Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

На тенискорта бащата и сестрата на Слоун не само изглеждаха добре с белите си екипи за тенис и загара си, но и притежаваха силата и елегантността на идеален отбор. В края на играта Слоун осъзна и нещо друго — баща й играеше така, сякаш кортът е бойно поле, и бе безмилостен към противника, макар да бе очевидно, че Пол и Слоун играят ужасно и не си подхождат. Освен това не показваше снизхождение и към партньора си. Когато Париш направеше нещо, което той сметнеше за грешка, той я поучаваше или я критикуваше. Това караше сестра й да се чувства неудобно и се зарадва, когато им остана само една игра. Тя застана до Пол от тяхната страна на мрежата, преструвайки се, че не чува как баща й обвинява Париш за начина, по който бе отбелязала последната точка.

— През цялата сутрин стоеше прекалено близо до мрежата! Единствената причина, поради която Пол пропусна последната ти висока топка, бе, че имаше късмет. Губещите разчитат на късмета, печелившите — на умението си. Знаеш това, нали?

— Да — отговори тя, учтива и спокойна както винаги, но Слоун знаеше, че е смутена.

— Това е невероятно — прошепна тя на Пол, — защо не му каже, че прави най-доброто, на което е способна.

— Тя не прави най-доброто — отвърна той. — Играе така, че да не предизвика неговото недоволство и същевременно да не стане ясно колко неспособни сме двамата с тебе.

Слоун беше останала със същото впечатление, но когато Пол го изрече на глас, тя вече не можеше да пренебрегна симпатията, която изпитваше към Париш.

Щом играта приключи, поведението на Картър коренно се промени. Той се доближи до мрежата и се усмихна одобрително на Слоун.

— Имаш талант, Слоун. С добър учител би могла да станеш достоен съперник. Ще работя с теб, докато си тук. Всъщност ще ти дам един урок още сега.

— Много мило от твоя страна, но мисля да откажа — отвърна тя.

— Защо?

— Защото не харесвам особено играта на тенис.

— Това е защото не влагаш всичките си способности.

— Може и да си прав, но предпочитам да не опитвам.

— Добре. Ти си в добра физическа форма. Тичаш. Какво още правиш?

— Нищо особено.

— Ами онзи курс по самозащита, който си посещавала? Трябва да са те научили на малко таекуон-до или джиу-джицу.

— Малко — уклончиво отговори тя.

— Чудесно. Няколко години съм учил бойни изкуства. Да отидем настрани и ще ми покажеш какво умееш.

Слоун осъзна, че този човек бе заклет състезател и нямаше да се откаже, докато не я предизвикаше по един или друг начин. Също така знаеше, че Картър Рейнълдс не обича да губи и след като тя бе тук, за да спечели благоразположението му, не изглеждаше добра идея да го унижава.

— Наистина не смятам, че идеята е добра.

— Ще бъда внимателен с теб — настоя той. Без да обръща внимание на протестите й, остави тенис ракетата си на тревата и се отдалечи на няколко крачки. — Ела.

Слоун погледна безпомощно Пол и видя Ноа Мейтланд, който вървеше през поляната към тях с голяма кафява папка в ръка. Картър също го видя и му махна.

— Не знаех, че ще идваш тази сутрин, Ноа.

— Донесох някои документи, които двамата с Едит трябва да подпишете.

— Ще ти обърна внимание след няколко минути. Слоун е посещавала курс по самозащита наскоро и сега ще ми по каже какво е научила.

— Не се притеснявай — отговори Мейтланд.

С голямо нежелание Слоун остави ракетата си на тревата. Париш изглеждаше разтревожена, но нищо не каза. Пол също беше неспокоен, но Слоун не бе сигурна дали се притеснява, че тя може да се нарани, или че може да нарани домакина им. Ноа Мейтланд ги загледа скептично и това обезкуражи младата жена.

— Наистина не бих искала да забавям срещата ти — каза тя на Ноа, — сигурна съм, че документите са много по-важни от това.

— Не и за мен — каза той. — Забавлявай се.

Слоун тръгна към баща си, напомняйки си, че както и да се държеше той, не би трябвало да го хвърля по гръб на земята.

— Готова ли си? — попита я той с кратък, формален поклон.

Тя кимна и отвърна на поклона му. Той действа толкова внезапно, че тя не реагира навреме и Картър отбеляза първата си точка със смущаваща лекота.

— Не внимаваше — изрече той със същия снизходителен тон, с който поучаваше и Париш. Вместо да й даде време да се върне на мястото си, той отново я хвана натясно, докато не си бе възвърнала равновесието.

Слоун реши, че идеята да го хвърли по гръб е много добра. Той пристъпи напред, сметна, че тя се е открила, и нанесе удар. Младата жена се извъртя и с висок силен ритник го просна на тревата.

— Мисля, че този път се бях съсредоточила по-добре — спокойно отговори тя.

Малко по-войнствено настроен, той стана и се завъртя, търсейки нова мишена. Тя си каза, че той е много добър, но и прекалено самоуверен. Той я нападна, тя го контрира с блок и го удари в слънчевия сплит, от което той остана без дъх.

— Този път бях по-бдителна.

Когато отбеляза следващия си удар, тя осъзна, че той е ядосан. Баща й се преви, лицето му бе зачервено от смущение и гняв, а движенията му изгубиха цялата си грациозност и стил. Очакваше тя да се открие, след това се завъртя и ритна, но не я достигна. В момента, в който стъпи на крака, Слоун отбеляза нов удар, след което реши, че е време да прекрати това представление. Плясвайки с ръце по бедрата си, тя излезе извън досега му.

— Това ми е достатъчно — засмя се. — Играеш прекалено грубо.

— Още не сме свършили — каза той, изтупвайки тревата от шортите си.

— Напротив. Изтощена съм.

Най-неочаквано Ноа Мейтланд й се притече на помощ.

— Картър, не е учтиво да се нахвърляш върху гостите си на втория ден от посещението им.

— Точно така — пошегува се Слоун, — трябва да изчакаш до третия. — Тя се обърна, за да вземе ракетата си, но Ноа я вдигна и й я подаде.

— Баща ми ти изпраща поздрави — каза той, усмивката му беше толкова обезкуражаваща, че Слоун с усилие възприе думите му.

— Моля?

— Баща ми каза, че тази сутрин сте провели интересен разговор.

— Не знаех, че това е баща ти — уплашено промълви тя.

— Така и предполагах. — Той погледна към Картър и тя прие това като възможност да се измъкне.

— Картър — каза той, — ако смяташ да отидеш на редовната среща за покер в клуба във вторник вечер, бих желал да заведа Слоун, Пол и Париш на вечеря.

Слоун вече вървеше към къщата с Пол, но чу баща й да отговаря:

— Това е великолепна идея! Слоун — извика той, — това устройва ли ви?

Това не беше „великолепна идея“ и не я „устройваше“. Тя се обърна и извика:

— Чудесно. — После тихо каза на Пол: — Иска ми се да намерим начин да се измъкнем.

Той обърна поглед към нея.

— Бих желал да разбера какви са тези документи, които Мейтланд иска да се подпишат.

— Ноа Мейтланд заподозрян ли е?

— Всички са заподозрени, с изключение на теб и на мен. И — пошегува се той — не съм съвсем сигурен за теб. — После съвсем сериозно изрече: — Чудя се какви документи се нуждаят от подписа на Едит Рейнълдс. Ако знаехме, това би могло да даде нова насока на диренето.

Слоун имаше чувството, че той не й казва цялата истина, но знаеше, че е безсмислено да му задава повече въпроси.

— Как срещна бащата на Мейтланд тази сутрин?

— Като се връщах от кроса си, видях мъж, който копаеше в една градина и изведнъж се преви от болка. Спрях да му помогна и останах да си поприказваме няколко минути. Отначало си помислих, че е градинарят.

— Не си му казала нищо, нали?

— Нищо, което би могло да ни навреди. Всъщност се представих само с малкото си име, но не можех да не кажа къде съм отседнала. Има ли някакъв проблем?

Той се замисли.

— Абсолютно никакъв — изрече със странна усмивка. Бащата на Мейтланд не е единственият, когото си впечатлила днес. Мисля, че впечатли и сина.

— Изключено!

— Забелязах как те гледаше. Ти също го усети и това те направи нервна.

Слоун се подсмихна на абсурдността на заключението му.

— Мъже като Ноа Мейтланд генерират достатъчно сексуална енергия, за да осветят Ню Йорк Сити, и го знаят. Това е сила, която притежават и използват върху всеки, който се случи наблизо. Аз се случих наблизо. Усетих лек удар и той ме направи нервна.

— Това ли е начинът, по който ти действа? Колко мъже като Ноа Мейтланд познаваш?

— Аз съм имунизирана срещу въздействието на мъже като Ноа.

— За какво говориш?

— За майка си. От онова, което ми е казвала, и това, което мога да видя със собствените си очи, баща ми е бил същият като Ноа. Знаеше ли, че Париш е влюбена в него? Те са сгодени.

Бяха близо до стълбите на вътрешния двор и той понижи глас:

— Париш не е влюбена в него. Баща ти я принуждава да се омъжи за Мейтланд. За съжаление — добави той философски — това не означава непременно, че няма да отстъпи. Те са много властни и я контролират.

— Откъде знаеш всичко това?

— Тази сутрин на закуска тя ми довери първата част. За втората сам се досетих.

— Тя ти е казала това? — изненада се Слоун. — Трудно ми е да си представя, че се е разкрила толкова много пред когото и да е. И защо точно пред теб?

— Защото аз не се опитвам да доминирам над нея. От друга страна, аз съм мъж, а тя е свикнала да се подчинява на мъжете, така че когато й зададох откровен въпрос, тя се почувства задължена да отговори.

— Това е толкова тъжно — каза Слоун, когато спряха близо до задния вход на къщата. — Не очаквах да я харесам. Не искам да я харесвам.

Той се усмихна.

— Но я харесваш и ще я харесваш. А също и ще се опиташ да я закриляш и от двамата, докато си тук.

Понякога Пол я вбесяваше.

— Защо си толкова сигурен? Защо изобщо смяташ, че ще направя нещо подобно?

— Няма да устоиш — констатира той неумолимо, но деликатно. — Стремиш се да помагаш на хора, които се нуждаят от теб.

— Ти не си психиатър.

— Истина е — усмихна се той, докато се пресягаше да и отвори задната врата, — но познавам нежните сърца, а твоето е меко като масло.

— Това звучи отвратително.

— Всъщност беше комплимент — любезно отвърна той. — Луд съм по маслото. Просто не позволявай добротата ти да пречи на преценката ти или на работата ти тук.

Гари Дишлър ги пресрещна в кухнята, така че Слоун бе лишена от възможността да отвърне на тази последна подигравателна забележка.

— Сутринта беше забавна — изрече, — отивам да се изкъпя.

— Извинете ме, госпожице Рейнълдс — каза Дишлър. Госпожа Рейнълдс иска да ви види в зимната градина.

— О! — Слоун погледна изцапаните си ръце и боядисаните от тревата шорти. — Първо трябва да се изкъпя и да се преоблека. Бихте ли й казали, че след това веднага ще отида?

— Госпожа Рейнълдс иска да ви види незабавно — информира я той.

— Ще дойда с теб — каза Пол.

Гари поклати глава и много твърдо каза на Слоун:

— Госпожа Рейнълдс каза, че иска да ви види насаме.

Когато се обърна и съзря киселото изражение на Едит Рейнълдс, разбра, че възрастната жена е видяла кратката схватка и не я е одобрила.

— Страхотна демонстрация направихте отвън. — Тя хвърли укорителен поглед към разрошената коса и мръсните шорти на Слоун. — Добре възпитаните млади жени не се търкалят по тревата и не се разхождат с мръсни дрехи.

Слоун се възмути:

— Не желаех да правя демонстрация. Постарах се да я избегна, но внукът ти настояваше. Освен това щях да се преоблека, но господин Дишлър заяви, че желаеш да ме видиш незабавно.

Лицето на Едит се изопна.

— Свърши ли?

Слоун кимна.

— Доста буен нрав имаш.

— Имах доста трудна сутрин.

— Забелязах. Както разбрах от Ноа, през последните няколко часа си тичала по плажа и си се опитала да помогнеш на Дъглас Мейтланд. Върнала си се навреме, за да играеш тенис, макар че не игра добре и завърши ангажираната си сутрин, хвърляйки баща си по гръб. Ако имаш още излишна енергия, следобед можеш да усъвършенстваш бекхенда си.

— Какво?

— Има какво още да се желае от играта ти на тенис.

— Госпожо Рейнълдс, аз не съм представител на бездействащите богаташи. Работя за прехраната си, времето ми е ценно, искам да го прекарвам така както ми харесва, а и не обичам да играя тенис.

— По мое време обирах трофеите. Семейство Рейнълдс винаги са били изключителни тенисисти. Членовете на фамилията побеждават в състезанията в най-добрите клубове на страната. В момента играта ти е позор за фамилното име. Въпреки това със сериозна подготовка вярвам, че ще се доближиш до нашата класа.

— Нямам нито намерението, нито желанието да го сторя — презрително отвърна Слоун. — Аз не съм член на фамилията Рейнълдс.

— Глупаво момиче! Не изглеждаш като нас, но по нрав си повече Рейнълдс, отколкото е Париш. Откъде мислиш, че притежаваш това гордо и предизвикателно поведение, което ми демонстрираш точно в този момент? Защо смяташ, че не допусна Картър да те унижи там отвън? Погледни се — непреклонна, сигурна в себе си, макар че си мръсна и скандално облечена, си убедена като крал, че имаш пълното право да ме гледаш в очите и да ми говориш така в собствената ми къща, защото смяташ, че си права, а аз греша.

— Ако смяташ, че трябва да се чувствам поласкана, длъжна съм да ти кажа, че не съм.

— Ха! — възкликна тя. — Говориш като истинска Рейнълдс! Смяташ, че си по-добра от нас, въпреки че можем да купим и продадем града, в който живееш. Как ми се иска майката на Картър да беше жива, за да види това. Когато отиде във Флорида, за да го доведе у дома, възнамеряваше да вземе детето, което най-много прилича на нас. Въпреки всичко тази зла и глупава жена е взела грешното момиче.

— Което със сигурност е било късмет за мен.

— Стига с шегите. Смятам, че се разбираме много добре и сега бързо може да преминем към още по-голямо разбирателство. Седни, моля те.

Изненадана от думата „шеги“, с която Едит описа начина, по който си бяха говорили досега, Слоун се отпусна на стола, който се намираше до нея.

— Ще престана да действам тихомълком — заяви старицата. — Настоявах да бъдеш поканена тук, за да се присъединиш към нас, и го направих по няколко причини. Защо си толкова изненадана?

— Останах с впечатлението, че това е идея на баща ми. Каза, че е прекарал сърдечен удар и иска да ме опознае, докато все още има време.

Едит се поколеба, докато си играеше е вечния наниз перли на врата си, след което неохотно изрече:

— Погрешно си разбрала. В началото той се противопоставяше дори по-упорито от Париш.

— Париш се е противопоставила?

— Разбира се. Беше разочарована, когато разбра, че си решила да приемеш поканата.

Слоун отклони погледа си към розовите азалии, докато се опитваше да възприеме чутото.

— Разбирам.

— Не разбираш. Майката на Картър успя да убеди сестра ти, че майка ти е неспособна да се грижи за децата си и че съдията е издал специална заповед тя да стои далеч от нея. Внушиха й, че ти ще станеш същата като майка си. Колкото до Картър, той имаше няколко причини да не желае да те въвежда в семейството. От една страна, не мислеше, че ще е добре да те запознава с един живот, който никога не си имала. Освен това подозирам, че се чувства виновен, защото те е зарязал. Разбираш, че не би му било приятно да се срещне с тебе. Отдавна исках да те поканя да дойдеш, но не можех да го направя преди майката на Картър, моята снаха, да ми направи изненадващата услуга да умре.

— Защо?

— Защото би те отблъснала за десет минути. Ти никога не би я изтърпяла. Можех да дойда да те видя, но това не би те сближило с Париш и Картър. И в това е успехът ми. Щом почина майката на Картър, осъзнах, че мога да те доведа при нас, и принудих Картър да се съгласи с плана ми. Той нямаше избор.

— Така ли?

— Разбира се — отвърна тя със смях, — защото аз държа ключа от хазната.

Слоун примигна и се прокашля:

— Какво правиш?

— Аз контролирам „Хановър Тръст“, който пък притежава голяма част от състоянието на Рейнълдс — рече тя, сякаш тази кратка информация би могла да изясни всичко.

— Не разбирам — изрече младата жена.

— Много е просто. Баща ми, Джеймс Хънсли, бил красив измамник от добро семейство, но проиграл състоянието си преди да навърши двадесет и пет години. Трябвало да се ожени за богата наследница и избрал майка ми, която щяла да наследи състоянието на „Хановър“. Дядо ми прозрял намеренията му и се противопоставил на брака, но майка ми го обичала, а тя била разглезено, твърдоглаво момиче. Заплашила, че ще избяга с него, и дядо ми отстъпил, но уредил нещата така, че баща ми никога да няма пълен контрол върху състоянието на майка ми. Дядо Хановър основал тръста и й предал управлението му след смъртта си, но само със съгласието и съвета на останалите акционери, които бил посочил. Според условията контролът остава в ръцете на най-стария жив наследник на Хановър, а не на неговия съпруг или съпруга.

— Баща ти трябва да е бил разочарован, когато е разбрал — отбеляза Слоун.

— Бил е бесен, но когато осъзнал, че животът му няма да се подобри, освен ако не спечели свои собствени пари, той направил точно това. Състоянието му бе честно спечелено, не като това на „Хановър“ и естествено половината от него принадлежало на майка ми и останало в тръста. Картър е наследил находчивостта в бизнеса от семейството ми и многократно увеличи състоянието ни — с гордост заяви тя. — Както и да е, не те повиках, за да говорим за Картър. Става въпрос за Париш. Виждаш ли, въпреки всичко, което бе слушала за теб и за майка ти, снощи тя ми каза, че си много мила.

До този момент всичко, което Едит бе казала, бе толкова неприятно, че Слоун бе абсолютно неподготвена за похвалата:

— За мен е ясно, че притежаваш дух и смелост, и ми се иска Париш да имаше малко повече от тях.

Тя замълча, щом чу стъпките на Париш, и изчака мълчаливо, докато внучката й я целуне по бузата.

— Тази сутрин играта ти бе много лоша — строго изрече старицата. — Играеше прекалено близо до мрежата. Какво се е случило?

— Предполагам, че съм имала лош ден.

— Глупости. Опитваше се да не унизиш Слоун, защото нейната игра е плачевна. Стига за това — намеси се тя, когато Париш се опита да отговори: — Вярвам, че следобед със Слоун ще играете голф.

— Да, днес ще пием чай по-късно.

— Добре, искам двете да прекарвате много време заедно. Какви са плановете ви за довечера?

— Ноа ни покани на вечеря.

— Отлично — каза баба й и кимна енергично. — Баща ти си мечтае вие двамата да се ожените по Коледа. Трябва да прекарваш повече време с Ноа.

Слоун не искаше да играе голф и знаеше, че Париш не иска да се омъжи за Ноа. Картър и Едит Рейнълдс очевидно не се интересуваха от това, какво искат хората край тях. Слоун не бе сигурна какво иска тя — все още бе шокирана от нещата, които Едит бе казала, и бе нетърпелива да го сподели с Пол. Освен това бе сигурна, че желае да опознае Париш.

— Трябва да взема душ — обърна се Слоун и към двете и след това се усмихна на Париш. — Бих искала да ти благодаря, че направи играта по-лесна за нас. Беше много мило.

— Глупости — прекъсна я Едит. — Трябваше да използва времето, за да усъвършенства уменията си.

— Париш е наясно, че ние с Пол сме ваши гости, така че нейно задължение е да ни накара да се чувстваме добре. Мисля, че в една колонка по етикет във вестника прочетох, че това е първото и най-важно задължение на една домакиня. Не е ли така? — приключи Слоун.

Едит Рейнълдс не можеше да бъде заблудена.

— Млада госпожице, да не би да се осмеляваш да ми говориш за възпитание?

Слоун прикри усмивката си.

— Да госпожо, така мисля. Съвсем малко.

— Ужасно момиче — изрече старицата без гняв. — Не мога повече да те гледам с тези мръсни дрехи. Върви да вземеш душ.

Когато младата жена тръгна, Едит извика след нея:

— И не хаби водата.

После се обърна към Париш:

— Тя е нагла млада жена. Не се отнася с уважение към хората. Какво мислиш за нея?

Париш отдавна бе разбрала, че е безполезно да се противопоставя на член от семейството. Те бяха неумолими и непрощаващи, докато тя бе слаба и малодушна. И все пак през последния час видя как по-малката й сестра бе защитавала себе си, а след това и нея. Ето защо смяташе, че трябва да постъпи по същия начин. Дланите й се бяха изпотили от напрежение и тя ги избърса в шортите си.

— Съжалявам, прабабо — гласът й трепереше, — но тя…

— Престани да заекваш, дете! Превъзмогнала си тази пречка в говора преди много години.

Макар че трепереше, Париш решително повдигна брадичка, погледна прабаба си в очите, както бе направила Слоун, и изрече:

— Мисля, че тя е страхотна.

— Е, защо тогава не го каза веднага?

Неспособна да отговори или да изтърпи някоя лекция. Париш погледна часовника си.

— Ако не побързам и не взема душ, ще изпуснем свободното си време в клуба преди чая.

— Прегледай дрехите й — извика Едит. — Трябва да се убедиш, че няма да се излага или да излага нас, докато е тук. Ще се среща с приятелите ни в клуба и в града. Ако се нуждае от дрехи, осигури й ги.

Младата жена се обърна ужасена.

— Не мога да прегледам дрехите й и ако не ги харесам, да й кажа, че не са подходящи.

— Разбира се, че можеш. Имаш чувство за стил. Създаваш модели.

— Да, но…

— Париш! Заеми се е тази задача. И — извика тя — няма смисъл да харчиш пари по скъпите магазини тук.