Петър Копанов
Операция „Риба“ (4)

Началото

Когато Гай Юлий Цезар тръгва да завоюва Галия през 696 година^[1] първата му работа е да организира ефикасна разузнавателна служба, подобна на Гай Мариевата. Поучен от грешката на вуйчо си Гай Марий и конфликта му със Сула, Цезар решава начело на службата да назначи човек, който в никакъв случай да не може да се издигне сам в политиката и който в това отношение да зависи изцяло от него. Спрял се на дядо ми Марк Афраний Кота. Както подсказва когноменът ни, нашият род е издънка на древния род на Аврелии Котите.^[2] Всъщност дядо ми се падал далечен племенник на Аврелия, майката на Цезар, и негов далечен братовчед. Историята на рода ми е обикновена и доста честа в Рим. Един от прадядовците ми се скарал с останалите членове на фамилията и се отделил от нея, като си сменил родовото име от Аврелий на Афраний, но запазил когномена Кота. Смяната на името станала по традиционния за Рим начин — чрез осиновяването му от един член на рода на Афраниите. Дядо ми ми спомена веднъж, че истинската причина за това отделяне и промяната в името била, че въпросният член на фамилията всъщност имал политически амбиции и решил да стане на всяка цена народен трибун. А както би трябвало добре да знаеш, народен трибун по времето на Републиката можел да бъде само плебей! А Аврелиите са патриции. При това от най-старите. Така че единственият начин въпросният мой прадядо да стане народен трибун била да бъде осиновен от плебей и така да стане плебей. В крайна сметка цялата работа с политическата кариера се провалила, а въпросният Аврелий-Афраний станал за смях на цял Рим. Оттогава хората от нашия род не се занимавали с политика. Поне до времето на дядо ми. Именно политическият провал на този мой прародител и връзките ни с рода на Аврелиите давали на Цезар сигурността, която той търсел.

Ще разкажа накратко как точно Цезар избрал дядо ми, тъй като това е свързано и с историята на Рим по онова време. Историята започва 4 години по-рано, през 692 година^[3]. Тогава Помпей Велики се връща в Рим след завършване на войните си на Изток. Всички очаквали Помпей да постъпи както Сула преди време — да наложи властта си в Рим със сила. Противно на всички очаквания, Помпей разпуска армията си и изчаква Сената да одобри действията му и да му гласува триумфа, който му се полагал за победите му на Изток, а също и да даде земя на войниците му. Помпей се опитвал да постъпва според законите и традициите на Републиката, като очаквал и сенаторите да постъпват по същия начин. По онова време обаче римските политици вече се съобразявали само със силата. Законите и традициите вече не означавали нищо за тях. Те били само за обикновените простаци на форума — да има с какво да бъдат баламосвани и лъгани по време на избори. След като видели, че Помпей разпуснал легионите си, сенаторите решили, че могат въобще да не се съобразяват с него. Задържали триумфа му, гласували да приемат разпоредбите и назначенията му на Изток не наведнъж, а едно по едно и така задържали приемането им с години. Разпределението на земя за ветераните му също било блокирано. И накрая му попречили да се кандидатира за консул, тъй като триумфът му не бил проведен. Така човекът, който победил 22 царя, включително Митридат, придвижил границата на Изток до Ефрат и увеличил годишния доход на Републиката от 50 на 80 милиона денария, станал за смях. На всичко отгоре кандидатът на Сената за консул бил Квинт Цецилий Метел Целер, с чиято сестра Муция Помпей наскоро се бил развел. Целер публично се заканвал на Помпей, че ще му вгорчи живота заради сестра си.

На Помпей не му оставало друго, освен да издигне свой кандидат за консул и да подкупи избирателите. Кандидат на Помпей бил Луций Афраний, негов легат и чичо на дядо ми. Така на 27 юли 693 година^[4] за консули били избрани Метел Целер и Луций Афраний. Два месеца след изборите Помпей най-после получил своя триумф. Нищо от исканията му обаче не било уважено от Сената. Освен Метел Целер, много активен враг на Помпей бил и Лукул, който водел войната срещу Митридат преди Помпей, но бил сменен със закон от Сената и сега можел да си уреди старите сметки с него. Луций Афраний бил обикновен войник, който нямал връзки и влияние в Рим и си нямал понятие от политическите игрички, които се въртели в Сената, така че се оказал блокиран. Помпей решил да опита друг подход и в началото на 693 година трибунът Луций Флавий, който също дължал длъжността си на Помпей, внесъл проект на аграрен закон, който уреждал раздаването на земя на ветераните на Помпей. Борбата около този законопроект била толкова ожесточена, че трибунът Флавий накрая затворил консула Метел Целер в затвора и му забранил да контактува със Сената! Това обаче също се оказало половинчата мярка, която не решавала нищо, и накрая Помпей се отказал и от този законопроект, като лично принудил Флавий да пусне Целер.

Проблемът на Помпей бил, че със законни средства не можел да постигне целите си, а незаконни не искал да използува. Цялата политическа разправия продължила до юни 694 година^[5], когато от Испания се върнал Цезар. Цезар заминал за Испания затънал в дългове, но воювал там доста успешно и също както Марий навремето успял да натрупа доста пари, като не само си върнал дълговете, но и му останали достатъчно за политическтата кариера. Цезар бил провъзгласен от армията за император и имал право на триумф, но вместо като Помпей да стои край стените на Рим и да чака Сенатът да благоволи да му даде разрешение за триумфа, Цезар влязъл в града и се кандидатирал за консул за следващата година. Точно в този момент Цезар, Крас и Помпей сключват първия триумвират. Цезар и Крас се познавали добре от преди, защото Крас гарантирал заемите на Цезар преди той да замине за Испания. Проблемът бил в контакта с Помпей. Тогава се намесили консулът Луций Афраний и племенникът му — моят дядо Марк. Луций Афраний бил от най-близките хора на Помпей и търсел начин да уреди проблемите му със Сената по заобиколен начин, след като законодателните му инициативи били блокирани. Дядо ми пък бил един от любимците на Аврелия — майката на Цезар, и присъствието му в дома на Цезар било нещо обичайно. По онова време дядо ми бил останал кръгъл сирак и Аврелия му помагала след като разбрала за нещастието му, защото и бил далечен роднина. Аврелия била много умна жена, която внимателно подпомагала политическата кариера на сина си с каквото може. Тя забелязала дядо ми и го привлякла за клиент на сина си.

Луций Афраний, който нямал деца, също се заинтересувал от своя племенник след завръщането си в Рим и така дядо ми бил чест гост както в дома на Цезар, така и в дома на консула Луций Афраний, с който също се сближил. Между другото баща ми Луций е наречен така именно в чест на консула Луций Афраний. Дядо ми се оказал много умел посредник в преговорите между Цезар и Помпей независимо от възрастта си — по онова време бил само на 19 години — и всичко останало в пълна тайна. Освен това в хода на преговорите двамата с Цезар станали много близки. Цезар нямал свой син и се отнасял с дядо ми като с такъв. Помежду им имало пълно доверие и съгласие, каквито рядко има дори между родни баща и син. Затова след две години Цезар без колебание го избрал за ръководител на разузнаването си.

От този момент започва по същество моят разказ. Аз съм третият Афраний Кота, заемал длъжностт началник на канцеларията. И последният, тъй като, както вече споменах по-горе, Нерон унищожи тайната канцелария, а аз трябваше да пусна слуха че съм убит при една схватка на границата с германците на Рейн и след това шестнайсет години да се крия под чуждо име, като първите осем почти не съм ходил в Рим, за да не ме разпознаят. Но да се върнем на Цезар и дядо ми Марк Афраний Кота. Замисълът на Цезар бил, че тайната служба трябва на първо място наистина да бъде тайна. Казано направо никой освен него, дядо ми и тези, които били привлечени в нея и одобрени лично от Цезар, не тябвало да знае за съществуването и. Това било наистина трудна задача, като се има впредвид бъбривостта на римляните, особено в триклиния след няколко чаши хубаво вино. Всъщност тъй като Цезар знаел, че в лагера му ще има шпиони колкото и да се пази от такива, той решил, че единствения начин да се опази е да скрие собственото си разузнаване дори и от своите. И успял. Ако човек прочете по-внимателно коментариите на Цезар, ще забележи, че той е бил прекрасно осведомен за всичките си противници и описва дори битовите им навици в такива подробности, сякаш е живял между тях. Той разбира се не се е занимавал пряко с шпионаж (с малки изключения), но дядо ми е бил човекът, който е прекарвал най-много време при Цезар. Самият Цезар е бил изключително наблюдателен и придирчив към донесенията на тайната служба, която дядо ми оглавил.

Заслужава си да спомена един епизод от младежките години на Цезар, който ясно показва наблюдателността и съобразителността му. Когато Цезар бил пленен от пиратите в Памфилия, а след това освободен срещу голям откуп, водачите на пиратите въобще не се безпокоели, че той ще ги открие след време и ще ги разпъне на кръст, както постоянно им повтарял, смеейки се. Пристанището им било така добре скрито между скалите, че те не без основание си мислели, че външен човек не може да го открие. Когато откупът за освобождаването му бил събран и пиратите поели към мястото за размяна, Цезар броел всички издадени носове по пътя на кораба от леговището до мястото на срещата. След това отишъл при местните първенци на Родос и ги убедил да съберат флота, с която да нападнат пиратите. С тази флота отишъл на мястото на размяната и потеглил по обратния път, като отново броел носовете. В момента, в който достигнал броя им на отиване, заповядал на капитаните да претърсят брега и малко след това тесният канал към пристанището бил открит, пиратите били разбити и след това разпънати на кръст, както Цезар им бил обещал. Поведението на Цезар в този случай е образец на съобразителност и хладнокръвие в критична ситуация. По-късно ще се върна на този епизод от живота на Цезар. А сега ще продължа с разказа си.

Оттогава Цезар бил твърдо убеден, че най-добре можеш да скриеш намеренията си, като ги изкажеш открито и накараш другите да мислят, че се шегуваш с тях. Подобно било и отношението му към разузнаването. Цезар се показвал безгрижен, държал се с дядо ми пред другите сякаш му е компаньон във веселбите и безделник, но това бил най-добрият и прост начин да получава докладите на дядо ми, без да се предизвиква каквото и да било подозрение. Нещата се улеснявали от факта, че и дядо ми, и Цезар били големи веселяци и обичали виното и жените и често се измъквали от лагера — уж да посетят местните красавици, а в действителност да свършат някои други неща далеч от чужди погледи. Красавиците били само между другото. Тези измъквания на Цезар били известни на всички легионери, но никой не се досетил, че Цезар ги използвал за прикритие. Всички го смятали за женкар, който не прощава на нито една по-красива жена, която му се мерне. И досега по римските кръчми се пее песничката, която войниците на Цезар пеели по време на триумфа му — Римляни жените крийте, водим ви плешлив курвар… ще спра дотук, защото по-нататък нещата наистина загрубяват и то толкова, че дори папирусът може да се изчерви ако ги напиша. Аз няма да се изчервя — преживял съм твърде много, за да се впечатлявам от мръсни приказки, но ги използвам само когато реша че това за необходимо, а не за да впечатлявам публиката. Цезар нямал нищо против такива приказки не само защото стоял над клюките и сплетните, но и защото подобни приказки улеснявали прикритието на по-сериозните му дейности, а и увеличавали популярността му. Пък и кой би допуснал, че двайсетинагодишният младок, който се забавлява толкова добре с Цезар, но който никой не е видял в бойния строй, е всъщност неговият най-важен помощник. Собственият ми опит ме убеди, че наистина най-добрият начин да скриеш нещо е да го покажеш открито и да накараш хората да го мислят за нещо съвсем друго. По-нататък ще разкажа и как се прави това. А сега само ще напомня, че Цезар покорява Галия едва след като успява да унищожи друидите — келтските жреци. Именно унищожаването на друидите и премахване на тяхното влияние представлявали основната задача на тайната служба, начело на която стоял дядо ми в Галия. Защото не можеш да покориш един народ, ако не покориш или унищожиш тези, които фактически го управляват. А това обикновено при по-изостаналите народи са жреците.

Ще завърша тази част от историята си с едно разяснение. Истината е, че нито дядо ми, нито Цезар посягали често към виното. Работата е там, че има една простичка рецепта от горски плодове и билки, които ако се накиснат един ден във вода, й придават цвят и мирис на вино от най-добрите видове грозде. Останалото едва ли трябва да го обяснявам. Така че Цезар и дядо ми се „надпивали“ честичко пред очите на останалите, като ги подканяли да ги следват. Само че вече с истинско вино. А то, както е добре известно, развръзва доста добре езиците. Този номер и досега го използваме, когато трябва да получим информация от някого, без той да заподозре че го разпитваме. Тиберий също го научи — от баща ми — и дори започна системно да злупотребява с него. Накрая цял Рим клюкарстваше какъв пияница е Тиберий. Дори в разговорите помежду си римляните започнаха да го наричат Биберий вместо Тиберий^[6] — след като на няколко пъти им подхвърлихме тази нова „титла“ на императора. Само дето Тиберий надживя почти всички свои критици и доживя до 78 години. И си беше здрав като пън до самата си смърт — никога не боледуваше. Близо 20 години враговете му го чакаха да умре от препиване, но така и не доживяха този момент. Истината е, че Тиберий умря от старост в съня си, а клюките че Калигула и Макрон го били удушили си бяха чисти измислици — ние нарочно ги пуснахме, за да държим Макрон и Калигула по-изкъсо. Клавдий също се научи на този номер — аз лично му го показах, — така че дълго време успяваше да заблуди околните че е глупак и пияница и никой не го вземаше на сериозно. Особено се вбесяваха от „пиянството“ му майка му и жените му. А жените са най-добрите разпространители на клюки и слухове… Но разказите ми за това какво в действителност ставаше в двореца ще почакат. Първо ще разкажа по-важните неща. Не че тези в двореца не са. Но има други, които наистина бяха по-важни.

Да се върнем на Цезар и кампаниите му. Всички те са описани в записките му и няма нужда да ги повтарям. Ще ги съпоставя с кампанията на Марк Крас през 700 година и катастрофата при Каре през следващата 701 година^[7]. Защото преди да опиша какво и ка се прави в тези работи, е хубаво да спомена първо какво НЕ БИВА да се прави. Марк Крас бил голяма скръндза, независимо, че бил един от най-богатите хора в Рим — а може би точно заради това. Тръгнал срещу партите защото завиждал на Цезар и Помпей за военните им успехи, но най-вече за да граби. Смятал, че не бива да прави излишни разходи даже за екипировка на войниците, камо ли пък за разузнаване на противника и проучване на територията, през която предстояло да мине. Резултатът е добре известен — поредната военна катастрофа поради некадърността и алчността на поредния влиятелен парвеню, добрал се до властта. Най-обидно за Крас в случая е, че го съпровождал синът му. А той бил началник на конницата на Цезар през цялата Галска война и много добре знаел цената на доброто разузнаване и се опитал на няколко пъти да посъветва баща си какво да прави. Само дето нямало кой да го чуе. Къде ти — син да учи баща си! Крас напълно игнорирал съветите на сина си и дори напук често постъпвал точно обратното на това, което той го съветвал. Накрая бил заклан като прасе от партите. Такова нещо никога не би се случило на Цезар по простата причина, че той не е започвал кампания без щателно разузнаване на противника. Чак когато знаел всичко, което касае бъдещия ход на кампанията, Цезар я започвал. Това е в основата на неговите невероятни военни успехи — щателната подготовка във всичко. Войниците му знаели, че той се е погрижил за всяка дреболия и му вярвали безрезервно — както и той на тях.

Тук трябва да отбележа и основната слабост на канцеларията по онова време. Задачата й била да събира изключително и само сведения за противниците на Цезар, които не били римляни. Цезар считал, че римски граждани не бива да се шпионират и дори в последвалата гражданска война с голяма неохота се съгласявал на тайни операции срещу противниците си. Казвала си думата римската гордост (dignitas). Най-голям проблем била личната сигурност на Цезар. Дядо ми се опитвал неведнъж да убеди Цезар да формира постоянна охрана, но Цезар упорито отказвал, дори след няколко неуспешни опита за убийство. През цялата Галска война канцеларията не допуснала нито един сериозен опит за покушение на Цезар и без проблем можела да го опази и в Рим, ако самият той изрично не забранил на дядо ми да го охранява, па макар и прикрито. На своя глава дядо ми все пак организирал охраната на Цезар, която неотлъчно го следяла без той да я забележи, но през онези фатални мартенски иди на 710 година^[8] Цезар влязъл сам в сената и бил убит, тъй като охраната не била допусната в сградата. Това бил последният ден преди заминаването на Цезар и дядо ми на Изток за предстоящата война с Партия и всички — включително Цезар и дядо ми — били заети с приготовленията, така че заговорниците останали известно време без наблюдение и се възползвали от това. Пък и дядо ми не допускал, че ще стигнат дотам да извършат убийство на държавния глава в сградата на самия Сенат!