Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА ТРЕТА

Капитан Рой Ингърсол седеше на масата пред палатката и разговаряше с Мат Карузо и Джес Джесъп, които Слоун трябваше да смени за обяд. Джес й се усмихна, Ингърсол се вторачи в нея, а Карузо, който беше безгръбначен лицемер, отначало се усмихна, но като забеляза как я гледа Ингърсол, също се вторачи в нея.

Слоун винаги намираше по нещо добро във всеки човек, но не можеше да открие нищо в Карузо, който бе не само лицемер, но и доносник на Ингърсол. Той беше на тридесет и три години, дебел, с кръгло, пепеляво лице, оредяваща коса и се изпотяваше дори при най-малката гримаса от страна на Рой към него.

Ингърсол веднага започна да се заяжда със Слоун:

— Разбирам, че за теб е много по-важно да се правиш на героиня пред възхитената тълпа, но с лейтенант Карузо искаме да обядваме. Мислиш ли, че ще можеш да поседиш тук, докато отсъстваме?

Често нападките му я нараняваха, но последната му критика бе толкова дребнава, че й изглеждаше по-скоро като сърдито дете, отколкото като безсърдечния тиранин, който понякога ставаше.

— Не се притеснявайте — иронично изрече тя, — ще бъда тук през следващия час.

След като не успя да я предизвика, той тръгна, обаче не пропусна да й подхвърли още една забележка:

— Гледай да не забъркаш някоя каша, Рейнълдс.

Този път думите му я подразниха, защото няколко души които минаваха наблизо, го чуха. Карузо злобно й се ухили. Тя изчака да се отдалечат малко, след което весело им извика:

— Опитайте чилито! Всички казват, че е страхотно.

Спомни си думите на Сара, че чилито е предизвикателство за мъжете, а приятелката й добре познаваше мъжете.

— Ако обаче не ви понасят лютите чушки, по-добре стойте далече от него — добави тя.

Двамата се обърнаха и я изгледаха със самодоволно мъжко превъзходство, след което се отправиха директно към количката на Пит Салинас.

Слоун наведе глава, за да скрие усмивката си, и започна да подрежда купчинките с брошури за доброволните квартални отряди за наблюдение, възможностите за гражданска защита и курсовете по самоотбрана за жени, преподавани в общината.

До нея Джес продължаваше да наблюдава капитана и лейтенанта, докато се изгубиха сред хората.

— Каква идеална двойка. Ингърсол е егоцентрик, а Карузо — подлизурко.

Слоун бе съгласна с него, но отговори:

— Рой е добро ченге. Това трябва да му се признае.

— Ти си дяволски добро ченге, но той не го признава — възрази й Джес.

— Е, той всъщност никому не отдава дължимото — отбеляза тя, тъй като не желаеше да обсъжда този въпрос.

— Освен ако не си хареса някого — възрази той.

— Кого харесва? — изкиска се тя.

Джес помисли малко и също се засмя.

— Никого.

Те замълчаха. Загледаха се в хората, като кимаха приятелски на познатите си и на тези, които просто се разхождаха покрай тях. На Слоун й направи впечатление, че няколко жени често минаваха край тях и се усмихваха на Джес.

Това не я изненада. Джесъп винаги правеше впечатление на жените, но когато беше с униформа, приличаше на холивудски актьор в ролята на мъжественото, силно и авторитетно ченге. Имаше къдрава черна коса, ослепителна усмивка, белег над веждата си, благодарение на който изглеждаше страшен и леко развратен. Обаче трапчинката на бузата му му придаваше почти момчешки вид.

Бе дошъл тук преди една година след седемгодишен стаж в полицейското управление на Дейд Каунти в Маями. Един уикенд, уморен от престъпленията и шума на големия град, просто хвърлил спален чувал и някакви дрехи в джипа си и отпратил на север. Искал само да бъде на някой хубав плаж и така се озовал в Бел Харбър. Два дни по-късно решил, че малкото градче е истинският му дом.

Подаде молба за работа в местното полицейско управление и без колебание остави зад гърба си Маями заедно с пенсията и по-високия чин. Със своята компетентност, ум и енергия бе почти толкова популярен сред колегите си, колкото и сред женското население на града.

Всички в отдела се шегуваха заради нарасналия брой спешни обаждания от „дами в беда“, които винаги пристигаха от неговия район. Графикът с дежурствата се сменяше на всеки три месеца и там, където биваше изпратен Джес, повикванията неизменно зачестяваха.

Всички, от секретарките до сержантите, се шегуваха с него заради въздействието му върху жените, но той не показваше нито раздразнение, нито суета. Слоун бе забелязала, че всички жени, с които той се срещаше, бяха високи, слаби и красиви.

В момента три жени се бяха насочили към тяхната маса. И Слоун, и Джес ги забелязаха.

— Фен клубът ти пристига — пошегува се тя. — Намислили са нещо.

Джес не ги удостои с внимание и обърна глава към павилиона на Сара.

— Изглежда Сара си има клиент — отбеляза. — Това с нея не е ли госпожа Пийл? Вероятно би трябвало да отида и да ги поздравя.

— Добър опит — подразни го тя, — но ако отидеш, те или ще тръгнат след теб, или ще те изчакат тук. Погледът им е решителен — като на всички жени, когато ти си наоколо.

— Твоят не е такъв — рязко изрече той и това отначало я обърка, а след това я накара да избухне в смях.

Жените наближаваха тридесетте и имаха стегнати, загорели тела, които бяха толкова идеални и чувствени, че Слоун изпита възхищение. Червенокосата говореше от името и на трите и стана ясно, че познава Джес.

— Здрасти, Джес. Решихме, че си самотен.

— Сериозно? — пресилено се усмихна той.

Отблизо се виждаше, че и трите са силно гримирани и Слоун предположи, че са надхвърлили тридесетте.

— Сериозно — весело изрече червенокосата и го изгледа дълго и настойчиво. След като той не отговори на поканата в погледа й, жената смени тактиката: — Истинско облекчение е човек да знае, че ти патрулираш в нашия район.

— Защо? — попита той е цинична усмивка, с която Слоун и друг път го бе виждала да обезкуражава жените.

И трите изглеждаха объркани, но не и обезкуражени.

— Един луд е пуснат на свобода — напомни му без нужда едната от тях, имайки предвид нарасналия брой крадци, които бяха оставили няколко възрастни жени пребити почти до смърт по домовете им.

— Жените в града са ужасени. Особено самотните — добави червенокосата. — И особено нощем.

Джес внезапно се усмихна, приемайки посланието й, и обещаващо изрече:

— Мога да разреша проблема ти.

— Наистина ли?

— Да. — Рязко се обърна към Слоун, изкарвайки я от удобната позиция на наблюдател и превръщайки я против волята й в участник: — Би ли ми дала списъка и три от тези брошури? — Тя изпълни молбата му и той подаде по една брошура на трите жени, след което връчи списъка на червенокосата. — Просто си напишете имената на този лист.

Тя бяха готови да направят всичко, което той искаше, затова попълниха имената и телефонните си номера, без да задават въпроси.

— За какво се записах? — попита червенокосата, връщайки му списъка.

— За курсове по самоотбрана — отвърна той със саркастична усмивка — Ще има четири лекции в общината и първата е утре следобед — допълни той, пропускайки да отбележи, че Слоун преподаваше повечето от курсовете и че той само щеше да й помага в демонстрирането на някои хватки, които жените можеха да използват при самоотбрана.

— Ще бъда там — обеща брюнетката, нарушавайки мълчанието си.

— Не ме разочаровай — топло промълви Джес.

— Няма — отвърнаха и трите, преди да си тръгнат.

Слоун реши, че те приличат на женски хор от Лас Вегас. Лека усмивка заигра на устните й, като си представи себе си в ролята на фатална жена.

— Е, да чуем — каза кисело Джес.

— Да чуем какво? — учуди се тя, откривайки, че вместо да гледа жените, той се бе обърнал и настойчиво се взираше в нея.

— За какво мислеше?

— Мислех си, че приличат на женски хор от Лас Вегас — отвърна тя, объркана и смутена от погледа му. Няколко пъти бе забелязвала да я наблюдава по този начин, но нещо я възпираше да го попита защо. Всички в отдела знаеха способността на Джес да измъква признания от заподозрения, като просто задаваше въпрос, а после сядаше и се вторачваше в него, докато той започнеше да му отговаря. Начинът, по който я гледаше сега, бе не по-малко смущаващ.

— Честно, за това си мислех.

— Това не е всичко — настоя той с равен глас, — не и с тази усмивка…

— О, усмивката — отпусна се тя. — Опитвах се да си представя как се разхождам из парка с обувки с токчета и с къси панталонки.

— Бих искал да те видя. — И преди Слоун да успее да реагира, той стана, пъхна ръце в джобовете си и каза нещо, което я порази: — Би ли могла междувременно да си сложиш и малко грим, за да прикриеш идеалната си кожа. Също и малко боя на русата си коса и не забравяй да се освободиш от загара.

— Какво? — смутено се засмя тя.

Джес не откъсваше очи от нея.

— Просто направи нещо така, че да престанеш да ми напомняш за сладоледени топки и ягодов сладиш.

Тя избухна в смях:

— Храна? Напомням ти за храна?

— Напомняш ми за начина, по който се чувствах, когато бях на тринадесет.

— Как изглеждаше на тринадесет? — попита тя.

— Ужасно.

— Не може да бъде.

— Наистина бях. Въпреки това по време на църковната служба вниманието ми бе изцяло погълнато от едно момиче, което харесвах и което винаги сядаше на третата скамейка за литургията в десет часа. Краката ми се подкосяваха.

— Как се справи с това?

— В началото се опитвах да го впечатля, като коленичех по-ниско и се показвах по-усърден от всички останали момчета по време на служба.

— Това помогна ли?

— Не по начина, по който исках. Бях толкова добър, че ми се наложи да отслужвам по две литургии, вместо по една през цялата година, но Мери Сю Бонър продължи да не ме забелязва.

— Трудно ми е да си представя, че някое момиче те е пренебрегнало дори тогава.

— Аз самият го намирах за малко объркващо.

— Е, едно печелиш, друго губиш, нали знаеш?

— Не, не знаех. Интересуваше ме само Мери Сю Бонър.

Джес почти никога не говореше за себе си и Слоун бе впечатлена от това, че го виждаше в нова светлина — като несигурен младеж. Той повдигна вежди.

— Тъй като усърдието ми по време на църковната служба не я впечатляваше, веднъж я спрях и я убедих да дойде с мен до магазина на Сандър. Тя си поръча шоколадов сладолед, а аз — ягодов сладкиш…

Явно очакваше тя да го попита какво се е случило след това и Слоун не можа да издържи на изкушението:

— И после, предполагам, Мери Сю е била твоя?

— Всъщност не. Продължавах опитите си и през следващите две години, но тя беше като имунизирана срещу мен. Точно като теб.

Джес бе толкова дяволски мъжествен и с толкова привлекателно лице, че Слоун се почувства поласкана.

— Като споменах за теб — каза той внезапно, — вероятно ще ми откажеш да дойдеш с мен утре вечер на купона на Пит.

— На работа съм, но по-късно смятам да намина.

— А ако не беше на работа, щеше ли да дойдеш с мен?

— Не. — Слоун се усмихна, за да не го нарани с отговора си, макар че не вярваше той да се засегне. — Първо, както вече ти обясних, ние работим заедно.

Той се засмя.

— Не гледаш ли телевизия? Щом героинята и героят са от ченгетата, трябва да имат романтична връзка.

— Второ — продължи тя, — както ти споменах, не излизам с мъж, който е сто пъти по-привлекателен от мен. Крехкото ми его трудно го понася.

— В такъв случай бих могъл да отида на обяд.

— Този път не оставяй момичетата да се карат кое да ти го купи — подразни го Слоун. — Ужасна гледка е.

— Като говорим за обожатели, Сара очевидно има нов. Преди малко той се разхождаше наоколо, а после тя го доведе и ни запозна. Името му е Джонатан. Горкия нещастник — добави Джес. — Ако няма няколко милиона долара в банката, само си губи времето. Сара е кокетка. — Той прескочи въжетата, опънати на колчета около палатката. — Мисля да пробвам чилито, което препоръча.

— Не те съветвам — отвърна тя със закачлива усмивка.

— Защо?

— Защото чух, че в павилиона за първа помощ е пълно с хора със стомашни смущения.

— Сериозно?

Усмивката й стана още по-широка.

— Абсолютно.

Джес избухна в смях и тръгна към павилионите за пица и хот-дог. Спря, за да поздрави Сара, която все още си говореше е госпожа Пийл и държеше една от котките й. След това спря да поговори с група деца. Клекна, така че да се изравни с ръста им, и каквото и да им кажеше, те се кикотеха. Слоун го наблюдаваше с копнеж и й се искаше да може просто да излезе с него, без да се притеснява за последствията. Като знаеше, че предпочита високи жени, тя бе смаяна, когато преди няколко седмици я покани на вечеря. Още по-шокирана бе, че сега отново я кани. Толкова се изкушаваше да приеме поканата му. Харесваше го, а той притежаваше почти всички качества, които тя търсеше в един мъж, но той беше твърде привлекателен и това я притесняваше. За разлика от Сара, тя искаше нормален мъж. Мъж, който да е внимателен, чувствителен, интелигентен и стабилен. Предпочиташе простичък живот в Бел Харбър, като този който водеше сега, но с деца и съпруг, който да е любящ, надежден и предан баща. Държеше децата й да могат да разчитат на бащината любов и подкрепа. Искаше и тя да може да разчита на това — за цял живот. Джес би бил чудесен. Единственият му недостатък бе, че привличаше жените като магнит, а Слоун смяташе, че от такъв човек не става добър съпруг. Ето защо със съжаление реши да избягва всякакъв вид лични отношения с него. Освен това всяка сериозна връзка с Джесъп или с друг полицай със сигурност би объркала работата й в отдела, а тя не желаеше да се компрометира. Обичаше работата си и й харесваше да си сътрудничи е деветдесетте служители на полицейското управление в Бел Харбър. И те като Джес се държаха приятелски и я подкрепяха и тя знаеше, че я харесват.

В четири часа Слоун вече бе решила да се прибира вкъщи. Карузо и Ингърсол обаче си бяха тръгнали, тъй като се чувстваха зле след обяда с чилито. Това означаваше, че двамата е Джес трябваше да стоят тук, докато не им изпратят заместници. Тя беше на работа от осем сутринта и мечтаеше за вана, лека вечеря и книгата, която четеше в леглото си. Сара си бе тръгнала преди час, като преди това спря да й каже, че госпожа Пийл я е поканила в четвъртък вечер да разгледа къщата й и да поговорят за преобзавеждането на първия етаж. По някаква причина възрастната жена искаше и Слоун да присъства и след като получи съгласието й, приятелката й си тръгна, за да се приготви за среща с обещаващия адвокат, когото бе срещнала наскоро и чието име бе Джонатан.

Наближаваше време за вечеря и паркът бе опустял.

— Изглеждаш като отчаяно малко момиченце — скара й се Джес, докато наблюдаваше хората, които бавно отиваха към паркинга. — Изморена ли си или просто си отегчена?

— Чувствам се виновна заради Ингърсол и Карузо.

— Аз пък не — засмя се той. — Ако момчетата разберат, отново ще се превърнеш в героиня.

— Не им казвай нищо — предупреди го тя. — В Бел Харбър и в цялото ни управление няма тайни.

— Успокойте се, детектив Рейнълдс. Само се пошегувах. За твоя информация, бих направил всичко, за да те предпазя от неприятности и не бих ти причинил нищо лошо.

Слоун се обърна към него:

— Джес, да не би да флиртуваш с мен?

Той погледна встрани.

— Ето го и подкреплението. — Стана и се огледа, да не е забравил нещо. — Какви са ти плановете за тази вечер? — попита, когато Ригън и Бърнаби се отправиха към тях.

— Ще почета. Ами ти?

— Имам среща — отговори той.

— Мижитурка — засмя се тя и влезе в палатката, за да си вземе портмонето. Офицерите Ригън и Бърнаби чакаха до масата, за да поемат смяната, когато Слоун се появи. И двамата минаваха четиридесетте, надеждни и представителни полицаи от Бел Харбър, които си спомняха времето, когато уличните задръствания и семейните скандали бяха почти всичко, с което трябваше да се справят — семейни мъже със съпруги, които имаха своите клубове, и деца, играещи в Малката лига.

— Нещо ново? — попита я Тед Бърнаби.

Слоун прескочи въжетата около палатката.

— Не.

— Да — възрази Джес, — тя току-що ме нарече мижитурка.

— Явно напредваш — пошегува се Бърнаби, намигайки на Слоун.

— Права е — допълни Ригън, — ти си мижитурка.

— Опитайте чилито — лукаво изрече Джес, прескачайки въжетата точно зад Слоун.

Тя се обърна така внезапно, че се блъсна в него и той трябваше да се хване за въжето, за да запази равновесие.

— Не се докосвайте до чилито — предупреди ги тя. — На Ингърсол и Карузо им стана зле от него.

— Предателка — оплака се Джес, като я завъртя и я побутна към паркинга.

— Идиот — върна му го тя.

— Хей, Слоун — извика Бърнаби след нея, — отново те показваха по новините. Семейният скандал, за който те повикаха снощи, беше темата на шести канал. Добра работа, хлапе.

Тя кимна, но не беше очарована. Беше видяла анонса по новините в шест сутринта и го бе забравила, но това със сигурност обясняваше защо капитан Ингърсол бе така враждебно настроен към нея.

Докато Слоун и Джес се отдалечаваха, офицерите ги изучаваха с любопитство.

— Какво мислиш? — попита Ригън, имайки предвид облога в отдела. — Дали ще успее да я вкара в леглото си? Залагам пет долара, че тя няма да се даде.

— Аз пък залагам десет на него.

Бърнаби присви очи заради силното слънце.

— Ако Слоун разбере за залозите, адът ще се стовари отгоре ни.

— Имам новини за теб — отвърна Ригън, а коремът му се тресеше от смях. — Мисля, че тя вече знае за това, така че няма начин да му се остави. Наясно е със залаганията, но е прекалено умна и от висока класа, за да се издаде.

Колата на Слоун — най-обикновен служебен бял шевролет — бе паркирана точно до тази на Джес. След като му помаха за довиждане, тя се огледа наоколо, за да се увери, че всичко с мирно и спокойно. Бел Харбър нарастваше с такава бързина, че всеки ден се появяваха нови лица. Слоун не познаваше нито момичето, което водеше малко дете, нито възрастната жена с двамата близнаци, нито брадатия мъж, който четеше вестник под едно дърво. Новите жители бяха донесли просперитет и парични облаги на града, но също и драматично нарастване на престъпността, защото Бел Харбър се бе превърнал от спокойно крайморско градче в богата малка столица.

Не повече от сто и петдесет души се забавляваха в парка. Клоунът Кларънс и жонгльорите имаха едночасова почивка. Повечето от будките и павилионите бяха опустели. Скамейката до павилиона на Сара бе празна и нямаше и следа от непознатия с жълтото памучно яке, който изглеждаше толкова не на място тук, в този спокоен слънчев ден.

Доволна, Слоун влезе в колата, запали и погледна в страничното огледало. Отзад нямаше никого и тя даде на заден ход и излезе от паркинга, карайки бавно по осветената виеща се улица, която пресичаше парка.

Преди малко Бърнаби я бе поздравил, имайки предвид предишната нощ, в която един разярен и пиян мъж бе решил да убие приятеля на бившата си съпруга, а Слоун внимателно го бе убедила да свали оръжието си. Когато той се уплаши от новината, че ще отиде в затвора заради неизвършено престъпление, тя му каза да гледа на времето, което трябва да прекара зад решетките, като на възможност да си почине и да помисли как да намери жена, която да го заслужава и да го цени. Никой не би разбрал за случилото се, ако обвиняемият не бе дал интервю за местната телевизионна станция и не бе казал на репортера думите, с които Слоун го накара да свали оръжието си. Макар да не бе разбрал иронията в съвета й, медиите веднага го уловиха и от тази сутрин, без да иска, тя отново бе станала местна героиня, но този път оценена заради ума си, а не заради куража, проявен в трудна ситуация.

Миналата нощ капитан Ингърсол с неудоволствие я бе похвалил за начина, по който се бе справила, но тазсутрешните статии очевидно го бяха подразнили отново. Слоун донякъде го разбираше. Тя получаваше повече внимание, защото беше жена. Докато караше по главната пресечка до входа на парка, насочи мислите си върху нещо по-приятно. Сви вляво от Бит Лейн — широка калдъръмена улица, на която се намираха модни бутици и луксозни магазини, всичките с накъдрени зелени навеси и голяма палма в саксия на тротоара пред входа.

Слоун винаги се учудваше на промените, станали в търговския район през последните няколко години. Макар че драстичното нарастване на населението предизвикваше много шум, оплакванията от местните жители рязко намаляха е покачването на цените на имотите, а борещите се местни малки предприятия станаха преуспяващи едва ли не за една нощ.

За да привлече повече перспективни данъкоплатци, градският съвет взе в свои ръце тихото градче, поставяйки няколко големи спорни въпроса с цел модернизацията и разкрасяването на общината. По решение на амбициозната и влиятелна съпруга на майор Блументал бе нает екип архитекти от Палм Бийч и реформите започнаха. След като приключиха, Бел Харбър заприлича на Палм Бийч — това всъщност бе и желанието на госпожа Блументал. Като използва своето влияние и парите на данъкоплатците, тя насочи вниманието си към обществените сгради, започвайки с общината.

Движението през почивните дни бе натоварено и минаха почти петнадесет минути, преди Слоун да свие по своята улица и да спре на добре познатия ъгъл, пред портала на сиво-бялата измазана вила. Плажът се намираше през улицата и тя чуваше шума от прибоя, смеха на децата и виковете на родителите им.

На една пресечка тъмносин седан паркира зад един миниван, но в това нямаше нищо необичайно. Изглеждаше като всеки друг уикенд.

Слоун пъхна ключа в ключалката на предната врата, представяйки си как се потапя в горещата вана и прекарва вечерта с криминалния роман, който четеше. Сара не разбираше как така някой ще предпочете да прекара съботната вечер с книга, вместо да излезе. За Слоун бе лесно да направи избор между срещата с човек, който не можеше да я заинтригува, и това да прекара времето в четене. Определено предпочиташе книгата. Усмихна се, като си спомни, че е на работа едва на следващия ден следобед, когато водеше курса по самоотбрана.