Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Обикновено Слоун ставаше много рано, за да тича по плажа, но когато се събуди, вече беше седем часът. Тя бързо скочи от леглото, върза косата си и облече шорти и фланелка, които Сара не бе махнала от куфарите й при преподреждането на багажа. Къщата изглеждаше пуста, когато мина по коридора и слезе по стълбите, но навън двама мъже подкастряха плета около имението. Слоун им махна и се затича през поляната, а настроението й започна да се подобрява, когато вдиша соления въздух и усети близостта на океана. Вълните спокойно се плискаха в пясъка до краката й, а чайките кръжаха наоколо и приглушените им крясъци действаха успокояващо и стимулиращо като музика. Небето над нея бе кристално синьо, с големи бели облаци, понесени от хладния вятър.

Слоун пробяга пет километра покрай водата, след което тръгна обратно. Поддържаше темпото, докато не видя малкото знаме в градината на баща си, след което намали. Жителите на Палм Бийч очевидно спяха до по-късно от тези в Бел Харбър, реши тя, защото докато тичаше по плажа, нямаше други хора освен нея, но сега няколко души също бяха излезли за крос. Тичащите не бяха много приятелски настроени, защото вместо да се поздравяват, докато се разминаваха, те избягваха да се гледат в очите. Тъкмо размишляваше върху това, когато вниманието й бе привлечено от възрастен градинар, облечен с риза с дълги ръкави, който работеше около една цветна леха в края на градината си. Той се изправи, след което стисна лявата си ръка и се преви. Слоун изтича към него, оглеждайки се наоколо за някого, който би могъл да й помогне, но не видя други хора.

— Спокойно — каза тя, — ще ви помогна. Облегнете се на мен. — Хвана го през кръста, чудейки се дали би могъл да стигне до желязната пейка наблизо. — Какво се случи?

— Ръката ми — изпъшка той, пребледнял от болка.

— Имате ли болки в гръдния кош?

— Не. Имам операция… на рамото.

С огромно облекчение, че не е получил сърдечен удар, Слоун му помогна да седне на бялата желязна пейка.

— Поемете дълбоко дъх и бавно издишайте. Взимате ли някакви лекарства?

Той пое дълбоко дъх, след това още веднъж.

— Ще се оправя след минута.

— Спокойно. Не бързам за никъде.

След още няколко дълбоки вдишвания градинарят повдигна глава и я погледна, а Слоун забеляза, че цветът на лицето му се възвръща. Бе по-млад отколкото си бе помислила — около седемдесетгодишен.

— Като ставах, забравих и се опрях на лявата си ръка — обясни той. — Почувствах се така, сякаш рамото ми се отдели.

— Преди колко време беше операцията?

— Миналата седмица.

— Миналата седмица! Не трябва ли да носите някаква превръзка?

Той кимна:

— Да, но с тази измишльотина не мога да си използвам ръката.

— Някой друг със сигурност би могъл да поеме вашата работа, докато се оправи рамото ви, а вие може да вършите неговата.

Той се загледа в нея така, сякаш това никога не му бе хрумвало, и все пак тази възможност го заинтригува.

— Каква работа мислите, че бих могъл да върша?

— Това трябва да е едно от най-големите имения в Палм Бийч. Сигурно има и някаква по-лека работа за вършене. Трябва да поговорите със собственика на това място и да му обясните състоянието си.

— Той вече знае за рамото ми. Смята, че трябва да прекратя всякаква работа, докато не се излекувам.

— И няма ли да ви даде друга работа, която да вършите? — попита Слоун, ядосана на грубото безразличие, което проявяваха прекалено богатите към бедните.

Той я потупа по ръката, трогнат от съчувствието й.

— Ще се почувствам отлично, ако просто седнете и си поговорите с мен за малко. Да разговарям с красива девойка като вас е по-добро от всяко лекарство, което бих могъл да взема.

— Ще си навлечете ли неприятности, ако седите тук с мен?

Той се усмихна.

— Не виждам как, но това е възхитителна възможност, която трябва да се обмисли.

Няколко неща веднага направиха впечатление на Слоун: ръката му бе гладка, говореше интелигентно и беше доста самоуверен. Притеснена, тя се опита да стане.

— Вие не сте градинарят. Направих глупава грешка. Извинете.

Той стисна по-силно ръката й, за да не й позволи да стане, но я пусна, когато тя седна отново.

— Не си тръгвайте и не се притеснявайте. Бях трогнат от вашата загриженост и помощ. Много малко хора тук биха спрели, за да помогнат на стар градинар.

— Вие не сте стар градинар — настоя Слоун, учудена от дързостта му.

— Аз съм нов градинар. Нуждаех се от временно хоби, с което да се занимавам, докато се оправи рамото ми. Оперираха ми стара травма, която започваше да ми пречи при играта на голф.

— Това е… трагично — каза тя, като се опитваше да не се засмее.

— Точно така. А тази къща принадлежи на сина ми, който е толкова безсърдечен, че вчера не само игра голф без мен, а също така имаше коравосърдечието да отбележи седемдесет и две.

— Той е чудовище, не заслужава да живее.

Той се подсмихна злорадо.

— Обичам жени, които имат чувство за хумор. Заинтригуван съм. Коя сте вие?

Къщата на баща й бе съвсем наблизо и по всяка вероятност двамата мъже се познаваха. Не искаше да разкрие, че е дъщеря на Картър Рейнълдс, и все пак това щеше да стане очевидно за този мъж, когато си тръгнеше от тук и се прибереше у дома.

— Името ми е Слоун — измъкна се тя.

— Това малкото ви име ли е?

— Да. А как е вашето? — добави бързо, преди да успее да я попита за фамилията й.

— Дъглас. И не съм ви виждал тук преди.

— Живея в Бел Харбър. Тук съм на гости.

— Наистина ли, кои хора? Познавам повечето семейства.

Слоун бе хваната натясно.

— Семейството на Картър Рейнълдс.

— Мили Боже! Цял живот се познавам с тях. Сигурно си приятелка на Париш?

Тя кимна и погледна часовника си.

— Наистина трябва да тръгвам.

Той изглеждаше толкова унил, че тя се почувства виновна.

— Не може ли да останете още няколко минути, за да разведрите деня на един самотен стар човек? Лекарят не ми позволява да шофирам, а синът ми или работи, или е някъде навън. Уверявам ви, аз съм съвсем безобиден.

Слоун не бе наясно със състоянието на възрастните, включително и с това на богатите възрастни, за които сега осъзна, че също страдат от самота.

— Мисля, че имам малко време преди играта на тенис. За какво искате да говорим?

— Общите познати? — моментално предложи той. — Може хубаво да си побъбрим — да поклюкарстваме за тях. Това винаги е вълнуващо.

Слоун се засмя.

— Това е невъзможно. Единствените хора, които познавам в Палм Бийч, са семейство Рейнълдс.

— Няма да е много забавно да клюкарстваме за тях — пошегува се той. — Те са ужасяващо скучни и почтени до мозъка на костите си. Нека по-добре поговорим за вас.

— Аз също съм скучна — увери го тя.

— Не носите халка, което означава, че не сте омъжена, което пък означава, че използвате времето си за други занимания. Имате ли някаква професия?

— Занимавам се е вътрешен дизайн — отговори Слоун и бързо добави, — но това не е много интересна тема. Нека говорим за нещо, което вълнува и вас.

— Интересувам се от красиви млади жени, които по някаква причина не желаят да говорят за себе си — изрече той с внезапна откровеност, която я изненада и уплаши. — Въпреки това — увери я той — няма да ви досаждам. Да видим — имаме нужда от интересна обща тема. Предполагам, че не се вълнувате от сливането на корпорации, международни финанси и световна политика и изобщо от този сорт неща.

Слоун кимна енергично.

— Снощи на вечеря чух някои интересни теории за бъдещето на световния пазар.

Той изглеждаше смаян, поласкан и впечатлен.

— Красива жена с нежно сърце, с чувство за хумор и умна. Нищо чудно, че не сте омъжена — обзалагам се, че плашите до смърт мъжете — изрече той с усмивка, която я накара да се запита дали наистина е толкова безобиден. Изведнъж той каза: — Да говорим за руската икономика. Обичам да се слушам, когато говоря на тази тема. Винаги се удивлявам от собствената си мъдрост и прозорливост…

Слоун се засмя. След това се заслуша с интерес.

 

 

Когато си тръгна, Дъглас Мейтланд застана в края на градината и се загледа след нея, след което тръгна към къщата и бавно влезе в кухнята.

— Добро утро — поздрави той сина си и дъщеря си, докато си наливаше кафе. — Трябваше да видите изгрева тази сутрин. Беше красиво.

Синът му четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Дъщеря му изваждаше филийки от тостера. И двамата го погледнаха изненадани от жизнерадостния му тон.

— Тази сутрин си в добро настроение — отбеляза Ноа.

— Имах забележителна сутрин.

— Какво прави? — скептично го предизвика дъщеря му Кортни. — Първо, не си ходил никъде. Второ, няма къде да отидеш. Палм Бийч е капан. Не мога да повярвам, че действително искаш да живея тук, когато мога да остана в Калифорния и да живея на пансион.

— Трябва да съм мазохист — весело й отвърна Дъглас. — И все пак, за да отговоря на оригиналния ти въпрос, една очарователна млада жена, която забеляза, че ме боли рамото и ми предложи помощ, а след това разговаряхме, ме накара да се чувствам прекрасно.

Кортни присви очи:

— Колко млада?

— Под тридесет, предполагам.

— Страхотно! Последните два пъти, когато срещна очарователна млада жена под тридесет, ти се ожени за нея.

— Не бъди саркастична, Кортни. Едната от тези жени е майка ти.

— А втората бе прекалено млада, за да има деца — излъга тя.

Дъглас не й обърна внимание и описа Слоун на сина си.

— Вземе за градинаря — разбираема грешка, като се има предвид, че копаех. Проведохме много приятен разговор. Никога няма да се сетиш коя е тя.

— Нека опитам — прекъсна го Кортни.

Двамата мъже не й обърнаха внимание.

— Коя е тя? — попита Ноа.

— Ако снощи си бил на вечеря у Картър, вероятно си я видял. Щях да я попитам за това, но не исках да си призная, че имам син на твоята възраст. Гордостта ми вече бе наранена от това, че бях сбъркан с градинаря. Името й с Слоун.

Ноа гръмко се изсмя.

— Сигурно се шегуваш! Каква тема на разговор намери с нея?

— Говорихме за много неща. Обсъждахме световните проблеми, икономиката…

— Сигурно през цялото време си говорил ти — саркастично изрече синът му, — тя не би могла да каже и едно смислено изречение.

— Тази сутрин се справи много добре. Спомена, че е слушала подобна дискусия предишната вечер. Когато ми каза какво е чула, то звучеше така, сякаш идва от теб.

— Удивен съм, че е била способна да го повтори, но повярвай ми, не го е разбрала.

— Говориш така, сякаш тя е папагал. Наистина Ноа, мисля, че съм доста обективен и добър съдия и мога да гарантирам, че тя не само е красива, но също и много интелигентна. А и остроумна.

— И двамата ли говорим за дъщерята на Картър Рейнълдс?

Този път Дъглас бе шокиран.

— Неговата какво?

— Картър има две дъщери. Париш е по-голяма с една година.

— Познавам Картър от векове и той никога не ми е споменавал, че има друга дъщеря.

— Снощи ми каза, че момичетата са били разделени още като бебета при развода и Слоун е останала при майка си. След сърдечния си удар Картър решил да я покани на гости. До вчера двата клона на семейството не са имали никакъв контакт помежду си.

— Защо?

Ноа отмести вестника си настрани и стана.

— Нямам представа. Картър не пожела да ми даде повече информация, а аз сметнах, че не е удобно да питам.

— Усетих, че тя крие нещо — усмихна се Дъглас. — Заблудих я, като я оставих да си мисли, че съм градинар, така че тя ме е изиграла, като е запазила в тайна своята самоличност. Трябва да е знаела, че ще разбера коя е. Тя е удивителна! Казах ти, че си я подценил.

— Вероятно — отвърна Ноа.

— Виждам как ще се развият нещата — обади се Кортни. — Брат ми ще се ожени за Париш, баща ми ще се ожени за сестра й, а аз ще отида на шоуто на Сали Джеси Рафаел и ще говоря за кръвосмешението в доведените семейства. Ще бъде много емоционално.

— И по-рано съм ти казвал, че няма да се оженя за Париш — добави брат й.

— Е, не можеш да се ожениш за Слоун, защото баща ни възнамерява да го направи. А и не можеш да се ожениш за нея, след като той го направи, защото това вече е ставало и няма да мога да отида на шоуто на Сали. Вече са правили програми „доведената ми сестра ми беше доведена майка“.

— Престани!

Кортни погледна към баща си.

— Защо му позволяваш да ми говори така?

Дъглас взе вестника.

— Той не ми е баща, а само брат. Защо му позволяваш да ми говори по този начин?

— Защото съм твърде възрастен, за да те бия, а той отказва да го направи.

— Вероятно ще му хареса. Той обича насилието.

— Какво те кара да говориш така? — меко я попита баща й.

— Знаеш какво — отвърна тя. — Само ти се преструваш, че не знаеш, защото загуби по-голямата част от парите си, а той печели толкова много, че благодарение на него можем да продължаваме да живеем по този начин. Ще се преструваш ли, че не си знаел, когато го заловят? И ще го посещаваш ли в затвора?