Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА

Париш дори за миг не се заблуди от вежливия тон на детективите Флин и Кейгъл. Те седяха в гостната в деня след погребението на прабаба й и се опитваха да я накарат да се признае виновна за убийството й.

— Сигурен съм, че разбирате защо сме объркани — каза Флин. — Имам предвид, че ако Слоун е убила госпожа Рейнълдс, защо й е да изтрива отпечатъците си от собственото си оръжие и след това да го крие на място, на което лесно ще го намерим? Отпечатъците й по собственото й оръжие не биха я превърнали в заподозряна. Самото оръжие е улика, защото от него е изстрелян куршумът, който е убил госпожа Рейнълдс.

— И преди ви казах, не зная отговора на това — заяви тя.

— Слоун каза, че сутринта след убийството оръжието все още е било там, където го е скрила, а не под дюшека. Проверила го е. Смятате ли, че някой друг би могъл да го премести?

— Кой? — гневно попита Париш. — Самите вие изпратихте всички слуги по домовете им. Същата сутрин в къщата бяхме останали само аз, Пол Ричардсън, Слоун, баща ми и Гари Дишлър.

— Точно това ни обърква — намеси се Кейгъл.

— Да, нали — иронично изрече тя. — Очевидно не подозирате Пол Ричардсън и Слоун.

— Ричардсън е агент на ФБР и няма мотив. Сестра ви има безупречно досие като полицейски офицер и е работела за него. Повярвайте ми, ако всичко това не бе истина, сестра ви щеше да получи доживотна присъда. Да видим кой ни остава в такъв случай. Кой има полза от това прабаба ви да е мъртва, а Слоун да отиде в затвора и кой е бил тук и е имал възможност да премести оръжието под дюшека?

Париш се изправи в знак, че разговорът е приключил, и помаха на Нордстрьом, който се въртеше из коридора. Беше й омръзнало да се държи любезно с хора, които се отнасяха зле с нея.

— Нордстрьом — студено каза тя, — моля те изпрати тези господа до вратата и я заключи след тях. Те повече няма да бъдат допускани през портала.

— Можем да вземем заповед — любезно отбеляза Флин.

Париш кимна към вратата.

— Направете го, но дотогава моля напуснете дома ми. Когато предната врата се затвори зад тях, Кейгъл кисело се усмихна на Флин.

— Това бе благовъзпитан начин да ни тегли майната, не мислиш ли?

— Да, обзалагам се, че е била също толкова благовъзпитана, когато е насочила пистолета към гърдите на прабаба си и е дръпнала спусъка.

 

 

Париш не се чувстваше благовъзпитана. Бе изпаднала в паника. Започна бавно да се разхожда из гостната, като се чудеше кой може да е убиецът. Не бе склонна като полицаите да изключи Пол Ричардсън и Слоун. Пол очевидно бе лъжец и измамник и умееше безмилостно да използва хората. Знаеше как да си служи с оръжие и как да нареди нещата да изглежда така, сякаш някой друг е виновен. Той нямаше сърце. И бе разбил нейното. Проблемът бе, че той очевидно вярваше, че тя е убила прабаба си.

Слоун бе нечестна и безсърдечна като него. Преструваше се, че иска Париш да я смята за истинска сестра, и след това я подмами да я заобича. Бе й разказала трогателни истории за майка им и я бе накарала да копнее да стане част от семейството им в Бел Харбър. Като се замислеше, разбираше, че Слоун бе приела поканата им да дойде в Палм Бийч само за да вкара ФБР агента сред тях и след това и двамата да могат да съсипят Ноа.

Докато разтриваше разсеяно пулсиращите си слепоочия, Париш си припомни това, което бяха казали и загатнали детективите. Изглеждаха абсолютно убедени, че Слоун казва истината и че този, който е поставил оръжието под дюшека й, е убиецът. Полицаите бяха убедени, че това не са Пол и Слоун, а Париш знаеше, че не са тя и баща й. Оставаше само Гари Дишлър.

В началото идеята й се стори абсурдна, но колкото повече си мислеше, толкова повече осъзнаваше колко малко й допадаше той. Когато преди няколко години бе дошъл да работи за баща й, задълженията му на помощник бяха точно определени, но сега той явно се занимаваше с всичко. По принцип се държеше с баща й почтително и с уважение, но няколко пъти го бе чувала да говори рязко и нетърпеливо, което бе абсолютно недопустимо. Бе го видяла да си изпуска нервите с една от прислужниците и я бе уволнил само защото пипала някакви документи на бюрото му.

Колкото повече си мислеше Париш, толкова по-неприятен и противен й се струваше Дишлър. Не можеше да си представи защо би искал да нарани прабаба й, но не бе убедена, че е неспособен да го направи.

Баща й четеше съболезнователни картички в просторен кабинет на втория етаж, който бе свързан с врати от едната страна със спалнята му, а от другата с кабинета на Гари Дишлър. Свързващите врати бяха затворени, но тази откъм коридора бе отворена. Париш внимателно влезе и затвори, за да може да разговаря насаме е баща си.

— Имаме проблем — каза тя възможно най-спокойно.

— Какъв е той? — попита той, докато отваряше поредния плик.

Тя седна на стол пред бюрото му.

— Знаеш ли какви наистина са били чувствата на Гари към прабаба? Вярно е, че тя често беше груба с него.

— Тя се държеше грубо е всички — отбеляза Картър. — Какво общо има това с Гари?

Париш дълбоко си пое дъх.

— Преди малко тук имаше хора от полицията. Вярват, че този, който е поставил оръжието под дюшека на Слоун, е убиецът на прабаба и също така са убедени, че това не са Слоун или Пол.

— Не се меси в тези неща, Париш. Остави тази работа на тях.

— Мисля, че не можем да си го позволим.

Той я погледна намръщено.

— Защо?

— Защото вече са убедени, че аз съм го извършила. Имам най-сериозния мотив и най-добрата възможност.

— Това е смешно! Пълна лудост.

— Лудост е да отида в затвора за нещо, което не съм извършила, но това се случва. Само един човек е имал възможност да премести оръжието сутринта след убийството на прабаба и това е Гари Дишлър. Като изключим Пол, Слоун, теб и мен, той е единственият, на когото полицията позволи да остане в къщата, след като бе намерено тялото. Ние с теб не сме го извършили. Остава само Гари.

Когато тя млъкна, забеляза страха, който се изписа за миг на лицето му.

— Дори няма да си направят труда да го разпитват и смятам, че ще арестуват мен. Мисля, че трябва да си наемем детективи, а също и адвокат.

Лицето му изразяваше не страх, а гняв, когато стана.

— Ще се заемеш ли с тези две неща? — попита го тя.

Той рязко кимна и Париш излезе. Тръгна надолу по стълбите, когато чу, че една врата се блъсна. Обърна се и затича нагоре. Вратата на кабинета на баща й все още беше отворена, но тази откъм коридора, която водеше към кабинета на Дишлър, сега бе затворена и Париш с ужас си помисли, че баща й ще помоли Дишлър да наеме адвокат и детективи. След това осъзна, че Картър ще се опита да научи истината от Гари.

Страхът за баща й я накара да извърши най-смелата постъпка в живота си. Тя изтича в кабинета му, затвори вратата и се наведе над бюрото, за да вдигне телефона. Натисна бутона за връзка с Гари Дишлър и той незабавно й отговори:

— Какво има?

— Гари? О, съжалявам — каза Париш, като продължаваше да натиска цифрата три и по този начин можеше да слуша какво става в стаята му. — Исках да се обадя в кухнята.

— Номерът за кухнята е тридесет и три — отвърна той и затвори.

Париш слушаше разговора в кабинета на Гари с нарастваща паника и недоверие, които се превърнаха в ужас.

— Казах ти да се успокоиш, Картър! — нареди секретарят с тон, с който тя никога по-рано не го бе чувала да се обръща към баща й.

— Какво говориш?

— Чу какво казах. Дъщеря ми току-що ме уведоми, че има опасност да я арестуват за убийството на Едит.

— Коя дъщеря?

— Имам само една дъщеря, която означава нещо за мен. И преди малко тя ми изтъкна една доста убедителна причина ти да си преместил оръжието. Ти си убиецът, нали?

Вместо да отрече възмутено, както очакваше Париш, тя чу как столът на Гари проскърца, сякаш се бе облегнал назад, и когато заговори, гласът му беше съвсем спокоен:

— Ти имаше сериозен проблем, Картър, и аз докладвах на деловите ти партньори. Наредиха ми да се заема с него, преди да се разчуе и да ни унищожи.

— Какъв проблем? — отбранително попита.

— Хайде стига, знаеш какъв — лицемерно отвърна Дишлър. — Едит промени завещанието си. Направи Слоун наследница на състояние, голяма част от което е дял от „Хановър Тръст“ и този дял възлиза на петнадесет милиона долара. Но тръстът притежава само пет милиона, защото ти и банката години наред теглехте от него, за да може банката да продължи да работи и за да покриеш всичко, което загуби. Прав ли съм?

За известно време настъпи тишина, след което Париш чу баща й да казва:

— Можех да убедя Слоун да остави парите си в тръста и да се задоволи с дивидентите. Вече накарах Париш да постъпи така…

Чу се шум, сякаш Дишлър бе ударил с ръка по масата.

— Слоун Рейнълдс не е Париш, тя е ченге. Ако бе решила да изтегли основния си капитал и ти не бе успял да направиш нищо, щеше да се разсмърди. И вонята щеше да залее теб и банката ти. Партньорите ти не можеха да позволят това да се случи.

— Престани да ги наричаш мои партньори, дявол да те вземе! Сключили сме само делово споразумение, нищо повече. Станаха ми гаранти, когато банката имаше затруднения през осемдесетте и в замяна се съгласих да пера част от парите им през тези години. Позволих им да поставят свои хора на някои от ключовите позиции и да те назначат на работа при мен, но не сме говорили за убийство.

— Нямахме избор. Ако знаех, че Едит е решила да промени завещанието си и да включи в него Слоун, тя щеше да умре от естествена смърт, преди да е успяла да го подпише, и нямаше да имаме проблеми. За съжаление не знаех нищо, докато Уилсън не си тръгна оттук с новото завещание, подписано в присъствието на слугите ти като свидетели. Поисках мнението на партньорите ти, а те на адвокатите си. Оказа се, че единственият сигурен начин да попречим на Слоун да предяви претенции към наследството си, е да изглежда така, сякаш е извършила убийство, за да го получи. Партньорите ти ме посъветваха да се заема с това.

Париш чу как баща й промърмори някакво проклятие, а Гари небрежно подхвърли:

— Това е просто бизнес, Картър. Нищо лично, фактът, че тя имаше собствено оръжие, бе удобство.

— Как разбра? Кога откри, че е полицайка? — прошепна Картър.

— В деня преди горката Едит да подпише завещанието. Попитах дъщеря ти какво е мнението й за персийските килими. Тя се изказа абсолютно непрофесионално. Дори не можа да направи разлика между стиловете. Не прояви интерес към нито една от антиките и това ме изпълни е подозрения. Отне ми пет минути на компютъра, за да разбера, че тя е ченге, и един телефонен разговор, за да го потвърдя. На деловите ти партньори им трябваха петнадесет минути да съставят план и да ми дадат инструкции. Трябваше ми още половин час, за да открия къде е скрила проклетото оръжие. Може ли вече да прекратим този неприятен разговор?

Париш чу напрегнатия глас на баща си от съседния кабинет, когато той попита:

— Ами Париш? Ще арестуват нея.

— Знаеш, че никога не бих позволил това да се случи. Довечера ще се погрижат за Слоун и всичко това ще приключи.

— Как?

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

Младата жена затаи дъх, а ръката й се поколеба над копчето, което щеше да прекъсне връзката. Но трябваше да научи какво ще правят със Слоун. Баща й сигурно бе кимнал, защото не чу гласа му, а отговорът на Дишлър смрази кръвта й:

— Довечера с малко помощ Слоун ще изпита силни терзания, които ще я накарат да напише признание, че е убила прабаба си. След това ще се застреля. Жените не обичат да са грозни в смъртта си, но тя е ченге. На нея й приляга да предприеме бързи и сигурни действия, не смяташ ли…

Париш изключи интеркома и излетя от стаята на баща си. Спалнята на Картър бе в края на северното крило на къщата, а нейната — в края на южното. Когато премина покрай главното стълбище, което водеше към фоайето и разделяше двете крила, видя една от прислужниците да върви по коридора с купчина дрехи и забави крачка. Все още нямаше точна представа какво да прави. Знаеше само, че трябва да предупреди Слоун и да напусне къщата, без да предизвика подозрения.

— Здравей, Мери — каза тя на прислужницата, — току-що си спомних, че съм закъсняла за часа си при козметичката. Много бързам.

Грабна чантата си от стаята си и тръгна към вратата. След това си спомни, че е пъхнала визитката на Пол в едно чекмедже.

Нордстрьом бе в коридора на долния етаж. Трябваше да му предаде съобщение за баща си, за да не се учуди защо не си е у дома за вечеря. Питаше се къде да каже, че отива в деня след погребението на прабаба си, за да не му се стори странно.

— Баща ми е с господин Дишлър и не искам да го безпокоя. Би ли му казал, че се е обадила госпожа Мийд и отивам при нея, за да обсъдим някои от моделите ми. Смятам, че това ще ме поободри.

— Разбира се, госпожице — кимна той.