Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 188 гласа)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Вече се зазоряваше, когато Картър Рейнълдс затвори телефона в работния си кабинет в дома си, завъртя се и се загледа през кръглия прозорец. Пред очите му се простираше Сан Франциско, забулен в мъгла, тайнствен и вълнуващ. След две седмици щеше да замени всичко това с небето на Палм Бийч, което бе безбрежно и синьо през март — едно дълго пътуване, предприемано от семейството му поколения наред, традиция, която баба му нямаше да му позволи да наруши.

В последните години пътуванията до Палм Бийч бяха започнали да му се струват безкрайно досадни, но след телефонния разговор това изведнъж му се стори като възможност за промяна в живота му. Остана на мястото си близо час, обмисляйки множество различни варианти на различни ситуации, след което отново се обърна и натисна един бутон на интеркома.

— Къде е госпожа Рейнълдс? — попита той човека от прислугата.

— Почива в стаята си преди вечеря, господине.

— А дъщеря ми?

— Тя е заедно с госпожа Рейнълдс и й чете, господине. Доволен от това, че жените бяха заедно, той стана и се отправи към третия етаж. Подмина асансьора и започна да се изкачва по една широка стълба с богато украсени черни перила, след което сви вдясно към един салон, където портретите на предците му надвиснаха над него от тежките си, красиво резбовани рамки.

— Радвам се, че сте заедно — каза той, когато Париш отговори на почукването му и го пусна вътре. Тази стая с вечно спуснатите кафяви брокатени завеси, които не пропускаха светлина, и с натрапчивата миризма на лавандула, който тегнеше във въздуха, предизвикваше клаустрофобия в него. Опитвайки се да не го показва, той прегърна Париш през рамото и се усмихна на баба си, която седеше на един бароков стол до камината. С бялата си коса, прибрана на кок, с крехкото си тяло и сивата рокля с висока яка, прихваната с рубинена брошка, Едит Рейнълдс изглеждаше точно като майката на Уистлър, с тази разлика, че седеше по-изправена.

— Какво има, Картър? — рязко попита тя. — Ще бъдеш кратък, нали? Париш ми четеше и сме стигнали до много интересна част от историята.

— Имам новини за вас двете — отвърна той, учтиво изчаквайки дъщеря му да седне. — Току-що ми се обади Слоун. Променила е решението си. Ще дойде с нас в Палм Бийч и ще остане две седмици.

Баба му се отпусна назад в стола, а Париш скочи. Израженията им бяха толкова различни, колкото и действията им.

— Добре се справи — заяви баба му, като наклони възхитено глава и сви устни в нещо, което бе най-сполучливият й опит за усмивка.

Дъщеря му изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Ти… ти не можеш просто да влезеш и да ми изтърсиш това в последната минута! Мислех, че няма да дойде. Не трябваше да се съгласявам с това. Не желая да заминавам за Палм Бийч.

— Париш, не ставай смешна. Разбира се, че ще заминеш — Той се обърна към вратата. Макар последните му думи да бяха изречени любезно, те звучаха като заповед. — И докато сме там — добави, обръщайки се, за да я погледне, ще те помоля да прекарваш колкото е възможно повече време с Ноа. Как очакваш да се омъжиш за един човек когото непрекъснато избягваш.

— Не съм го избягвала, той беше в Европа.

— Сега пък ще бъде в Палм Бийч. Можеш да наваксате изгубеното време, докато сме там.

Кортни Мейтланд се настани върху страничната облегалка на един кожен стол срещу бюрото на брат си, докато го наблюдаваше как подрежда документи в две папки.

— Тъкмо се върна от Европа и отново заминаваш — оплака се тя. — Прекарваш по-голямата част от времето си навсякъде другаде, но не и у дома.

Ноа погледна петнадесетгодишната си сестра, облечена с тясна лъскава черна пола и розова блуза, която едва покриваше гърдите й. Тя беше хубаво, разглезено момиче, с ужасен вкус по отношение на облеклото.

— Къде, по дяволите, все пак пазаруваш?

— Ако искаш да знаеш, облечена съм по последна мода.

— Изглеждаш като курва.

Кортни не му обърна внимание.

— Е, колко време ще отсъстваш този път?

— Шест седмици.

— По работа, или за удоволствие?

— По малко и от двете.

— По същия начин ми описа и пътуването до Парагвай, когато ме взе със себе си — изрече и красноречиво потръпна. — През цялото време валеше, а партньорите ти бяха въоръжени.

— Не е вярно, само бодигардовете им имаха оръжия.

— Приятелите ти също. Видях ги.

— Халюцинирала си.

— Добре де, ти си прав, аз греша. Не Парагвай, а Перу беше мястото, където оръжията на деловите ти партньори се показваха под саката им.

— Сега си спомням защо престанах да те взимам на деловите си пътувания. Ти си таралеж в гащите.

— Просто съм наблюдателна.

Един лист се плъзна от бюрото, Кортни го повдигна и му го подаде.

— Това няма значение, резултатът е един и същ — каза той, докато взимаше листа, погледна го и го прибави към останалите в папката. — Както и да е, този път отивам в Палм Бийч, а не в Перу или Парагвай. Палм Бийч — спомняш ли си — имаме къща там. Всяка година ходим през зимната ти ваканция. Баща ти е там в момента. А двамата с тебе ще бъдем там утре.

— Тази година няма да замина. Татко непрекъснато ще е на игрището за голф. Ти пък ще прекараш цялото си време зад затворени врати или на срещи, или говорейки по телефон, а когато не правиш това, ще ходиш на срещи или ще говориш по телефон.

— Караш ме да се чувствам по-скоро глупав, отколкото виновен.

— Ти си тъп. — Той вдигна поглед към нея и почти недоловимата промяна в изражението му я накара бързо да се поправи: — Имах предвид, че водиш тъп живот. През цялото време работиш и не се забавляваш.

— За разлика от тебе. Нищо чудно, че не виждаш предимствата на моя.

— Коя късметлийка ще бъде този път временният обект на сексуалното ти влечение, докато си в Палм Бийч?

— Просиш си пердаха.

— Прекалено съм голяма за бой. Освен това не си ми нито баща, нито майка.

— Това усилва вярата ми в Господ.

Тя реши да смени темата.

— Вчера видях Париш в „Сакс“ на Пето Авеню. Те също заминават за Палм Бийч. Знаеш ли Ноа, ако не внимаваш, някоя сутрин ще се събудиш женен за нея.

Той добави една златна химикалка и молив в куфарчето с документи и набра шифъра.

— Това ще бъде най-краткият брак в историята.

— Харесваш ли Париш?

— Да.

— Тогава защо не се ожениш за нея?

— Като начало тя е прекалено млада за мен.

— Прав си. Ти си на четиридесет, а това означава, че вече не си в първа младост.

— Да не би да се опитваш да бъдеш противна?

— Не е необходимо да се опитвам, идва ми отвътре. Ако Париш беше по-възрастна, би ли се оженил за нея?

— Не.

— Защо?

— Гледай си своята работа.

— Ти си моята работа — нежно каза тя. — Ти си най-близкият човек, когото имам.

Това беше отчаян опит да го трогне и Ноа го знаеше. Също така по някакъв начин това му оказваше влияние, така че той не каза нищо и реши да запази сили за битката, която трябваше да проведе с нея заради заминаването й до Палм Бийч. Баща й възнамеряваше да се установи там и да запише Кортни в местно училище, но Ноа нямаше намерение да участва в тази война.

— Все пак не искаш ли да се ожениш?

— Не.

— Защо?

— Защото съм го правил и не ми харесва.

— Джордана тотално те е настроила срещу брака, нали? Париш смята, че тя те е настроила срещу всички жени.

Той вдигна поглед от документите, а на челото му се появи бръчка.

— Какво мисли тя?

— Париш не знае за жените, които взимаш на яхтата си и за онези, които се измъкват от хотелската ти стая и които аз виждам в редките случаи, когато ме взимаш някъде е теб. Тя смята, че си наранен, благороден и обречен на безбрачие.

— Чудесно, остави я да си мисли така.

— Твърде късно е, съжалявам. Разказах й всичко. Цялата ужасна и потресаваща истина.

Ноа невъзмутимо продължи да пише някаква бележка.

— Ще те взема с мен в Палм Бийч.

— Няма начин. Не можеш.

Той спря да пише и впери в нея поглед, който караше всички да се свиват.

— Погледни ме — изрече меко. — А сега се заеми с багажа си.

— Няма.

— Отлично. Ще те взема така както си и можеш да останеш с отвратителните си дрехи. Ти решаваш.

— Блъфираш.

— Нищо подобно. Ти би трябвало да знаеш това по-добре от повечето хора.

— Мразя те, Ноа.

— Не ми пука. Сега си приготвяй багажа и утре сутринта те чакам долу на стълбите.

Тя се плъзна от облегалката на стола, а в очите й блестяха неприкрити сълзи. Сълзите бяха безполезни. Той бе непреклонен.