Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

ГЛАВА ШЕСТА

— Не мога да повярвам, че Картър Рейнълдс ти е баща — започна възбудено Сара в момента, в който тежките врати на общината се затвориха зад тях. — Не мога да повярвам — повтори тя, припомняйки си това, което бе чела за него в светската хроника.

— Аз самата никога не съм можела да го повярвам — кисело отвърна Слоун. — Всъщност никога не съм имала причина да го вярвам — добави, докато вървяха през паркинга към колата й.

Сара не й обърна внимание, мислите й препускаха в друга посока.

— Когато бяхме малки, ми казваше, че родителите ти са се развели, докато си била още бебе, но си забравила да ми споменеш, че баща ти е… Картър Рейнълдс. — Вдигна ръце с длани обърнати нагоре, като че говореше към небето. — Боже, само името му ме кара да си мисля за яхти, ролс-ройсове, банки и пари! Планини от пари. Как си могла да пазиш това в тайна от мен през всичките тези години?

Слоун не бе имала възможност да обмисли разговора си с него, но благоговението на Сара само затвърди решението й да остане безразлична към болестта на Картър Рейнълдс, към закъснелия му опит да я опознае и особено към парите му.

— Той ми е просто биологичен баща. Досега не съм получавала от него дори картичка за рождения си ден или за Коледа.

— Но днес ти се обади, нали? Какво искаше?

— Иска да го посетя в Палм Бийч, за да се опознаем. Отказах му. Категорично. — Слоун се надяваше с това разговорът да приключи. — Прекалено късно е да си играе на баща.

Сара бе изключително лоялна с нея и при нормални обстоятелства с готовност би одобрила решението й да отхвърли един родител, който я бе пренебрегвал от дете. Въпреки това според нея не беше обичайно да си дъщеря на човек, който би могъл да те превърне в наследница.

— Мисля, че не трябва да прибързваш — каза, търсейки някакво извинение за това, което не можеше да се оправдае, и изрече първото, което й хрумна: — Не мисля, че мъжете трябва да прекарват толкова време с децата си, колкото жените. На тях сякаш им липсва някакъв вид родителска хромозома.

— Извинявай, но не можеш да припишеш безразличието му към мен на грешка в генетиката. Имайки предвид всичко, което съм чела, той безумно обича сестра ми. Заедно играят тенис, ходят на ски и играят голф. Те са отбор, и то печеливш. Вече съм забравила броя на трофеите, които съм ги виждала да държат.

— Сестра ти! Точно така! Боже, ти имаш и сестра! — възкликна развълнувано Сара. — Не мога да повярвам, та двете с тебе заедно сме си правили торти от кал, заедно сме си писали домашните, дори по едно и също време боледувахме от варицела, а едва сега откривам не само че баща ти е видна личност, но и че имаш сестра, за която никога не си ми казвала.

— Току-що ти казах почти всичко, което знам за нея, а то е това, което съм виждала по вестниците, и това, че името й е Париш Рейнълдс и е една година по-голяма от мен. Тя също никога не ми се е обаждала.

— Но как е станало всичко?

Слоун погледна часовника си.

— Имам само един час, за да хапна и да се преоблека, а после съм на работа до девет. Ако наистина искаш да си говорим за това, може ли да го направим вкъщи?

— Наистина искам да си поговорим. — Приятелката й тръгна към тойотата си, която бе паркирана през две места. — Ще се срещнем у вас.

Къщата, която Слоун бе купила преди няколко години, се намираше на един ъгъл, точно срещу плажа. Беше малка, двустайна, построена върху стръмен участък в малък квартал от четиридесетгодишни здания. Големината на къщичките и близостта им до океана бяха причина младите хора да ги харесват, защото можеха да ги поддържат, без да влагат много пари. В резултат на въображението и всеотдайността на тези хора, които за пръв път притежаваха собствен дом, целият квартал бе придобил старинен и еклектичен вид с авангардните дървени къщи, съжителстващи в хармония с приказни вили от тухли и мазилка.

Слоун бе вложила всичките си спестявания и свободно време в къщата си и я бе превърнала в живописно местенце с бели рамки на прозорците и бял перваз, които подчертаваха сивия цвят на мазилката. Когато я купи, плажът отсреща принадлежеше почти изцяло на обитателите на квартала. Тогава улицата бе тиха и хората заспиваха в дълбоко спокойствие, прекъсвано от време на време от шума на вълните, които се разбиваха в брега.

Увеличаването на населението в Бел Харбър сложи край на всичко това, защото семействата с малки деца потърсиха място далеч от шума и лудориите на колежаните и откриха плажа на Слоун. И днес, в четири следобед, улицата бе задръстена от коли, паркирани плътно една до друга, някои от тях точно пред знаците за забранено паркиране, а други блокираха алеите към частните къщи. И макар че вълните продължаваха да се плискат, Слоун не можеше да ги чуе заради писъците на децата и музиката от радиоапаратите на родителите им.

Сара се насочи към единственото свободно място за паркиране наоколо и Слоун едва се сдържа да не се засмее, докато я наблюдаваше как принуждава един тъмносин форд седан да се изтегли назад, за да може да заеме мястото. Шофьорът му се остави да бъде измамен.

— Наистина трябва да направиш нещо с всички тези коли — заключи приятелката й, докато бързаше към нея и бършеше едно петно от крака си. — Така са се наблъскали една до друга, че трябваше да се провра между моята и предната кола и си изцапах крака.

— Смятам се за късметлийка, когато не са заели алеята ми — пошегува се Слоун, докато отключваше вратата си. Вътре в къщата бе приятно и спокойно — бе обзаведена с непретенциозни мебели от ратан и възглавници с щамповани върху тях листа от палми и жълт хибискус на бял фон.

— Много бих искала да ми разкажеш за Картър Рейнълдс. Как е разбрал къде да те търси днес?

— Каза, че е позвънил на майка ми.

— Значи двамата са поддържали връзка през годините?

— Не.

— Чудя се какво ли си е помислила за внезапния му интерес към теб?

Младата жена би могла да се обзаложи каква е била реакцията на майка й, но вместо да отговори, тя се насочи към телефонния секретар, чийто червен бутон светеше и броячът отчиташе три новопристигнали съобщения. Натисна бутона за прослушване. Гласът на майка й избухна със същата младежка възбуда, която бе очаквала:

— Слоун, миличка, мама е. Днес ще ти се случи чудесна изненада, но не искам да я развалям, за да се изненадаш също като мене. Ала ще ти подскажа — днес ще ти се обади един мъж, който е много важен за теб. Преди да отидеш на вечерното си дежурство, ми позвъни.

Второто съобщение бе записано две минути след първото и също бе от Кимбърли Рейнълдс.

— Миличка, бях толкова развълнувана, когато ти оставих първото съобщение, че не разсъждавах трезво. Няма да се прибера преди девет, защото ще правим разпродажба в магазина и сме много заети. Обещах на Лидия, че ще остана да й помогна. Но не ме търси там, защото й е неприятно, когато служителите използват телефона, а знаеш колко е зле с язвата. Не бих искала да предизвикам нов пристъп. Няма да издържа на напрежението, така че моля те, остави ми съобщение на секретаря. Не забравяй…

— Тя направо се е побъркала заради обаждането му — отбеляза Сара.

— Разбира се. — Приятелката й тръсна глава. Не можеше да повярва, че майка й отново реагира с типичния си наивен оптимизъм. Според акта й за раждане Кимбърли Янсен Рейнълдс бе майката, но в действителност Слоун бе отгледала Кимбърли. — Защо се учудваш?

— Не зная. Предполагам, че очаквах Ким да е по-злопаметна.

— За майка ми ли говорим — същата сладка жена, която на никого нищо не може да откаже, защото се притеснява да не нагруби или да не нарани чувствата на хората? Същата, която ще работи извънредно още шест часа, но не се осмелява да използва телефона на Лидия, защото се притеснява, че тираничната вещица може да получи нов пристъп? Същата нископлатена и натоварена с извънредна работа жена, която управлява магазина цели петнадесет години и е привлякла повече клиенти отколкото всички останали нейни служители?

Сара, която много обичаше Кимбърли, започна да се смее, когато дъщеря й приключи комичната си тирада.

— Не мога да повярвам, че действително си мислила, че същата жена, която те е отгледала, би могла да си спомня с лошо Картър Рейнълдс само защото е излязъл от живота й преди тридесет години, разбил е сърцето й и никога повече не й се е обадил.

Сара се засмя и вдигна ръка.

— Абсолютно си права. Вероятно съм изпаднала във временно умопомрачение, щом съм могла дори да предположа такова нещо.

Тя отново включи секретаря. Третото съобщение отново бе от Кимбърли:

— Скъпа, мама е. В почивка съм и ти се обаждам от един монетен телефон в дрогерията. Обадих се в полицията и Джес ми каза, че вече си разговаряла с баща си, така че не развалям изненадата ти, като оставям това съобщение. Мислех си какво трябва да вземеш в Палм Бийч. Знам, че влагаш всеки цент в къщата си, но трябва да започнем да пазаруваме и да ти подновим гардероба. Не се притеснявай мила, докато дойде време да тръгнеш за Палм Бийч, ще имаш купища красиви дрехи.

Сара се подсмихваше, докато приятелката й изтриваше съобщенията. Слоун вдигна слушалката, набра номера на майка си и й остави съобщение, както бе помолена.

— Здравей мамо, Слоун е. Говорих с Картър Рейнълдс, но няма да ходя в Палм Бийч. Не желая да опознавам тази част от семейството и му го казах. Обичам те, чао. — Затвори и се обърна към Сара: — Умирам от глад. — Съобщи го така, сякаш разговорът за Картър Рейнълдс вече бе приключен и забравен. — Мисля да си направя сандвич с риба тон. Ти искаш ли?

Приятелката й мълчаливо се обърна и я загледа, когато тя влезе в кухнята и започна да отваря шкафовете. Сега, когато шокът от откритието бе започнал да преминава, Сара бе колкото объркана, толкова и наранена от факта, че Слоун и Ким бяха скрили тази голяма тайна от нея. Те бяха нейното семейство. Собствената й майка бе алкохоличка, която не се интересуваше от нищо и дори не забеляза, когато четиригодишната й дъщеря започна да прекарва по-голямата част от времето си в съседната къща. Седнала до Слоун на една стара кухненска маса с бял пластмасов плот и крака от неръждаема стомана, тя се бе научила да рисува с пастели в книжките за оцветяване на приятелката си и Ким бе тази, която я хвалеше за усилията й.

На следващата година, когато двете момичета тръгнаха към детската градина, те се държаха за ръце за кураж и имаха абсолютно еднакви раници, които Ким им бе купила. Когато се върнаха вкъщи, и двете гордо стискаха рисунки, на които учителката им бе поставила две червени звезди. Кимбърли веднага залепи картината на Слоун на вратата на хладилника, но когато момичетата изтичаха до съседната къща, за да покажат и картината на Сара на майка й, госпожа Гибън я запрати върху разхвърляната маса и тя попадна точно върху едно от кръглите, мокри петна, оставени от чашата й с уиски. Слоун се опита да разкаже за рисунката на Сара, но госпожа Гибън й изкрещя да мълчи и това накара дъщеря й да се разплаче от страх и унижение. Другото момиче обаче не се разплака и не изглеждате уплашено. Вместо това взе картината, хвана Сара за ръка и я отведе обратно в дома си.

— Майката на Сара не може да намери подходящо място, на което да постави картините й — обясни тя на Кимбърли с тих и треперещ от гняв глас. После махна лепенката от хладилника и залепи с нея и двете рисунки. — Ще ги държим тук, нали, мамо?

Сара сдържа дъха си от страх, че госпожа Рейнълдс може да не е съгласна да отдели това ценно пространство за картините й, които собствената й майка не желаеше, но Кимбърли прегърна и двете момичета и каза, че това било чудесна идея. Този спомен се бе запечатал завинаги в съзнанието й, защото тя никога повече не се почувства самотна. Това не бе единственият път, в който майка й си създаваше проблеми, и Слоун често се застъпваше за нея. А Кимбърли често ги прегръщаше, утешаваше ги и им купуваше скъпи училищни помагала, за които едва събираше пари.

През следващите години детските им рисунки бяха заместени от техните контролни, училищни рисунки и изрезки от вестник с имената им, подчертани с червено. Книжките за оцветяване и пастелите, които бяха отрупвали масата, бяха заменени от учебници по алгебра и реферати. Темите на разговор се сменяха от учителите, които бяха некадърни, към момчетата, които бяха готини, и парите, които никога не стигаха. Момичетата разбраха, че Ким просто не може да се оправи с парите, затова Слоун бе тази, която се зае с бюджета. Бяха си сменили ролите и за други неща. Едно нещо обаче остана непроменено, дори се задълбочи — Сара знаеше, че е желана и важна част от едно семейство.

След всичко това бе разбираемо защо бе потресена от откритието, че една голяма семейна тайна никога не е била споделена с нея. Тя седна на кухненската маса и си помисли колко често бе сядала на кухненски маси заедно с Ким и Слоун. Хиляди пъти. Слоун я погледна.

— Искаш ли сандвич? — повтори тя.

— Разбирам, че това не е моя работа — започна Сара, — но може ли поне да ми обясниш защо си пазила в пълна тайна от мен всичко, свързано с баща ти?

Слоун се обърна, озадачена от огорчения й тон.

— Но това всъщност не беше голяма тайна. Като деца си говорихме за бащите си и аз ти разказах за моя. Когато майка ми била на осемнадесет, спечелила местен конкурс за красота и наградата била едноседмична екскурзия до форт Лодърдейл. Настанили я в най-добрия хотел. Картър Рейнълдс бил отседнал в същия хотел. Бил седем години по-голям от нея, невероятно мъжествен и много по-изискан. Мама повярвала, че е любов от пръв поглед и че ще се оженят и ще живеят щастливо до края на живота си. Истината е, че той не възнамерявал да се жени за нея, нито дори да се среща отново с нея, докато не разбрал, че е бременна, и тогава отвратителното му семейство не му оставило избор. През следващите две години живели близо до Корал Гейбълс, издържайки се от това, което той печелел, а мама родила още едно дете. Тя смята, че са били безкрайно щастливи до деня, в който майка му пристигнала в къщата им с една лимузина, предоставила му възможност да се завърне отново в семейното гнездо и той веднага приел. Мама била в шок и плачела и те успели да я убедят, че е егоистично да се опитва да задържи мъж, който желае свободата си, а също и да го разделя и от двете му деца. Принудили я да им позволи да вземат Париш в Сан Франциско за нещо, което мама мислела, че е просто посещение. После я накарали да подпише, че е съгласна на развод. Тя не знаела, че текстът, изписан с дребен шрифт, потвърждавал, че се отказва от правата си над Париш. След три часа си заминали. Край на историята.

Сара я наблюдаваше, а очите й бяха изпълнени със сълзи.

— Разказвала си ми тази история преди много време, но съм била прекалено млада, за да разбера безмилостната им постъпка и страданията, които са й причинили.

— А сега, когато разбираш, би ли искала да приема, че съм свързана с този мъж и семейството му? Не би ли искала да го забравя?

— Бих искала да убия това копеле — изрече Сара, но се засмя.

— Адекватна реакция и откровено определение за човека — каза одобрително Слоун, докато поставяше на масата сандвичите с риба тон и салата. — След като майка ми не е била способна да го убие, а пък аз бях прекалено малка, за да го направя, и след като разговорите за всичко, свързано с него, със сестра ми или с онзи злощастен ден я правеше неимоверно тъжна, аз я убедих, че трябва да се преструваме, че те не съществуват. Все пак тя имаше мен, аз имах нея, а освен това имахме и теб. Мисля, че бяхме чудесно семейство.

— Да, и все още сме — развълнувано изрече Сара.

— Не е ли имало някаква възможност Ким да си върне обратно Париш?

Слоун тръсна глава.

— Мама говорила с един местен адвокат и той казал, че би струвало цяло състояние да се наемат адвокатите, които биха могли да се справят с техните в съда, и дори тогава той не мислел, че тя ще успее. Мама винаги се е опитвала да си внуши, че като живее със семейство Рейнълдс, Париш има хубав живот и възможности, които тя никога не би могла да й осигури.

Докато говореше, Слоун почувства, че се изпълва с гняв. Навремето беше изпълнена с негодувание заради майка си и с презрение към баща й. Сега, когато отново се сещаше за тази история, тя бе жена и изпитваше състрадание, което й причиняваше физическа болка. Като си помислеше за нахалното обаждане на баща си, ненавистта й нарастваше. След толкова години той наистина вярваше, че може просто да вдигне телефона и изоставените му съпруга и дъщеря да са щастливи от възможността за повторно събиране. Докато разговаряха, трябваше да е не само студена и безразлична, а да му каже, че предпочита да прекара една седмица в змийско гнездо, отколкото където и да е с него. Трябваше да му заяви, че е копеле.