Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Когато си бе представяла този момент, Слоун виждаше как баща й отваря вратата и я посреща лично, така че сега реши да изглежда любезна, но нищо повече. Усилията й бяха успешни, но напразни, защото всъщност вратата бе отворена от един висок, русокос иконом, който съумяваше да изглежда също толкова любезен и дори по-незаинтригуван от нея.

— Добър ден, госпожице Рейнълдс. Добър ден, господин Ричардсън — изрече с лек северняшки акцент. — Семейството ви очаква. Моля, последвайте ме.

Той ги поведе по широк, облицован с плочки коридор, от двете страни на който имаше арки, водещи към множество просторни стаи, всичките обзаведени с европейски антики. В края на коридора изведнъж се отвори врата и Слоун за пръв път видя баща си, който тръгна към нея, за да я посрещне лично. Като имаше предвид, че е прекарал сърдечен удар и е развълнуван от възможността да й се извини, тя очакваше той да изглежда измъчен и разкаян, но мъжът, който крачеше срещу нея, бе подвижен, загорял и много мъжествен.

— Слоун — каза той, спря и й подаде ръка.

Тя механично подаде своята, мислейки, че ще последва ръкостискане, но той задържа ръката й между своите.

— Господи, направо е невероятно колко много приличаш на майка си — усмихна й се топло, а после добави искрено — Благодаря ти, че дойде.

Слоун беше много напрегната, гласът й прозвуча нормално:

— Това е приятелят ми Пол Ричардсън.

Двамата мъже се здрависаха и Картър отново обърна поглед към нея.

— По някаква причина — отбеляза той разочаровано — си помислих, че приятелят, който ще доведеш с теб, е жена. Нордсъм е приготвил две стаи за гости, но…

— Отлично — отвърна тя.

Усмивката му стана още по-топла и Слоун остана с впечатлението, че баща й е доволен от факта, че тя не е дотам обвързана с приятеля си, че да желае да споделя леглото си с него. Не бе сигурна как Картър я накара да разбере това и трябваше да си напомни, че не я интересува какво мисли той.

— Нордсъм ще се погрижи за багажа ви, а вие ме последвайте. Сестра ти и прабаба ти са в солариума.

Когато тръгнаха, слаб мъж на около тридесет и пет, с оредяваща коса и очила с телени рамки излезе от една стая близо до главното стълбище, понесъл купчина книжа, които четеше. Картър го спря и го представи на Слоун и Пол като Гари Дишлър.

— Гари е моят секретар. Питайте го за всичко, от което се нуждаете, докато сте тук.

— Не се колебайте да ми се обадите по каквато и да е причина — каза Гари с любезна усмивка. — Аз съм нещо като човек за всичко.

Зимната градина бе просторно, осмоъгълно, стъклено помещение на гърба на къщата, пълно с големи дървета, тропически растения и малко азиатско мостче, пресичащо миниатюрно поточе. Под дървени решетки, покрити с цъфнала астма, бяха наредени кани с екзотични напитки, а около тях имаше ракитени канапета с дебели възглавници. Близо до мостчето, заобиколено от дървета и бели орхидеи, стояха две жени и Слоун се приготви за една среща, която изглеждаше толкова странна, колкото и мястото, на което се провеждаше.

Докато приближаваше към очарователната си сестра, тя осъзна, че снимките във вестниците не бяха отразили истинската й същност. Кожата й беше с цвят на слонова кост, имаше големи кафяви очи и тъмна лъскава коса. Носеше ленена рокля с цвят на нефрит, с тясна пола и широки ръкави, които завършваха с тесни маншети със златни копчета. Париш седеше тихо и неподвижно и наблюдаваше Слоун, без да изразява някакви чувства, а ръцете й бяха отпуснати и скръстени върху нещо, което приличаше на папка със сценарии.

Тъй като не можеше да изглежда толкова отегчена, колкото сестра си, Слоун насочи вниманието си към възрастната, слаба жена. Пол бе описал Едит Рейнълдс като дракон, но тя изглеждаше по-скоро като хилав ястреб. Старицата бе облечена с черна рокля и имаше перлена огърлица на врата си. Лицето й бе тясно и аристократично, с побелели вежди, кожата бе бяла като перлите й, а косата й бе прибрана в строг кок. Светлосините й очи бяха единственото цветно нещо в нея, но пък те бяха напрегнати и пронизваха като лазерни лъчи, докато изучаваше лицето на внучката си.

В гласа й също нямаше нищо деликатно, когато прекъсна Картър:

— Трябва да й е ясно вече кои сме, Картър. — Тя насочи погледа си към Слоун, сякаш я предизвикваше да оспори това, след което грубо каза: — Аз съм прабаба ти, това е сестра ти, а ти си Слоун.

На безцеремонното й държание Слоун реши да отвърне само с леко кимване, от което възрастната жена изглежда се смути. Тя насочи вниманието си към Пол:

— Кой сте вие?

— Това е приятелят ми Пол Ричардсън — отговори Слоун, след което погледна баща си, на когото явно изобщо не му правеше впечатление странното поведение на старицата. Ясно обясних, че ще доведа и един приятел с мен.

— Да, но ние всъщност си помислихме, че ще доведеш приятелка — отвърна й Едит Рейнълдс. — Надявам се, че нямаш намерение да споделяте една спалня.

На Слоун внезапно й се прииска или да се разсмее, или да си тръгне, но тъй като и двете реакции не отговаряха на ролята, която Пол й бе отредил, тя просто се опита да се престори, че не е забелязала предизвикателното й държане.

— Не, госпожо.

— Не ме наричай госпожо. Можеш да се обръщаш към мен с прабабо — постанови тя. Звучеше като монарх, който неохотно прави дребна услуга на подчинен селяк, и Слоун реши никога да не се обръща към нея по този начин.

Едит насочи пронизващия си поглед към Пол.

— Колко си годишен?

— На тридесет и девет съм.

— В такъв случай си достатъчно възрастен, за да разбереш, че в дома ми се спазват определени правила за благоприличие, независимо дали наоколо има някой, който да те види. Разбираш ли ме?

— Вярвам, че да — отвърна намръщено той.

— Можеш да се обръщаш към мен с госпожо Рейнълдс.

— Благодаря ви, госпожо Рейнълдс — изрече вежливо агентът.

Бащата на Слоун най-накрая се намеси в разговора:

— Париш, зная, че ти очакваше този момент…

Париш Рейнълдс пое ролята си и стана с грациозно, плавно движение, а погледът й любезно се спря върху Слоун.

— Да, наистина — каза тя с изключително променен глас, но предпазливо и й подаде ръка. — Какво правиш?

„Как така какво правя?“ — учуди се Слоун ядосано. Изразът „доведена сестра“ й мина през ума.

— Аз също исках да се срещна с теб — отвърна на непознатата, която й беше сестра.

Едит Рейнълдс вече се бе отегчила от задължителните формалности.

— Сигурна съм, че Слоун и господин Ричардсън биха искали да се поосвежат и да отпочинат преди вечеря. Париш ще ви покаже стаите. Вечерята е в седем. Не закъснявайте. А ти не идвай с панталон.

Слоун бе очаквала и се бе страхувала, че в момента на пристигането й баща й и сестра й ще я подложат на дълъг и смущаващ разпит, така че бе изненадана и леко си отдъхна, че старият дракон й дава два часа почивка.

— Париш ще се погрижи да се настаните удобно — усмихна им се топло и помирително Картър. — Ще се видим на вечеря.

Слоун последва Париш, а Пол вървеше до нея, като я държеше за лакътя по начин, който изглеждаше интимен и напълно отговаряше на ролята му на неин приятел. Тя бе толкова зашеметена от тези странни хора, че почти не обърна внимание на стаите, покрай които минаваха. Досега най-човечен се показа Картър Рейнълдс, за когото тя смяташе, че ще й бъде най-антипатичен.

В края на стълбището Париш зави наляво и продължи да върви, докато не стигнаха почти до края на коридора.

— Това е вашата стая, господин Ричардсън. — Тя отвори вратата на просторна стая, обзаведена с масивни италиански мебели в нефритенозелено. Куфарите му лежаха отворени на леглото. — Ако се нуждаете от нещо, само натиснете бутона на интеркома — каза тя с вежлива усмивка, преди да продължи по коридора.

Пол беше казал, че хората я смятат за студена и надменна. Париш бе дори по-лоша — бе напълно лишена от чувства — реши Слоун. Сестра й дори се движеше така, сякаш простото ходене бе прецизно изрепетиран танц.

— Ще се видим на вечеря, Слоун — извика нежно Пол.

Смутена, че временно бе забравила да изпълнява ролята си, тя се обърна и каза първото нещо, което й дойде наум:

— Приятни сънища.

— На теб също.

В края на коридора Париш спря до друга врата, отвори я и изрече същото, което бе казала и на Пол, със същата интонация и със същата формална усмивка. Този път обаче се поколеба до вратата, сякаш чакаше нещо. Вероятно забележка за апартамента, предположи Слоун. Огледа грандиозния апартамент, обзаведен с коприна в нюанси на бледорозово и кремаво и изящни френски мебели, блестящи от позлата. Под краката й ориенталският килим бе толкова дебел, та й се струваше, че сякаш стъпва в пясък.

— Великолепно е… — смутено промърмори Слоун и се обърна да погледне сестра си.

Париш посочи с елегантен жест френските прозорци.

— Сутрин от балкона изгледът към океана е особено красив.

— Благодаря. — Гостенката се чувстваше все по-неудобно.

— Нордстрьом е качил куфарите ти — отбеляза Париш с величествено кимване по посока на покритото с балдахин легло в най-отдалечения край на стаята. — Да изпратя ли някого, който да ти помогне при разопаковането на багажа?

— Не, благодаря ти. — Очакваше тя да си тръгне, но сестра й стоеше до вратата с ръка на дръжката. Слоун със закъснение се досети, че сестра й иска да поведе някакъв разговор. Тя каза единственото, което й дойде наум:

— Художничка ли си?

Париш я погледна така, сякаш говореше на някакъв чужд език.

— Не, защо питаш?

Слоун кимна към големия скицник в ръцете й.

— Мислех, че това е скицник.

— О, бях забравила, че го нося. Да, наистина е скицник. Но не съм художничка.

Разочарована от отговора й, Слоун погледна към красивата брюнетка, застанала до вратата като модел на „Вог“, и се запита дали е възможно Париш да е по-скоро срамежлива, отколкото резервирана. Затова опита отново:

— Ако не си художничка, за какво ти е скицникът?

Париш се поколеба, след което тръгна към нея и й го подаде.

— Създавам собствена линия в женското облекло.

„Дрехи“ — помисли си Слоун, простенвайки вътрешно. Сара обичаше да говори за дрехи, Ким обичаше да говори за дрехи, а самата тя бе толкова далеч от всичко това, че мисълта за мода въобще не й минаваше през ума. Пое скицника, седна на леглото и го разгърна. Дори за нейното неопитно око беше ясно, че Париш се занимава с висша мода — изискани дрехи за коктейли и официални вечерни тоалети. Слоун инстинктивно почувства, че ще струват колкото купена на старо последен модел хубава кола. Опитвайки се отчаяно да намери подходящи думи, тя мълчаливо разгръщаше страниците, докато не видя една тясна рокля и внезапно си спомни как Сара бе описала своята червена рокля.

— О, тази много ми харесва — възкликна и си помисли, че го е направила малко прекалено въодушевено, — секси, но нищо повече.

Париш надникна в скицника, за да види какво е привлякло вниманието й, а после се отдръпна разочаровано.

— Смятам, че е твърде обикновена.

Слоун не знаеше дали това не е обида за вкуса й, но предпочете да бъде откровена:

— Наистина не разбирам много от това. Майка ми и приятелката ми Сара обичат дрехи, но аз винаги съм прекалено заета, за да пазарувам. Когато си купувам нови неща, никога не зная дали са подходящи за мен, така че винаги ги избирам в един и същи стил и на практика ги нося, докато не се разпаднат и не ми се наложи да пазарувам отново. Сара казва, че единственият начин да разбере дали съм си купила нещо ново е, ако то е в различен цвят.

Слоун усети, че нещо от това, което бе казала, е привлякло вниманието на Париш.

— Тя обича ли дрехи? Имам предвид майка ти — попита Париш.

Твоята майка. Нашата майка.

С горчивина осъзна, че сестра й можеше да си позволи дрехите, които харесваше, а майка им трябваше да работи в магазин за дрехи и да продава това, което харесва, на други хора.

— Да — отвърна, — обича. — Стана и заобиколи леглото, за да отиде до багажа си, сякаш внезапно бе решила да разопакова.

Усетила, че вече не е желана, Париш също стана.

— Ще се видим долу в седем — каза.

Почувствала се виновна за това, че така рязко бе прекъснала разговора, Слоун се наведе и разтвори ципа на големия куфар на Сара, докато гледаше как Париш излиза от стаята и затваря вратата след себе си. Заета с мислите си, тя отвори куфара, извади от него черна вечерна рокля и се обърна да потърси гардероб, когато усети, че нещо не е наред… Не бе взимала от приятелката си този куфар, защото нямаше нужда от него. И никога не бе виждала черната вечерна рокля с мъниста и къса пола от шифон, която държеше в ръце. Тя се върна до леглото и се загледа в отворения куфар. Там имаше дълга морскосиня пола. Не бе виждала и нея, а също и блузата към нея, и червената плажна рокля.

— О, не, мамо! — прошепна развълнувано и седна на леглото. И без да поглежда, вече знаеше, че всичко в куфара е ново, а също и как точно майка й бе успяла да плати за него. Под чисто нови сандали имаше пъхнат бял плик и тя се пресегна към него, докато си мислеше как ще върне всяка една дреха в момента, в който се прибере у дома. Ако не ги облечеше, магазините щяха да ги приемат обратно и да върнат парите на майка й. Слоун бе сигурна в това, докато не прочете писмото.

„Скъпа — бе написала Кимбърли с красивия си закръглен почерк, — зная, че ще се разстроиш, като видиш тези дрехи, но не съм използвала кредитната си карта, така че не се тревожи за всички тези ужасно интересни покупки, които съм направила и които изглеждат дори по-скъпи, като се има предвид за колко неща трябва да плаща човек. Използвала съм парите, които спестявах за пътешествието си.“

Слоун простена и отново си напомни, че дрехите трябва да се върнат.

„Искаше да прекарам една вълшебна ваканция, но точно в този момент ти осъществяваш най-голямата ми мечта. След всички тези години баща ти най-накрая ще се запознае с теб и искам да изглеждаш много красива. Това е единствената мечта, която ми е останала, мила моя. Ти превърна всичките ми останали мечти в реалност просто с това, че съществуваш и си такава, каквато си. А сега, прекарай чудесно в Палм Бийч! Мисли само за хубави неща, бъди безгрижна и носи красивите дрехи, които съм ти купила.

Обичам те. Мама.

Послепис: В случай, че възнамеряваш да облечеш само няколко от новите си дрехи, обърни внимание на това, че съм отрязала етикетите, така че нищо не може да бъде върнато. Забавлявай се?“

Слоун се засмя през сълзи. После погледна към дрехите, които лежаха най-отгоре в куфара. В Палм Бийч не можеше нито да бъде безгрижна, нито да си мисли само за хубави неща, но докато шпионираше баща си, определено щеше да е облечена в красивите дрехи. С типичната си щедрост, себеотдайност и хитрост майка й не й бе оставила друг избор. Слоун избърса сълзите си, внимателно разопакова всичките красиви дрехи и едва тогава забеляза, че на пода има още един от големите куфари на Сара, който не бе подреждала сама. Тя го качи на леглото, отвори го и повдигна капака. Първото, което видя, бе червената рокля на Сара. Второто бе още един бял плик. Вътре имаше кратка бележка от приятелката й.

„Ти винаги се грижиш за всички, но този път аз и мама искахме да се погрижим за теб. Така че не се разстройвай, като разбереш, че в този куфар са моите дрехи. Не се разстройвай също, че твоите не са в нито един от останалите куфари.

С любов, Сара.

P.S.: Снимахме всички дрехи и сложихме снимките в чантичката ти с гримове.

Така няма да ти се налага да мислиш кои аксесоари с кои дрехи си отиват.“

Слоун ядосано гледаше бележката. Не можеше да повярва, че са й погодили този номер. Постепенно обаче ядът й премина и тя се засмя.

Щом приключи с разопаковането на багажа си, отвори френския прозорец и излезе на терасата. Стаята й се намираше в североизточния край на къщата и от нея се виждаше широка морава, която след около триста метра завършваше с плаж. Високо подрязан жив плет очертаваше границите на имението отстрани и стигаше почти до плажа, скривайки висока желязна ограда. Наоколо имаше палмови дръвчета, мирта и огромни хибискуси, а в левия край на имението, близо до басейн с олимпийски размери, бяха тенискортовете. В центъра на поляната на нисък стълб се вееше знаме, маркиращо дупка за голф, около която имаше ниска и гъста трева, която изглеждаше така, сякаш всяко стръкче е било подрязано с ножичка за маникюр.

Изумена от невероятната екстравагантност на богатите, Слоун се наведе през парапета и погледна вдясно покрай къщата, чудейки се дали стаята на Пол има балкон и дали той не е излязъл на него. Виждаше още няколко железни парапета като този, на който се бе облегнала, но всичките балкони бяха вътрешни, така че бе невъзможно да се види дали има някой на тях. Разочарована, че не може дори да помаха на съучастника си, тя се обърна.

Надявайки се да открие някакъв начин, по който да разбере дали първите впечатления на агента от семейството й са сходни на нейните, Слоун влезе обратно в стаята и отиде до леглото. Къщата бе с големината на хотел и телефонът на нощното шкафче имаше шест линии и още дванадесет копчета, които не бяха надписани. Тя осъзна, че дори да откриеше начин да позвъни в стаята му, не биха могли да говорят свободно от страх, че някой в къщата можеше да вдигне един от дериватите и да ги подслуша. Реши да отиде в стаята му, но не искаше да рискува да бъде хваната от някой наплашен слуга, от когото се изискваше да докладва за всички нарушения на правилата, поставени от властната възрастна жена, която смяташе, че заслужава Слоун да я нарича прабаба.

Налагаше се да изчака до вечеря, когато щеше да има подходяща възможност и място да поговори с него. Прекалено възбудена, за да заспи, Слоун реши да почете от криминалния роман, който беше започнала преди Пол Ричардсън да пристигне в Бел Харбър и да обърка целия й живот. Отметна завивките, постави няколко възглавници под главата си и се излегна. Припомняйки си строгото предупреждение на Едит Рейнълдс да не закъснява за вечеря, тя се пресегна и нагласи будилника за шест часа. На телефона просветна копче, показващо, че една от шестте линии е заета, и Слоун се зачуди дали това бе просто телефон, или част от система, използвана за контролирането на къщата.

Когато в Бел Харбър проспериращите нови жители строяха нов или ремонтираха стар дом, те неизменно инсталираха модерни, многофункционални телефонни системи. Телефоните при някои от тези системи не само осигуряваха услуги за стаите, а позволяваха на собственика да контролира всичко — от системите за осветление и сигурност до климатиците. Когато собственикът знаеше кои кодове да използва, телефоните си вършеха работата, но когато той сгрешеше, наставаше хаос, а историите, които разказваха огнеборците и полицаите в Бел Харбър, бяха доста весели.

Обзета от неочаквана носталгия, Слоун си спомни за миналия месец, когато Карън Алторп вдигнала слушалката и по невнимание набрала пет, което бе номерът на пожарната, имайки намерение да набере шест, за да включи джакузито си. Когато пожарникарите нахлули през един прозорец и стигнали до задния двор, открили палавата разведена жена да лудува гола заедно с градинаря си в горещата вана. Гола, но възмутена, тя заплашила да даде под съд безпомощните огнеборци за разрушаване на собствеността й и им заповядала да напуснат.

Седмица по-късно, вместо да набере шест, тя набрала девет, което включило алармата в полицията. Джес Джесъп пристигнал пръв в притъмнялата къща и намерил Карън до басейна, загледана към звездите и абсолютно гола. Тя била толкова объркана, когато Джес се появил, извикала уплашено, но после поканила мъжествения полицай да свали дрехите си и да се присъедини към нея.

Доктор и госпожа Пемброук бяха инсталирали подобна система в новата си къща и тя бе виновна за развода им. По-късно доктор Пемброук се опита да съди производителя за седем милиона долара — сумата, която трябваше да даде на госпожа Пемброук при развода.

Слоун махна с ръка и отвори книгата. След минути беше напълно погълната от нея.

Внезапният звън на будилника я накара да подскочи. Тя напипа часовника и го изключи, тъй като искаше да завърши главата. След малко неохотно захлупи книгата на нощното шкафче и стана.