Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Пол чакаше във фоайето, когато Слоун слезе по стълбите, готова за това, което Париш щастливо описа като ден за глезотии.

— Исках да ви откарам с Париш и след това да си върша работата — каза й той, — но Париш ми заяви, че прекрасната програма, която е направила за вас, ще отнеме повече от час или два, така че ще взема колата си, а ти ще тръгнеш с нея. Вече докараха ягуара отпред.

— Ще те изпратя до колата ти — многозначително му кимна Слоун към предната врата.

Колата на сестра й бе паркирана пред портала, но тази на Пол бе малко по-нататък по алеята и тя изчака да стигнат до нея, преди да заговори.

— В кабинета на Картър има компютър, свързан с банката му. Париш каза, че мога да го използвам, и ми даде паролата си.

— Не възлагай големи надежди на това. Той е прекалено предпазлив, за да й позволи да има достъп до файловете му или да се включи към компютрите на банката. Сигурно си има собствена парола.

— Зная, просто ти казвам това, което научих.

— Бих искал да имам копие от списъка с имена и адреси, които Париш даде на Мейтланд за приема.

— Ще й поискам едно. Ще й кажа, че това би било чудесен спомен и ще ми помогне да запомня имената на всички.

— Добре. — Той погледна към предната врата, която се отвори. — Париш току-що излезе от къщата. Между другото, ако все още не си разбрала, идеята за приема е на Мейтланд. Мислех, че би искала да знаеш.

— Усетих, че Картър не с много въодушевен, но как Ноа е успял да го убеди?

— Трябваше да бъдеш там, за да оцениш начина, по който го постигна. Бях впечатлен.

Слоун понижи глас, тъй като Париш се приближаваше към тях:

— Да, но какво значение има за Ноа това, че Картър не желае да се запозная е приятелите му?

— Смятам — отвърна Пол с многозначителна усмивка, — че ти вече знаеш отговора на този въпрос. Ноа Мейтланд е поразен.

Младата жена беше доволна от това, че Ноа се интересува от нея, а също и че бе способен да манипулира Картър Рейнълдс.

— Тръгваме — възкликна щастливо Париш, приближавайки до колата на Пол. — Слоун, ще отидем на козметик, ще си направим маникюр, педикюр, масаж и фризури. Все пак нека да побързаме, защото ще ни очакват и трябва да се приберем навреме.

— Тогава по-добре тръгвайте — каза им той и се качи в наетата кола.

Изчака да се отдалечи на няколко пресечки от къщата, преди да отвори жабката и да извади мобилния си телефон. Набра един номер и му отговори друг агент на ФБР, който седеше на един вълнолом. На козирката на шапката си бе закачил стръвта за риболова, а в ръката си държеше въдица.

— Можеш ли да говориш? — попита Пол.

— Дали мога да говоря? — отвърна ядосано мъжът, без да вярва на ушите си. — Ти си този, който трябва да говори, Пол. Не ми каза, че си тук по своя инициатива. Снощи ми се обади шефът. Побеснял е. Смятат, че си допуснал омразата да засенчи преценката ти и че си обсебен от този случай. Сериозно говоря, приятел, под краката ти гори. Ще провалиш кариерата си и дори да откриеш доказателства, няма да имат никаква стойност заради начина, по който си ги събрал…

— Но аз не търся доказателства и когато те се появят, не аз ще бъда човекът, който ги е събрал — прекъсна го Пол. — Тук съм просто като приятел на Слоун. Нямам нищо общо с решението на Картър да покани дъщеря си. И ако по време на посещението си тя открие улики срещу него, съвсем естествено е да ги предаде на властите, независимо дали аз съм тук или ме няма. Все пак тя е ченге.

— Не мене трябва да убеждаваш. Трябва да се обадиш на стареца и да убедиш него.

— В момента съм в отпуск. Когато го превърна в герой, той ще се успокои. Междувременно съм тук и се държа като идеален гост, който е на почивка в нечия къща. Играя тенис, мотая се край басейна, вечерям, излизам на танци. Не съм отворил нито някое чекмедже, нито дори фотоалбум, без да съм бил помолен да погледна в него. Не казвам на Слоун къде или какво да търси. Никога не съм й споменавал, че Рейнълдс използва банката си, за да пере пари, и никога не съм й казвал чии пари пере. Няма и да ми се наложи, защото съдбата се намеси и я отведе точно там, където исках.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че моята очарователна спътница си спечели обожател и никой федерален съдия на този свят не би могъл да отхвърли уликите, които тя открие срещу него, защото аз нямам нищо общо с това.

— Кой е той?

— Ноа Мейтланд.

Агентът си пое дълбоко дъх и го изпусна с триумфиращо подсвиркване.

— Бинго!

 

 

Слоун се бе облегнала на парапета на балкона, поразена от гледката, която се разкриваше пред нея. В осветения от фенери заден двор бяха наредени маси, застлани с бели ленени покривки и украсени с цветя и свещи, поставени в стъклени купички. Келнери в смокинги разнасяха подноси с шампанско и ордьоври сред гостите, които бяха поне двеста души. В десния край на моравата имаше маси за банкет, украсени с фигури от цветя, а в левия на дансинга свиреше оркестър. В центъра на отделна маса се извисяваше огромна ледена скулптура, изобразяваща чайки.

— Готова ли си да влезеш в обществото? — запита Париш.

— Не знаех, че приемът ще бъде толкова голям и претенциозен — отвърна тя.

— Секретарката на Ноа е вълшебница. — Сестра й огледа хората с одобрение. — Никога не бих могла да се справя за такова кратко време. Хайде да вървим.

— Неспокойна съм — отбеляза Слоун.

— Аз също — засмя се нервно Париш. — Досега никой не е обличал дреха по мой модел. Да видим как ще бъде приет.

Слоун се извърна от парапета, последва я в спалнята и бавно се завъртя, за да може сестра й да я огледа. Лимоненожълтата шифонена рокля беше с волани, а плътно прилепналият корсаж имаше квадратно деколте.

— Едва ли някога отново ще изглеждам толкова добре — заяви шеговито Слоун.

— Цветът идеално подхожда на тена ти — изучаваше я Париш. — А роклята ти стои чудесно. Чувствам се като професионалистка.

— Защото си такава — отвърна сестра й.

— Татко не мисли така. Каза ми, че съм си губела времето през последния месец, докато правех тези дрехи.

— Не му позволявай да ти говори така — настоя Слоун. — Моля те, недей. Той не е прав. Погледни ме. Погледни и двете ни — настоя тя, когато влезе в дрешника и застана пред голямото огледало. — И двете рокли са твои модели. — Те застанаха една до друга пред огледалото. — Париш носеше избродирана копринена рокля с цвят на праскова. Тъмната й коса беше прихваната отстрани със златни шноли. Слоун беше в бледожълто, а косата й се спускаше до раменете.

— Сватбеният ми тоалет сигурно ще бъде нищо в сравнение с този.

— Не, няма — поклати глава Париш, — защото аз ще създам и него. — Тя отстъпи. — Ела насам, принцесо Слоун, да вървим на бала. Ще се срещнем с татко в градината и аз ще остана до теб, докато те запознава с хората.

Ноа стоеше в края на моравата и слушаше група мъже, които го убеждаваха да закупи част от конезавод, който имаха намерение да получат чрез джойнт венчър. Той беше с гръб към къщата, но разбра точно кога Слоун се бе появила, защото мъжете около него престанаха да разговарят и насочиха погледите си към нея. Така направиха и много от останалите гости.

— Мили боже, погледнете ги — пое си дълбоко дъх един от събеседниците му.

Ноа се обърна бавно и когато я видя, му бе трудно да остане на мястото си и да я остави да тръгне между хората. Близо половин час наблюдаваше как Картър се разхожда наоколо, хванал под ръка Париш и Слоун. Ноа гледаше как Слоун се усмихва, а след това внимателно слуша това, което й казват, и видя как тя печели всички с естественото си държание и неподправената си топлота. Кортни обаче беше нетърпелива.

— Мисля, че трябва да й се притека на помощ. Картър вече я запозна с всички.

— Остани на мястото си — заповяда й той. — Ще я доведе след няколко минути.

— Ето, тя идва, и слава богу, че е без Картър — щастливо изрече Кортни след малко, след което се намръщи, защото няколко от приятелите на Ноа се насочиха към Слоун. — А ето ги и вълците точно зад нея, в това число и баща ни. Това е отвратително. — Тя реши проблема, като се обърни с гръб към мъжете, включително и към Ноа, след което пристъпи и застана между Слоун и всички останали. — Здравей, Слоун — усмихна й се. — Ноа каза, че си искала да дойда. Дори се облякох специално за случая, забеляза ли? — И Кортни разпери полата си.

Слоун я огледа — носеше старомодна рокля с дантела, дълги сатенени ръкавици без пръсти и военни кубинки. Изглеждаше толкова скандално и възхитително, че тя се засмя и спонтанно я прегърна.

— Толкова се радвам, че си тук.

— Да, но харесваш ли тоалета ми?

— Ами… това просто си ти.

— Госпожа Рейнълдс каза, че приличам на наконтена бежанка.

— Тя е много възрастна и зрението й вече е отслабнало.

Слоун едва се сдържа да не се засмее.

— Няма ли да поздравиш Ноа?

От началото на приема Слоун очакваше този момент. Вдигна поглед към Ноа и нежно каза:

— Здравей.

— Здравей — отвърна той, а сивите му очи я гледаха с възхищение.

— Трябва да прегърнеш и него — обади се Кортни. — Не знаеш какво направи, за да организира това парти.

— Какво имаш предвид? — Слоун знаеше, че Ноа е принудил Картър да даде приема и че секретарката му доста се е потрудила, за да организира всичко, но нямаше представа, че е направил много повече от това. Момичето започна:

— Ноа затвори ресторанта в един от хотелите си, защото тук имахме нужда от масите и столовете, и освен това можеш да се обзаложиш, че там не е останало нито едно цвете. Виждаш ли онази огромна фигура от цветя върху масата с храната?

Слоун с усилие откъсна поглед от удивените сиви очи на Ноа и погледна натам, накъдето сочеше Кортни.

— Да, виждам.

— Сутринта този огромен букет стоеше върху голяма маса в преддверието…

— Престани, Кортни — прекъсна я брат й.

Тя не му обърна внимание.

— Истина е. Бас държа, че не са останали салфетка, сервитьор или вилица в целия…

Ноа се усмихна, застана зад сестра си и внимателно постави ръка на устата й.

— Последния път, когато те помолих да танцуваме, ти ми отказа — обърна се той към Слоун. — Какви смяташ, че са шансовете ми тази вечер?

Тя му беше много благодарна и освен това вече я завладяваше магията на дълбокия му глас и сивите му очи.

— Бих казала, че са големи.

Когато Слоун стъпи на дансинга и той я пое в ръцете си, тя го огледа и дъхът й спря. Елегантният вечерен син костюм му стоеше идеално и подчертаваше широките му рамене, тесните бедра и дългите му крака. Ризата му бе ослепително бяла като усмивката му.

— Харесва ли ти приемът ти? — запита той, когато оркестърът започна да свири „Някой, който да се грижи за мен“.

— Много — отвърна тя, като се опитваше да не обръща внимание на това как бедрата му се докосват до нейните. — Не зная как да ти се отблагодаря.

Погледът му многозначително се спря на устните й.

— Ще трябва да измислим някакъв начин.

Слоун отчаяно потърси спасение в чувството си за хумор:

— Предполагам, че мога да ти давам уроци по самоотбрана.

Той я погледна и й се усмихна накриво.

— Ще имам ли нужда от тях?

— Възможно е. Много по-силна съм, отколкото изглеждам.

— Аз също.

Устата й пресъхна. Бе толкова объркана от всичко, което й се случваше, че почти не усещаше колко лесно й е да танцува с него и как телата им се движат в ритъма на приятната позната мелодия. Каза си, че той твърде много я привлича и това е опасно, но когато ръката му се плъзна по гърба й и докосна тила й, забрави всяка предпазливост. Това бе просто един танц и Ноа вероятно не осъзнаваше какво прави.

Но той много добре знаеше точно какво прави и вече си мислеше как да направи и много повече. На светлината на фенерите косата й имаше цвят на разтопено злато. Младата жена ухаеше на цветя и да танцува с нея бе все едно да танцува с облак. Когато музиката свърши, тя се отдръпна от него, а той погледна лицето, което започваше да го омагьосва.

— Когато приемът свърши, ще отведа татко и Кортни у дома и ще се върна. Ще се срещнем на плажа.

— Защо? — запита Слоун с треперещ глас.

— Ще намерим някаква причина, когато се озовем там — усмихна се той.

На нея й бе ясна причината.

Пол и Париш също бяха танцували и когато двойките се срещнаха в края на дансинга, агентът предложи да сменят партньорите си.

— Ноа — каза Слоун, когато той започна да се отдалечава.

Объркан от нежния й глас, който произнасяше името му, той се спря и се обърна.

— Да?

— Не е зле да поканиш и Кортни на танц.

— Кортни ли? — повтори той, защото тази мисъл никога не му бе хрумвала. С ужас си помисли за кубинките й, но кимна. — Добре.

Когато танцът свърши, той видя сестра си наблизо. Очакваше тя да се присмее на поканата му и почти се надяваше да го направи, но решително попита:

— Госпожице Мейтланд, какво ще кажете за един танц?

Тя зяпна.

— С теб ли?

— Не, със сервитьора — сухо отвърна той, след което видя, че тя вече се е навела и развързва едната си обувка. Преди да развърже и втората, Кортни се поколеба и го погледна.

— Говориш сериозно, нали?

Когато осъзна колко много й се е искало да бъде поканена, той се почувства виновен.

— Разбира се.

Сестра му бе изключително умела на дансинга.

— Къде си се научила да танцуваш?

Тя извъртя очи.

— Момичетата ги разбират тия работи. Още с раждането си знаем как да го правим. Ще се опиташ ли да вмъкнеш Слоун в леглото си?

— Гледай си работата.

— Направи ми услуга, моля те, пусни я да си върви. Ще я зарежеш като всички останали и след това вече никога няма да я видим. Тя е мила. Наистина бих искала да ми остане приятелка.

Ноа погледна лицето на сестра си, извърнато към него, и се почувства унизен заради великодушието на Слоун и състраданието й към другите, което я бе накарало да се притесни за чувствата на Кортни по време на едно парти, на което самата тя бе подложена на постоянно напрежение и критични погледи. Спокойно и убедено той изрече:

— Слоун вече ти е приятелка.

Ноа разговаряше с приятели и си мечтаеше хората по-скоро да се разотидат. Времето сякаш беше спряло, така че той реши повторно да представи Слоун на някои от гостите и по този начин да я задържи близо до себе си, но тя бе свободна единствено между танците и тогава обръщаше внимание на баща му и на всичките останали мъже. Той танцува с Кортни още два пъти.