Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА СЕДМА

Огънят бе забелязан около девет и тридесет вечерта, според думите на съседа на госпожа Ривера, който бе видял димът да излиза изпод предната врата и се бе обадил на деветстотин и единадесет. Пожарната дойде само след шест минути, но вече бе невъзможно да се спаси старата порутена къща.

Слоун тъкмо бе свършила смяната си и пътуваше към дома си с намерението да се преоблече и да отиде на плажа, където течеше ергенското парти на Пит, когато чу съобщението и реши да помогне. Докато пристигне, улицата бе вече задръстена от пожарни, линейки и патрулни коли, чиито лампи светеха в нощта като мрачни сигнални огньове. В далечината свиреха сирени и през улицата бяха опънати пожарникарски маркучи, виещи се като дебели бели змии. Полицаите бяха направили кордон около засегнатия район.

Слоун тъкмо приключи с взимането на показания от няколко съседи, когато внезапно пристигна госпожа Ривера. Едрата възрастна жена изблъска полицаите и зяпачите като обезумял играч, опитващ се да спаси топката от тъч-даун, спъна се в един маркуч, падна в ръцете на Слоун и едва не събори и двете на земята.

— Къщата ми — извика тя, опитвайки се да се освободи от ръцете на полицайката.

— Не можете да влезете — каза й Слоун. — Ще се нараните и само ще пречите на мъжете, които се опитват да я спасят.

Госпожа Ривера изпадна в истерия.

— Кучето ми — продължи да крещи и да се бори. — Моята Дейзи е вътре!

Младата жена обгърна раменете й, опитвайки се да я спре и да я утеши едновременно.

— Дейзи да не е едно малко кученце в бяло и кафяво?

— Да, малка. В кафяво и бяло.

— Мисля, че я видях преди няколко минути. Смятам, че е в безопасност. Извикайте я. Ще я потърсим заедно.

— Дейзи — разплака се госпожа Ривера. — Дейзи, къде си?

Слоун оглеждаше улицата, когато малко кученце в кафяво и бяло, покрито със сажди и мръсотия, се подаде изпод една полицейска кола.

— Ето я — каза тя.

— Дейзи — извика госпожа Ривера и се втурна към изплашеното животинче.

— Един от съседите ви ми каза, че имате дъщеря, която живее наблизо — внимателно изрече Слоун на жената.

Госпожа Ривера кимна, но погледът й остана прикован в горящата къща.

— Ще се обадя по радиостанцията за кола, която да я вземе и да я доведе при вас.

Когато се прибра, Слоун бе вече толкова закъсняла за партито, че нямаше да има време да се изкъпе. Паркира на пътя, взе си чантата и забърза по улицата, като трябваше да се обърне на една страна, за да се промъкне между две коли. Докато се провираше, й се стори, че видя човек на шофьорското място в една кола, спряла малко по-надолу. После той внезапно се скри, сякаш се бе смъкнал на седалката.

Слоун подтисна желанието си да провери какво става и незабавно премина на тротоара. Бързаше. Вероятно човекът в автомобила — ако изобщо бе човек — бе изпуснал нещо на пода и се бе навел да си го вземе. А може би бе решил да подремне. Въпреки това тя продължи да наблюдава колата, докато вървеше към дългата редица павилиони за храна на тротоара. Когато зави откъм северната страна на едно павилионче за сладолед, видя, че светлината в колата изгасна и висок мъж слезе от нея. Той бавно се насочи към плажа.

Слоун замръзна зад павилиона. Северно от сергиите за бърза закуска имаше около петкилометрова плажна ивица, осеяна с навеси, използвани от плажуващите за барбекюта и пикници. Тази отсечка бе пригодена за плуване, слънчеви бани и купони и точно там в момента се вихреше партито на Пит. Южно от навесите, там, накъдето вървеше непознатият, нямаше нищо освен дюни, обрасли с гъста растителност, които нощно време осигуряваха уединение на влюбени двойки и хора, които искаха да се занимават с други, по-малко невинни неща. Слоун знаеше, че е изнервена и неспокойна още от следобедния разговор с баща си, но имаше нещо подозрително в този мъж. От една страна, й изглеждаше смътно познат, а, от друга, не бе подходящо облечен за късна нощна разходка по плажа. На дюните ставаха кражби, продаваха се наркотици, а преди няколко години бе извършено дори и убийство.

Слоун се спря до павилиона за сладолед, след което се върна обратно по пътя си, придържайки се до будките за бърза закуска, така че да излезе в южния край на сградите. Оттам можеше или да го наблюдава, или да го проследи.

Проклинайки тихо пясъка, който пълнеше обувките му, мъжът остана до дюните в очакване жертвата му да се покаже. Тя бе толкова предвидима, лесна за следене и нищо неподозираща, че когато не се яви там, където той мислеше, това не му се стори обезпокоително. Слоун бързаше и след като не дойде на плажа, той предположи, че е забравила нещо вкъщи и се е върнала да го вземе. Вместо да тръгне след нея и да продължи да пълни обувките си с пясък, той се отдръпна няколко крачки назад, клекна и се скри между две дюни. Бръкна в джоба си за пакетчето ментови бонбони и зачака тя да се появи. Наведе се напред, сигурен, че ще я види, докато пресича улицата към къщата си. Луната бе скрита зад облак, но уличната лампа бе достатъчно близо до павилиона за закуски, за да може да я види, когато тя неочаквано се показа иззад южния край на сградите и почти веднага се скри в дюните.

Неочакваната й маневра го заблуди и прибави малко оживление и възбуда към следенето, което досега представляваше само четири отегчителни дни, през които изпълняваше задълженията си. Тя бе разбрала нещо.

Той внимателно се изправи, но тя сякаш бе изчезнала. Мъжът се обърна и започна да се катери по хълма.

— Спри там където си — гласът й така го обърка, че той изпусна високите стебла на растенията и се плъзна на земята. Нестабилен и неспособен да стъпи отново на крака заради мекия пясък, той се завъртя, препъна се и полетя към нея. Спъна се в нещо, усети удар отзад по врата си и падна по лице в пясъка. Надигна глава и я погледна. Тя стоеше на разстояние, на което не можеше да я достигне, краката й бяха леко разкрачени, а ръцете й бяха изпънати и държаха деветмилиметров глок.

— Постави си ръцете зад гърба, така че да мога да ги виждам — заповяда тя.

Засега бе съгласен да й се подчинява. Очевидно бе разбрала, че е въоръжен, когато якето му се бе разтворило. Щеше да се опита да го обезоръжи, но той нямаше намерение да й позволи това. Усмихна й се, докато поставяше ръцете си зад гърба.

— Това оръжие е доста голямо за малко момиче като теб.

— Събери си ръцете отзад.

Усмивката му стана по-широка.

— Защо? Нямаш белезници ли?

Слоун нямаше белезници, нямаше дори връзка за обувки, за да върже китките му. Пред себе си имаше въоръжен мъж на един населен плаж, който бе твърде хладнокръвен или необикновен, за да й се усмихва и да я предизвиква. Потенциален психопат, който не реагираше адекватно на положението си.

— Прави каквото казах — предупреди го тя и леко повдигни оръжието си. — Легни по гръб.

Той отново се усмихна, докато обмисляше инструкциите й.

— Мисля, че идеята не е добра. Когато посегнеш към оръжието ми, ще трябва само леко да се надигна, да хвана китката ти и да те застрелям със собствения ти пистолет. Виждала ли си някога пораженията, които нанася един деветмилиметров глок върху тялото?

Изглеждаше достатъчно луд, за да убие всеки, който му се изпречеше на пътя, а последното, което Слоун възнамеряваше да направи, бе да му даде тази възможност, като се опита да го обезоръжи. Насочи пистолета си между очите му.

— Не ме карай да използвам това — предупреди го.

Очите му се присвиха, като я видя как коварно променя мишената си, после бавно се претърколи по гръб.

— В мен има двадесет и пет хиляди долара в брой — смени той тактиката. — Взимаш ги и аз си тръгвам. Никой няма да пострада и никой няма да разбере.

Тя не му обърна внимание. Отстъпи назад и насочи пистолета нагоре. Стреля три пъти и отново го обърна към него. Изстрелите проехтяха в тъмнината като оръдейни гърмежи в каньон и някой извика разтревожено.

— Защо, по дяволите, направи това? — попита той.

— Току-що повиках подкрепление. Малко по-надолу по плажа е. Ще бъде тук след минута.

— В такъв случай се налага да се запознаем. — Той изведнъж стана енергичен и делови. — Специален агент Пол Ричардсън от ФБР, а вие сте на път да провалите прикритието ми, детектив Рейнълдс.

Въпреки че знаеше името й и разкри самоличността си, Слоун нямаше причина да вярва, че той е нещо по-различно от това, за което го бе смятала до този момент. И все пак.

— Покажи ми документите си.

— В джоба на якето ми са.

— Изправи се бавно и седни — нареди тя, без да откъсва очи от него. — Извади ги с лявата си ръка и ги хвърли насам.

Плосък кожен портфейл падна в пясъка до краката й. Все още държейки оръжието си насочено, тя се наведе, вдигна го и го отвори. От едната страна бе снимката му, а от другата — удостоверението за самоличност.

— Доволна ли си? — попита той и се изправи.

Тя не бе доволна, бе бясна.

— Имаш ли някакво извинение за това, че ме уплаши до смърт, или просто искаше да се позабавляваш? — попита.

Той сви рамене, докато изтупваше панталоните си.

— Предостави ми се възможност да видя как реагираш при критична ситуация и аз се хванах за нея.

Докато го наблюдаваше, Слоун внезапно осъзна, че й се струва познат, а също и че не й казва цялата истина.

— Ти беше в парка вчера и на паркинга до общината днес през деня. Следиш ме от дни.

Вместо да й отговори, той закопча памучното си яке, за да скрие кобура под мишницата си, и едва тогава й обърна внимание.

— Права си. Следя те от няколко дни.

— Но защо? Защо ФБР се интересува от работата ми?

— Не се интересуваме от теб, а от Картър Рейнълдс.

— Вие какво? — изненада се тя.

— Интересуваме се от баща ти.

Слоун го наблюдаваше озадачена. Баща й отдавна не съществуваше за нея. Картър Рейнълдс бе просто едно име, което принадлежеше на известен непознат, име, което никой никога не й споменаваше. Но през последните дванадесет часа този човек и това име сякаш изплуваха от прахоляка на миналото й и се лепяха по нея като сажди.

— Не зная в какво го подозирате, но каквото и да е то, аз не съм замесена. През целия си живот не съм имала нищо общо с него.

— Знаем това. — Той погледна към плажа, където трима мъже тичаха по посока към тях, а единият държеше фенерче, чиято светлина обхождаше и претърсваше пясъка като полудял морски фар. — Явно подкреплението ти идва — забеляза Ричардсън, хващайки я за лакътя и побутвайки я напред. — Ела да ги посрещнем.

Слоун механично се подчини.

— Дръж се естествено — инструктира я той. — Представи ме. Ако някой пита, срещнали сме се преди два месеца във форт Лодърдейл на полицейския семинар и ти си ме поканила в Бел Харбър за този уикенд. Сега се усмихни и им помахай.

Тя кимна и се подчини, но не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че ФБР разследва Картър Рейнълдс, че са я следили и че преди няколко минути този агент се бе опитал да разбере дали би взела подкуп.

Джес пръв стигна до тях.

— Стори ни се, че чухме изстрели — каза той, оглеждайки дюните. — Вие не ги ли чухте?

Слоун направи усилие, за да изглежда учудена, докато лъжеше:

— Това бяха просто бомбички, Джес. Две момчета ги запалиха между дюните и после избягаха.

— Прозвучаха като изстрели — възрази той.

След малко дойдоха Тед Бърнаби и Лио Ригън.

— Стори ни се, че чухме изстрели — изпуфтя Тед, а Лио все още не можеше да си поеме дъх. Той се наведе и опря ръце на коленете си, за да регулира дишането си.

— Две момчета гърмяха е бомбички — отново излъга младата жена, чувствайки се все по-неудобно с всяка следваща лъжа.

Лио и Тед лесно приеха това обяснение, но Джес бе по-умен и имаше опит на ченге от големия град, затова все още бе нащрек. Най-накрая той се отказа да оглежда дюните и намръщено се обърна към нея:

— Партито на Пит почти свърши. Чудехме се защо не се появи.

Предвид обстоятелствата Слоун можеше да даде само един възможен и правдоподобен отговор:

— Тъкмо идвах.

Той отпусна ръце, докато оглеждаше мъжа до нея.

— Кой е този?

За щастие агентът реши сам да се представи:

— Пол Ричардсън — каза той, протягайки ръка на Джес, а после на Тед и Лио. Излъчваше спокойствие и дружелюбност. — Аз съм приятел на Слоун от форт Лодърдейл.

— Ако възнамерявате да хапнете нещо, по-добре да тръгваме — предупреди Лио, чийто мисли непрекъснато бяха заети с храната. — Останали са малко сандвичи.

— Имах тежък ден — отвърна със съжаление агент Ричардсън, след което погледна към младата жена. — Слоун, иди без мен.

Тя се паникьоса. Той възнамеряваше да си тръгне, без да отговори на въпросите й. Бе го разкрила и сега просто щеше да изчезне от Бел Харбър, оставяйки я в неизвестност, без никакъв шанс да открие защо от ФБР я следят. Толкова отчаяно искаше да го спре, че го сграбчи за ръката.

— О, но аз искам да се запознаеш с Пит — настоя. — Ще останем само няколко минути.

— Тази вечер не съм добра компания.

— Не, напротив — възрази тя.

Очите му се присвиха предупредително.

— Наистина не съм.

— Няма да ни досадиш. Ти си толкова интересен човек.

— Ти си предубедена.

— Не, не съм — продължи да спори тя и в отчаянието си се опита лукаво да го изнуди, като каза на приятелите си: — Нека ви обясня колко е забавен…

— Слоун, не ги отегчавай с подробности — прекъсна я той с многозначителна усмивка. — Хайде да се срещнем с приятеля ти Пит и да хапнем нещо.

Лицето на Лио светна при споменаването на храната.

— Хей, Пол, харесваш ли аншоа?

— Обожавам я — отговори той.

— Значи си късметлия, защото пицата е с аншоа, а от нея е останало доста. Никога не съм срещал човек, който да харесва аншоа, освен Пит, а сега и ти.

По време на разговора Джес напрегнато изучаваше агента от ФБР, след което явно изгуби интерес и търпение.

— Ако не се върнем, всички ще хукнат да ни търсят.

— Да вървим — съгласи се Ричардсън, след което смути Слоун, като я прегърна през раменете с жест, който изглеждаше непреднамерено нежен и властен. Но в силното му и предупредително стискане нямаше нищо нежно.

Джес, Лио и Тед тръгнаха редом с тях и четиримата мъже бързо започнаха разговор на спортна тема. Скоро сравнителната изолираност на дюните отстъпи място на осветен плаж, където музиката се конкурираше с шума на прибоя, а по пясъка имаше одеяла, които изглеждаха като цветни петна.