Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА

Докато вдигаше телефона от таблото на ягуара си, Париш погледна към часовника и видя, че минава четири часът. С колата може би щеше да стигне до Бел Харбър за по-малко от час. Щеше да изгуби повече време да пътува със самолет. Подпря слушалката на рамото си и поглеждаше от време на време към шосето, докато набираше номера, който Пол бе надраскал на гърба на визитната си картичка. Ръцете й трепереха. От отсрещната страна чу сигнал като от пейджър, продиктува номера на телефона в колата си и затвори в очакване агентът да й се обади.

 

 

Докато стоеше в хотелската си стая в Палм Бийч, Пол смирено слушаше словесния поток, с който го заливаше специалният агент на ФБР от отдела в Маями. Мобилният му телефон лежеше на нощното шкафче и една светлинка започна да примигва, показвайки, че го търсят. Пол се пресегна и го превключи на пейджър, за да не започне да звъни и още по-силно да предизвика гневния мъж, с когото разговаряше.

— Разбираш ли какво става тук, Пол? Ясен ли съм? Ще ни струва цяло състояние само за да отговорим на оплакванията, които са отправили днес в съда адвокатите на Мейтланд.

— В какво точно ни обвинява?

— Толкова се радвам, че попита — отвърна саркастично Брайън Макейт. Чу се прошумоляване на хартия, когато той взе документите, оставени от адвокатите на Мейтланд. — Да видим: обвинява ни в незаконен обиск и конфискация, следва измама… — Пол изслуша мълчаливо дългия списък законни обвинения. — Чакай, пропуснах едно — добави горчиво Макейт, — това е за злонамерен непрофесионализъм.

— Това пък никога не съм го чувал. От кога непрофесионализмът е нарушение на закона?

— Откакто адвокатите на Мейтланд решиха да го направят — злобно изрече шефът му. — Те сигурно пишат нов закон с някои от обвиненията. Вече виждам как тези неща стигат чак до Върховния съд.

— Нямам какво да кажа, Брайън.

— Напротив, в едно от оплакванията Мейтланд изисква официално публично извинение, защото не си открил нищо незаконно на яхтите му. Иска да се извиниш.

— Кажи му да върви по дяволите.

— Нашите адвокати се опитват да предадат възпитания вариант на този отговор. Въпреки това не смятам, че е подходящо, освен ако ти наистина не си убеден, че той е свалил стоките, които си търсил на яхтите.

Пол въздъхна.

— Не би могъл да го направи. Той се върна със самолет след последната си среща на борда на „Видение“ в Южна Америка. Държахме яхтата под наблюдение, докато се завърне тук, и продължихме да го наблюдаваме, докато бе в Палм Бийч.

— Значи това, което искаш да ми кажеш, е, че в Северна Америка не е внесена контрабандна стока, защото иначе ти би я открил?

— Точно така.

— И на борда на „Стар Гейзер“ също нямаше нищо, така ли?

— Не.

— Значи, Мейтланд е невинен.

Пол си помисли за хората, чийто живот бе съсипал, заради погрешните си догадки, и се почувства много по-зле, отколкото можеше да си позволи да се покаже пред Макейт.

— В основни линии е така. Въпреки че съвсем легално можеш да си окачиш шапката на картечницата, която открихме, тя представлява автоматично оръжие и е нелегално притежание.

— Благодаря ти, толкова е окуражаващо. А какво да кажем за това, че проклетото нещо е в действителност антика и е било конфискувано?

Пол въздъхна отново и си помисли за Слоун и за начина, по който тя бе защитила Мейтланд, защото преценката й бе далеч по-далновидна от неговата.

— Смяташ ли, че си заслужава да посетя Мейтланд и да се опитам да го омилостивя?

— Той не желае това, а главата ти.

— Трябва да поговоря с него, за да разреша един друг проблем — каза Пол, като си мислеше, че поне трябва да се опита да убеди Мейтланд, че Слоун не е имала представа, че той е човекът, когото ФБР разследва.

— Не се доближавай до него — предупреди Макейт, като отново започна да се гневи, — ако го направиш, може да рискуваш защитата ни. Чу ли ме, Пол? Това е заповед.

— Чух те.

Щом приключи с разговора си, Пол се обади на хората си в Палм Бийч. Даде им подробни инструкции, след което си наля чаша вода и я отнесе до леглото си. Извади куфара си и започна да си опакова багажа.

 

 

В продължение на петдесет минути Париш чака Пол да я потърси, след което реши, че трябва да състави план и да се осланя на себе си. Ръцете й се потяха върху волана. Шофираше със сто и осемдесет километра в час и всеки момент очакваше да я спрат за превишена скорост. Трябваше да се успокои и да помисли. С дясната си ръка си отвори чантата и опипом потърси химикалка и нещо, върху което да записва, след което вдигна телефона и се обади на информацията в Бел Харбър. Операторът й каза, че номерът на Слоун го няма в указателя.

— Случайно да имате телефона на Кимбърли Рейнълдс? — попита тя.

Операторът й продиктува телефона и адреса и Париш ги записа.

— Бих искала също така и номера на полицейското управление в Бел Харбър.

Записа и него и се обади първо там. Потърси детектив Слоун Рейнълдс и операторът в полицейското я свърза. Напрежението й растеше, докато очакваше да чуе гласа на сестра си. Отговори й мъжки глас и се представи като лейтенант Карузо.

— Трябва да разговарям със Слоун Рейнълдс — каза Париш.

— Съжалявам, госпожице, но смяната й приключи в три часа.

— Трябва да се свържа с нея веднага. Аз съм сестра й, спешно е. Можете ли да ми дадете домашния й телефон?

— Вие сте й сестра, а нямате номера й?

— Просто не е в мен.

— Съжалявам, но не ми е позволено да давам такава информация.

— Изслушайте ме — напрегнато и нетърпеливо изрече тя. — Спешно е. Животът й е в опасност. Довечера някой ще се опита да я убие.

Мъжът от другата страна на телефона очевидно реши, че си прави шега с него.

— Себе си ли имате предвид, госпожице?

— Разбира се, че не! — избухна Париш. След като разбра, че нито истерията, нито внезапното избухване ще й помогнат да се разбере е този глупак, Париш опита отново: — Аз съм сестра й. Познавате ли лично Слоун Рейнълдс?

— Разбира се.

— Тогава сигурно знаете, че преди няколко дни тя беше в Палм Бийч на гости при семейството си.

— Да, а прабаба й бе убита и детектив Рейнълдс бе арестувана и след това освободена. Вече получихме две обаждания от хора, които искат да се признаят за виновни.

Париш реши, че той е невменяем.

— Кой е началникът там?

— Капитан Ингърсол, но днес не е на служба.

— Кой го замества?

— Аз.

Тя затвори.

 

 

Щом приключи с опаковането на багажа, Пол автоматично се пресегна към ключовете от колата и мобифона си. Една светлинка показваше, че е получено съобщение, и той си спомни, че някой го бе търсил, докато разговаряше по телефона е Макейт. След това бе провел още два дълги разговора. Номерът, на който трябваше да позвъни, не му бе познат.

Ръката на Париш неудържимо трепереше, докато взимаше от седалката на колата листа, за да прочете номера на Кимбърли Рейнълдс. Тъкмо се пресягаше към телефона, той започна да звъни и тя го вдигна.

— Обажда се Пол Ричардсън — каза познат глас, — номерът ви пристигна на пейджъра ми…

Това бяха най-прекрасните думи, които бе чувала през целия си живот. Изпита такова облекчение, че едва успя да сдържи сълзите си.

— Пол, Париш е. Аз съм в колата си на път за Бел Харбър. Трябва да ми повярваш, защото полицаите в Бел Харбър смятат, че съм луда, и няма да направят нищо и ако не ми помогнеш…

— Ще ти повярвам, Париш — прекъсна я той с удивително нежен и окуражителен глас, — и ще ти помогна. Кажи ми сега какво се е случило.

— Довечера ще убият Слоун! Ще я накарат да напише писмо, с което си признава, че е убила прабаба, и след това ще я застрелят.

Тя едва ли не очакваше той да й се присмее или отново да поиска от нея подробно да му обясни всичко, докато последните минути от живота на сестра й изтичаха.

— Добре, кажи ми кои са „те“, за да мога да ги спра.

— Не знам кои са. Просто дочух разговор за това как ще бъде извършено довечера.

— Тогава ми кажи кого чу да обсъжда това.

Моментът на предателството бе настъпил. Баща й я бе отгледал и я обичаше… и нямаше нищо против тази нощ Слоун да умре, за да защити бизнеса си. Той не се бе ужасил, когато осъзна, че баба му е била убита по същата причина. Париш толкова я обичаше. Обичаше и него. Обичаше и Слоун.

— Париш, трябва да зная кой е замесен, иначе няма да съм полезен.

Тя преглътна и избърса сълзите си с лявата си ръка.

— Баща ми. Баща ми и Гари Дишлър. Чух ги да разговарят за това. Дишлър работи за някакви хора, които нарича партньорите на баща ми, и тези партньори са му наредили да убие прабаба. — Сълзите й рукнаха отново и замъглиха погледа й. — Те са му казали какво да направи със Слоун, но той няма да го свърши лично. Смятам, че са наели хора.

— Това исках да разбера. Ще ти позвъня отново.

Париш затвори. Пол щеше да й помогне да спаси Слоун. Също така щеше да арестува баща й. Представи си как извеждат от къщата гордия и мъжествен Картър с белезници — Представи си процеса за убийство, обвиненията и статиите във вестниците със снимката му.

— Извинявай — изрече през сълзи, — извинявай, извинявай, извинявай.