Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ

Благодарение на разговора за майка им този следобед мислите на Слоун не бяха изцяло погълнати от Ноа. Но когато започна да се приготвя за вечерята, гореше от нетърпение да го види. Тъй като не знаеше коя рокля да облече, Париш влезе в стаята й, за да й помогне. След като прегледа дрехите й и се възхити на това, което беше донесла, тя поклати глава и обяви, че тази специална вечер изисква дълга рокля.

— Не прекалено екстравагантна — реши, — но ефирна.

Тъй като Слоун нямаше такава рокля, сестра й я прегърна и я поведе към стаята си.

Слоун с удивление забеляза, че гардеробът й е по-богат от магазина на Лидия в Бел Харбър и бе свързан с още една просторна стая, пълна с незавършени дрехи. Тя започна да изважда един след друг прекрасни тоалети и да ги отхвърля по причини, които сестра й не разбираше.

— Ето това е — заяви най-накрая, като извади бяла рокля без презрамки. — Какво мислиш?

Отначало Слоун реши, че тази рокля много прилича на червената ленена рокля на Сара, с изключение на цвета и дължината. Париш я накара да я облече и да се огледа.

— О — прошепна Слоун, — толкова е красива.

— Все още не си видяла всичко. — Париш грабна бял воал на бели и златни листа. — Сега имаме нужда и от подходящи бижута — добави тя и започна да отваря вградените и стената чекмеджета.

— Ами косата ми?

Сестра й погледна към нея.

— Косата ти е идеална, а също и гримът ти, но имаш нужда от обици и мисля, че намерих точно това, което ни трябва.

Слоун си сложи обиците и закопча широкото златно колие около врата си. След това се огледа. Беше възхитена от промяната, която Париш бе направила с нея. Обърна се, за да каже това на сестра си, но тя явно все още не бе приключила. Бе излязла и след минута се върна с три бели рози.

— Снощи ги откраднах от една от украсите — обясни тя, като се пресегна и ги втъкна в косата на Слоун.

 

 

— Някой има ли представа къде отиваме? — попита Пол, когато униформеният шофьор му отвори задната врата на ролс-ройса на Ноа.

— Аз не — отвърна Слоун, като го последва в колата, — но където и да отиваме, ти ще сразиш дамите.

Въодушевлението и ентусиазмът й бяха толкова заразни, че дори Пол бе в настроение.

— Нямат късмет — пошегува се той, — вече съм с две от най-красивите жени във Флорида. Париш, ти имаш ли представа къде отиваме?

Тя приличаше на райска птица в дългата си светла копринена рокля тип саронг.

— Да, но нямам право да ви казвам — самодоволно ги подразни, след което погледна към Слоун и отстъпи: — Предполагам обаче, че мога да ви подскажа — ще вечеряте в най-луксозния ресторант на Палм Бийч.

— Който е? — намеси се Пол.

— Нарича се „Видение“.

Лицето му доби странен израз и Слоун имаше чувството, че заведението му е познато.

— Ходил ли си там по-рано?

Той изглеждаше объркан.

— Не, никога не съм чувал за него.

— Сигурно е изключително луксозно място, щом трябва да сме облечени по този начин — отбеляза младата жена.

Малко по-късно колата сви по един частен път към морето, където покрай пристана бяха завързани големи яхти.

— Трябваше да се досетя — удивено каза Слоун, като се обърна към Париш. — „Видение“ е лодка.

Тя не отговори. Взираше се напред и се мръщеше, докато ролсът минаваше покрай последните яхти и спря на един отдалечен паркинг, където вече ги очакваше малък бял хеликоптер.

— О, не… — каза тя, когато шофьорът излезе и отвори вратата й.

Пол и Слоун я последваха, но тя направи две крачки и спря, като местеше погледа си от хеликоптера към шофьора.

— Мартин, мислех, че господин Мейтланд ще ни прати катер.

Мартин, шофьорът, бе грамаден петдесетинагодишен мъж, който изглеждаше достатъчно силен не само за да шофира ролса, но и да го носи, а гласът му бе по-скоро властен, отколкото почтителен.

— Имаме проблем с мотора на катера. Господин Мейтланд ви очаква във „Видение“, където съм сигурен, че ще прекарате една много приятна вечер.

Слоун леко се стресна от неизказаната му заповед да се качват на хеликоптера и колебанията й изчезнаха, но Париш бе уплашена.

— Какво има? — нежно я попита Пол.

Тя се блъсна в него, докато отстъпваше назад.

— Съжалявам, но наистина мисля, че не мога да се кача на това нещо. Зная, че не мога. Не харесвам дори големите хеликоптери, какво остава за малките.

Слоун посърна. Не искаше да пропусне вечерта с Ноа.

— Ние ли сме единствените гости, които очаква Ноа? — попита, като се усмихна, за да прикрие разочарованието си. — Ако е така, може би той би могъл да се присъедини към нас някъде тук?

— Няма да е честно — отвърна Париш. — Накарал е готвача му да приготви специална вечеря. Освен това искаше да те изненада. — Тя се обърна настрани и тъжно погледна към Пол. — Не искам да развалям вечерта. Ти върви със Слоун, а аз ще се прибера у дома.

Сестра й понечи да й възрази, но Пол галантно се намеси:

— Това няма да е честно спрямо мен. Слоун може да отиде, а ние с теб ще вечеряме в някое заведение тук.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — поколеба се Париш и го погледна със смесица от тъга и признателност.

Той явно намираше ситуацията по-скоро за смешна. Кимна към хеликоптера и каза на Слоун:

— По-добре тръгвай, преди да му е свършило горивото. — След това се обърна към сестра й и посочи отворената врата на колата. — Ще тръгваме ли?

Париш наблюдаваше как хеликоптерът се издига от земята и рязко завива над водата. Тя се обърна към Пол:

— Надявам се, че не си разочарован.

— Изобщо. — Той се облегна на вратата на колата и я загледа мълчаливо и с удивление.

Леко обезкуражена от критичния му поглед, младата жена изрече:

— Сигурно си мислиш, че съм глупава и невротичка.

Той мълчаливо поклати глава.

— Страхувам се от хеликоптери.

Пол я погледна.

— По този начин сигурно се лишаваш от удоволствието.

— Удоволствие от какво?

— От това да ги управляваш.

Тя се засмя и се призна за победена.

— Как разбра?

— Баща ти много се гордее с твоите постижения. Просто от любопитство, какво щеше да правиш, ако бях решил да тръгна със Слоун?

— Знаех, че няма да го направиш.

На предната седалка шофьорът разговаряше по телефона, за да съобщи, че хеликоптерът току-що е отпътувал с госпожица Рейнълдс. След като затвори, колебливо погледна към Париш в страничното огледало в очакване на решението й.

— Няма смисъл да се преструваме, Марти — печално изрече тя. — Хванаха ме. Господин Мейтланд каза, че ще ни резервира места някъде другаде. Отведи ни там.

Шофьорът кимна, направи остър завой, стигна до мостик номер три и спря. Париш учудено го изгледа.

— Какво има пък сега?

— По странно съвпадение — излъга шофьорът, — готвачът и капитанът на „Видение“ скоро ще се върнат с хеликоптера. Когато преди малко се обадих на господин Мейтланд, за да му кажа, че госпожица Рейнълдс е тръгнала, той бе много разстроен, че не си е спомнил за страха, който цял живот сте изпитвали от хеликоптерите. Настоя да му позволите да ви предложи в замяна вечеря на борда на „Стар Гейзър“. Мартин кимна към една двадесетметрова лодка, акостирана точно пред тях.

Париш погледна развеселено към Пол.

— Какво мислиш? Честно ли е да позволим на Ноа да си създава толкова много неприятности?

— Това е единственото честно нещо, което можем да направим. — Той се усмихна неохотно и добави: — Мисля, че ще бъде удобно, ако я изкараме в открито море без екипажа.

— Можеш ли да управляваш толкова голяма лодка?

— С малко помощ от твоя страна. А ти можеш ли да готвиш?

— Не и без голяма помощ от твоя страна.

Той й подаде ръка.

— Да вървим.