пъти по-ценно от среброто.^[8] Казах, че има и друга възможна причина. По онова време най-скъпият метал е бил… желязото. Около 100 години преди Хамурапи ковачите в страната на хетите се научили да обработват желязото. Това било едно племе, подчинено на хетите, което се наричало халиби, и което се занимавало точно с добив на метали. Халибите живеели в страна, която се наричала Кицувадна. По онова време желязото се добивало много трудно, в много малки количества, и било много скъпо. Хетите забранявали то да се изнася, защото така имали предимство при изработката на оръжие. Въпреки това обаче самите те понякога нарушавали собствената си забрана, за да получат злато или сребро, когато не им достигали. Желязото се разменяло 3 пъти по-скъпо от златото и 40 пъти по-скъпо от среброто. Това съотношение било фиксирано от хетските търговци, които държали монопола над желязото. Трябвало да минат повече от 5 века, за да бъде унищожена държавата на хетите, след което халибите се пръснали по света и останалите народи също се научили да получават желязо и да го обработват. Тъй като по онова време желязото било много малко, а и е нетрайно, то много рядко се е използвало за правене на пари. По известни са само спартанските железни монети. Затова и Хамурапи, който не е имал достъп до по-големи количества желязо, не е фиксирал отношението на другите метали към желязото, а само е пренесъл отношението между златото и среброто и отначало получил 1:13 и една трета, но за удобство при пресмятането е приел отношение 1:13,5. Коя от двете причини е истинската не можахме да разберем. Пък и не е толкова важно. Така че няма да се занимавам повече с това съотношение.

Не така стои въпросът с медните пари и с относителната им ценност спрямо златото и среброто. Тъй като медните пари служат само за закупуване на дребни предмети, тяхната стойност често се променя и зависи както от количеството мед в държавата, така и от боря на хората и от плодородието на земята. И от още куп други неща. Вече споменах за обезценяването на нашите асове. По времето на Хамурапи една мина сребро се е приравнявала на 240 мини мед. По времето на гръко-персийските войни съотношението вече е 1:72, а при Александър Велики 1:96.

Контролът над парите е бил много строго регламентиран от Хамурапи в законите му. Причината е била съвсем проста: Халдеите не притежавали никакви мини за добив на метал и всичко — злато, сребро, мед и други метали — се внасяло от други страни. Това налагало много строг контрол от държавата, за да не остане без пари. Ясно е, че не сме били първите, сблъскали се с такива проблеми. Самата държава обаче, която така строго се бори с фалшификаторите, доста често в лицето на своите управници фалшифицира парите, когато не може да намери средства. При това го прави по най-различни начини. Ще спомена на първо място Дионисий Стария. Ето какво всъщност е направил: През 349 година^[9] Дионисий бил избран за стратег-автократор на Сиракуза, за да води войната срещу Картаген в Сицилия. Дионисий, който бил много мнителен човек и постоянно се страхувал от заговори, се доверявал повече на техническите новости, отколкото на хората си. Именно той събрал инженери от всички гръцки колонии и им поръчал да разработват най-различни военни приспособления. Само че тази работа струва пари. При това много пари. Дионисий си решил проблема с парите по следния начин: под страх от смъртно наказание задължил жителите на Сиракуза да предадат в хазната всички свои пари. След това насякъл нови монети, като обявил една нова драхма за равна на две стари. Когато жителите на Сиракуза дошли да си приберат новите пари, те получили половината от това, което били предали, ако го мерим на тегло. С другата половина Дионисий заплатил за новите машини. Вече споменах, че след смъртта на Дионисий през 387 година^[10] инженерите останали без работа и малко по-късно били наети от Филип, бащата на Александър. Заслужава си да спомена, че именно парите, похарчени от Дионисий, Филип, Александър и Птолемеите са в основата на съвременната гръцка наука. Без тях и без парите, които те са похарчили за техника и наука нямаше да ги има нито Евклид, нито Ератостен, нито Архимед. А стрували ли са си те парите? Само Архимед ни създаде повече неприятности при обсадата на Сиракуза, отколкото биха ни създали 5 легиона ветерани, а не струвал на Хиерон дори и една хилядна от тяхната издръжка. За съжаление ние римляните пренебрегваме математиката и предпочитаме да обучаваме децата си на реторика и граматика. В канцеларията се опитваме да компенсираме липсата на математически и инженерни знания у офицерите си и наемаме най-добрите гръцки математици да ни обучават, но ние сме много малко.

След това поредно отклонение се връщам на проблемите с парите. Най-простият начин да се увеличи количеството на парите в държавата е като се намали теглото на монетите, или като от едно и също количество метал да се отсекат повече монети. Намаляването на теглото на парите е често срещано и в нашата история. По-горе споменах за медните асове от ранната ни история. Най-честата фалшификация обаче е подмяната на златото и среброто с друг метал при сеченето на монетите. Най-често се взема бронзов или оловен диск, от двете му страни се слага тънка сребърна или златна обвивка, и след това се отсича монетата. Сеченето на такива пари, наречени субератни, станало доста разпространено преди около 3 века, когато на държавите, включително и Рим, не им достигали пари за издръжка на армиите им. Подобни фалшификации обаче решават само временния недостиг на пари и се отразяват ужасно на държавата след време. Работата е там, че хората престават да вярват на парите, които държавата сече и не търгуват с тях, а следователно и постепенно спират да си плащат данъците! Ако човек не използва пари, защото не им вярва, значи няма такива и ти не можеш да му прибереш част от тях като данък! Именно затова поехме такъв строг контрол над сеченето на монети и римските монети се славят като най-надеждните пари по света. Хората охотно търгуват с тях чак до Индия и ние получаваме приходи от това — като данъци и печалба от търговията, а също и от самото сечене на парите. Самото сечене на добри пари е много трудоемък и скъп процес и организирането му ни струваше много време и средства, но се изплати напълно с времето. Изместихме главната работилница за сечене на монети от Рим — беше в храма на Юнона Монета — в Лугдун^[11]. По този начин отрязахме достъпа до сеченето на монети на римските магистрати и така предотвратихме злоупотребите им. Сега вече само императорът може да злоупотреби с теглото и съдържанието на монетите. За съжаление Нерон направи точно това, когато започна да изпитва недостиг на пари. И вместо да си реши проблема, само го влоши. Истината е, че хората съвсем ясно съзнават разликата между добрата и некачествената монета и я оценяват. Една наша монета се оценява с около една четвърт по-скъпо, отколкото струва златото или среброто в нея именно защото е добре направена. Ценността на парите ни обаче означава също така, че част от тях ще напуснат границите на Римската държава и ние няма да разполагаме с тях. Колкото повече пари напускат държавата, толкова по-малко ще останат и толкова по-трудно ще става плащането и търговията ще замира. За да намалим изтичането, се заехме и с търговията извън границите ни. Успяхме да намалим потока от изтичащи пари около 6 пъти и практически го изравнихме с потока от пари, които сечахме от добития метал от Испания. При Нерон обаче всичко се разпадна и потокът навън надхвърли дори трите хиляди таланта годишно от времето на Цезар, а добивът в Испания спадна около 3 пъти, защото нямаше кой да поддържа работата в рудниците както правехме ние. Новият император Тит Флавий Веспасиан ще се види в чудо, докато стабилизира финансите на страната след тази разсипия. Резервът ни ще му помогне донякъде, но изтичането за последните 10 години надхвърля 40 000 таланта, а това е прекалено дори за нас. Строежът на новия цирк на мястото на Златния дом на Нерон донякъде ще помогне да се стабилизира положението, като създаде работа на занаятчиите и държавните роби и докара част от парите обратно в Рим, но само донякъде. На Рим му предстоят тежки времена.

След като накратко описах какво се прави по първия въпрос — прекия контрол над парите и тяхното сечене, започвам с третия — оценката на източниците ни на злато и сребро. Втория — намаляването на употребата на коприната и на другите стоки от Изток — не беше наше пряко задължение и ние оставяхме Август и наследниците му сами да търсят начини за решаването му, като само им съдействахме при най-деликатните случаи. Вече споменах за някои от методите за решаването му, но наблягам на това, че ние избягвахме да се замесваме в тези саморазправи. Все пак ако един човек има пари, редно е сам да решава кога и за какво да ги харчи. И ако държавата започне да му се бърка в това му право, той пък ще търси начини да си скрие парите и да ги харчи тайно. В крайна сметка губеща е пак държавата, защото няма да си получи данъците от тези пари. Затова и избягвахме да се бъркаме в решаването на този проблем.