Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Пътуваха вече близо два часа и Пол притеснено погледна спътницата си, която мълчеше. Слоун седеше неподвижна и изправена и гледаше безизразно, но той усещаше как страхът й нараства, и почувства угризения заради това, което я бе принудил да направи. За да избегне даването на информация, която би могла по някакъв начин да я накара да се откаже от пътуването, говори с нея по телефона само веднъж след последната им среща. По време на този разговор тя се опита да му зададе няколко въпроса за баща си и сестра си, но той настоя да й отговори по пътя за Палм Бийч. Сега вече бе готов да отговаря. Искаше да направи нещата по-лесни за нея и да затвърди решението й, но тя изглежда не бе в състояние нито да говори, нито дори да срещне погледа му. Искаше да й каже нещо окуражително. Ако тя бе обикновена млада жена, която за пръв път ще се срещне е баща си и сестра си, сигурно би таила някаква надежда за евентуална близост. Но Слоун не отиваше при тях по сантиментални причини, тя преглъщаше гордостта си, играеше роля и щеше да ги шпионира. Съществуваше нищожна вероятност всичко това да завърши щастливо за нея, така че Пол измисли една история, отчасти за да успокои съвестта си и отчасти за да повдигне духа й. В приказния му сценарий Картър Рейнълдс се оказваше невинен и силно се привързваше към дъщеря си. Пренебрегвайки многобройните факти против това, Пол каза:

— Слоун, може би в момента не ти изглежда така, но това пътуване би могло да донесе нещо добро за цялото ти семейство.

Тя престана да се взира в пътя и се вторачи в него. Тъй като това бе единствената сламка, за която можеше да се хване, Пол продължи:

— В момента баща ти е просто заподозрян, когото разследваме. Ти ни помагаш да се приближим до него и до фактите и след като веднъж го направим, може да открием, че той е невинен.

— Какви мислиш са шансовете за това?

Пол се поколеба. Не искаше да засегне интелигентността й или да се отблагодари за доверието й, като я заблуждава.

— Малки — призна, — но е възможно. Нека сега обсъдим ситуацията от лична гледна точка. Без съмнение той е жалко подобие на баща, но очевидно съжалява — иначе не би се свързал с теб. В действителност никой от нас не знае всичко, което е довело до раздялата на родителите ти, но въз основа на това, което ти ми каза, майка му го е подтикнала да се разведе. Тя е тази, която с дошла във Флорида, за да си го отведе в Сан Франциско след удара на баща му, нали?

— Да, но той се е съгласил с плана й.

— Вярно, но тогава е бил едва двадесетгодишен. Може да е тръгнал с нея от слабост, малодушие или просто защото не е бил достатъчно зрял и тя го е убедила, че това е свещеният му семеен дълг. Кой знае? Всичко това са недостатъци на характера, но не е задължително да са непростими или непоправими. Онова, което знаем със сигурност, е, че майка му е умряла преди три месеца и почти веднага след това баща ти се е свързал с теб.

Слоун осъзна, че Пол се опитва да помогне, но пък така я караше да се чувства неловко. Искаше й се да го помоли да престане да я убеждава, но някакво вродено чувство за справедливост или просто любопитство я накара да се заслуша в него.

— Ами сестра ми? Какво оправдание може да има тя за това, че никога не се е опитала да се свърже с майка ми?

Пол я погледна.

— Може би и тя се чуди защо собствената й майка никога не се е опитвала да се свърже с нея.

— Според клаузите в договора майка ми е била принудена да подпише, че й е забранено да се свързва със сестра ми.

— Париш може би не го знае.

Слоун се вгледа в него, опитвайки се да потисне глупавата си надежда, че е възможно семейството да се събере отново.

— Каза ми, че си имал информатор сред прислугата в Сан Франциско. Знаеш ли нещо от това със сигурност?

— Не. Париш никога не е представлявала интерес за нас. Всичко, което знам за нея, е, че някои хора я намират за надменна и студена, а други смятат, че е тиха, фина и елегантна. Всички обаче са единодушни, че е красива. Тя е известна тенисистка, играе голф и е майстор на бриджа. Когато се явява на състезания, обикновено е в един отбор с баща ти, който също е добър тенисист, отличен играч на бридж и голф.

Слоун изрази кощунственото си безразличие към тези постижения, като извъртя очи и повдигна рамене — жест, който бе толкова превзет и неочаквано сладък, че Пол едва не се изсмя.

— Остава Едит — спомена той и последния оцелял член на семейството. — Тя също ще е в Палм Бийч.

— Едит? — повтори младата жена.

— Твоята прабаба по бащина линия — обясни Пол и добави: — Тя е деветдесет и пет годишен дракон, с труден нрав и тероризира всеки, който се изпречи на пътя й. Също така е голяма скъперница. Има пет милиона долара, но се говори, че побеснява, ако в стаята свети повече от една лампа.

— Изглежда е прекрасна жена — отбеляза Слоун, смутена при мисълта за собствената си пестеливост. Миналата седмица Сара я бе нарекла скръндза, а майка й е се оплакваше от това, че Слоун не обича да се разделя с парите си. Тя обаче си каза, че и двете са безнадеждни прахоснички. Младата жена живееше икономично, защото бе усетила липсата на пари като дете и защото заплатата й като детектив не й даваше възможност да харчи. Ако имаше много пари, със сигурност щеше да ги харчи. Е, поне част от тях.

Доволен от това, че бе успял да я поуспокои, Пол я остави на собствените й мисли, но когато стигнаха отклонението на магистралата, водещо до Палм Бийч, осъзна, че трябва да я върне към действителността. След като бе положил усилия да представи роднините й като човечни и харесвани хора, сега трябваше да й напомни, че баща й е заподозрян и ролята й е да го шпионира.

— Къщата на баща ти се намира на десет минути от тук. Преди малко ти описах най-добрата възможна ситуация. Опасявам се, че сега трябва да те подготвя за най-лошата. Нека още веднъж да преговорим плана, за да можем да си свършим работата.

Тя се обърна към него.

— Добре, започвай.

— Ще им кажем, че сме се срещнали преди пет месеца във форт Лодърдейл, където съм присъствал на застрахователен семинар — обясни той, напомняйки й за личните подробности, които трябваше да знае за него. — Името на баща ми е Клифърд, а на майка ми — Джоан. Починала е още когато съм бил дете. Израснал съм в Чикаго и съм завършил университета в Лайола. Все още живея в Чикаго и работя за известно застрахователно дружество. Не сме имали възможност да прекараме много време заедно, защото живеем далече един от друг и поради тази причина е било толкова важно за нас да сме заедно тези две седмици — Той мина в съседната лента, подготвяйки се да завие по отклонението за Палм Бийч. — Ясен ли съм дотук?

Тя кимна. Бяха обсъдили вече всичко това, но сега любопитството й бе събудено.

— Истина ли е всичко това?

— Не — отвърна той с тон, с който я предупреждаваше да не го разпитва за личния му живот. — Прикритието ми е добро и ще издържи, ако Рейнълдс реши да ме провери, но се съмнявам това да е необходимо. След като семейството ти разбере, че не сме се познавали, нито сме прекарвали дълго време заедно, няма да станат подозрителни, ако не знаеш всичко за мен. Освен това няма да са особено заинтересовани от мен, така че едва ли ще задават много въпроси. Ще съм там, ако някой реши да попита нещо. Ако не съм наоколо, кажи каквото искаш, но не забравяй по-късно да ме предупредиш. Нека сега преговорим твоето минало. Избра ли си подходяща професия?

— Да.

И двамата смятаха, че би било глупаво да кажат на Картър Рейнълдс, че Слоун е детектив. Според информатора на Пол в Сан Франциско баща й не знаеше нищо за нея, Когато се бе обадил на Кимбърли, за да вземе номера й, и нямаше причина да мислят, че е научил нещо, когато се е обадил в работата й. Пол все още се надяваше на това.

— Не мога да повярвам какви късметлии сме, че майка ти не е имала възможност да му каже нищо за теб, когато й се е обадил.

— Късметът няма нищо общо с това. Майка ми е умирала от желание да му разкаже за мен, но той не й е дал никаква възможност, защото е безсърдечен и груб. Не й се е обаждал цели тридесет години, защото не се интересува от това как тя се чувства или какво мисли. Когато позвънил, казал, че иска телефонния ми номер. В момента, в който му го продиктувала, той казал, че ще позвъни някой друг път и затворил.

— Разбирам.

Слоун не искаше да го обезкуражава.

— Имаш късмет — усмихна се тя. — Подпитах Сара и тя отговори, че си спомня точно какво е казал капитан Ингърсол на Картър. Нищо от думите му не би могло да подскаже на баща ми, че се е обадил в полицията и че аз съм ченге. Това е късмет.

— В такъв случай съм задължен на късмета. А сега ми кажи каква професия си си избрала.

— В колежа отначало учих морска биология и математика преди да се заема с правните дисциплини, но ти поиска да избера професия, която да се стори приемлива на Рейнълдс. Научните ми познания не вършат работа. Миналата седмица, докато чаках Сара да приключи разговора си с един клиент, все още се опитвах да намеря решение, и то внезапно ме осени — идеалната професия.

— Не ме дръж в напрежение, каква е тя?

— През следващите две седмици ще съм дизайнер.

— Права си — засмя се той. — Точно това имах предвид. Знаеш ли достатъчно в тази област?

— Ще се справя.

Години наред тя беше слушала и наблюдавала Сара и с основание смяташе, че е усвоила достатъчно, за да заблуди баща си.

— Трябва да обсъдим още нещо. — Гласът му стана неумолим. — Искам да съм абсолютно сигурен, че ти е ясна ролята ти в Палм Бийч и последствията, ако се отклониш дори за миг. Баща ти има основателно право да очаква уединение в собствения си дом. Тъй като отиваш там по моя молба, на практика ти работиш за ФБР. Тъй като нямаме заповед за обиск, всяко доказателство, което открием, няма да бъде прието в съда, освен ако не е било очевидно и на място, на което сме били допуснати. Можеш да ми предаваш информация, но нямаш право да я търсиш. Ясен ли съм? Не искам от теб нищо повече от това да отвориш някое чекмедже, ако някой те е помолил да му извадиш нещо от него.

Слоун се пошегува:

— Всъщност чувала съм нещо за това в един епизод на „Ред и закон“.

Той продължи:

— Колкото до разговорите, които може да дочуеш, важат същите правила. Трябва да си сигурна, че си на място, където ти е позволено да бъдеш, и че имаш основателна причина да си там. Също така е хубаво по това време да присъства и някой друг. Колкото до телефоните, няма да има подслушване. Ще спазваме съвсем точно правилата. Разбра ли?

Тя кимна.

— Разбрах. Работата е там, че колкото и да сме съвестни, адвокатите му ще изтъкнат многобройни причини в съда, за да потулят нещата.

— Твоята работа е да се убедиш, че не си направила нищо, което да накара съдията да застане на тяхна страна.

— Това, което трябва да запомниш, е, че основната причина да сме тук, не е да търсим улики. Тук съм, за да го държа под око. Той прекарва голяма част от времето си в Палм Бийч. Искам да знам какво прави, докато е тук, къде ходи и с кого се среща. Ти си тук, защото това е единственият начин да дойда и аз и защото може би си в състояние, ако се натъкнеш на полезна информация, да ми я предадеш. Но не си тук, за да търсиш тази информация.

— Разбирам.

Доволен, Пол се опита да измисли някоя по-лека тема за разговор.

— Смятам, че идеята ти да се представиш за дизайнер е много добра. Рейнълдс по никакъв начин няма да се почувства заплашен. Това е идеално.

Слоун кимна, но с наближаването на времето за маскарада, идеята да се представи с друга професия, особено с тази на Сара, изобщо не й се струваше идеална. Щеше да попадне на чужда територия, да се среща с високомерни непознати и като криеше истинската си професия, тя заличаваше целия си живот.

— Слоун — обади се Пол, като сви по един широк булевард с внушителни сгради с изглед към океана, — притеснява ли те нещо в това да се представиш за вътрешен декоратор?

— Вътрешен дизайнер — поправи го тя е въздишка. — Не, всичко е наред. Всичко е въпрос на вкус, така че ако сгреша, просто ще решат, че нямам вкус.

— Това ми е достатъчно — отвърна той, — в крайна сметка колкото повече те подценява Рейнълдс, толкова по-склонен ще бъде да се разкрие пред теб. Чувствай се свободна да изглеждаш несръчна, наивна и дори глупава, когато е възможно. Той ще се върже.

— Какво те кара да мислиш, че той ще повярва, че съм такава?

— Това, че според информацията ми такова е мнението му за майка ти — изрече Пол, подбирайки внимателно думите си. Не искаше да й каже, че Рейнълдс бе нарекъл Кимбърли „безмозъчна и типична тъпа блондинка“.

— Сигурна съм, че ще го намразя — отвърна младата жена и тихо въздъхна. — Какво общо има мнението му за майка ми с това какво ще помисли за мен?

— Изглеждаш точно като нея — усмихна й се кисело той.

— Не мисля така.

— Така е. Рейнълдс също ще си помисли така и ще приеме, че си… — той направи пауза, за да избере най-невинни думи, които Картър Рейнълдс бе използвал, за да опише майка й, — че си лековерна като нея.

Слоун остана с неприятното впечатление, че Пол вече е взел някакво решение, но внимателно я насочваше към него, защото то нямаше да й хареса.

— Да разбирам ли, че искаш да подсиля грешното му впечатление за майка ми и моя интелект?

— Ако можеш.

— И след като си знаел, че вероятно не би ми допаднала тази идея, си решил да ми я запазиш за момента, в който ще се намираме пред вратата му.

— Точно така — безсрамно заяви той.

Слоун облегна глава назад, затвори очи и потъна в един от редките си моменти на самосъжаление.

— Чудесно, това е просто чудесно.

— Виж, Слоун, идваш тук, за да вършиш работа, а не за да накараш Рейнълдс да ти се възхищава, нали?

— Точно така — въздъхна тя, като си представи двете седмици, които я очакваха.

Наближиха разкошната вила в средиземноморски стил с калдъръмена алея и масивни железни порти.

— Едно последно уточнение. Знам, че ще ти е трудно, но не трябва да показваш враждебността си към Рейнълдс Той не е глупак и трябва да повярва, че искаш да се сдобрите. Можеш ли да прикриеш чувствата си към него?

— Упражнявах се — кимна Слоун.

— Как се упражняваш за такова нещо? — попита той.

— Заставам пред огледалото и си мисля за някое ужасно нещо, което е направил, а след това се опитвам да се усмихвам, докато започна да изглеждам щастлива от него.

Пол се засмя и сложи ръка върху нейната. След това се насочи към портите. Смъкна стъклото на прозореца си и се протегна навън, за да натисне един бутон на месинговата кутия, закачена на пилон до вратата. После се поколеба и погледна Слоун.

— Усмихни се на камерата — нареди той с многозначително кимване към малката, покрита със стъкло дупка в металната кутия. След това натисна бутона.

— Да? — проговори един мъжки глас.

— Слоун Рейнълдс и Пол Ричардсън — каза той.

Вратите се отвориха.