Дейвид Морел
Огнена Сиена (99)

2.

Събуди го болката. Срита го, замачка го, задъвка го с безмилостни зъби. Цялото му лице гореше от нея, туптеше като огромен цирей, готов всеки момент да се спука. Главата също. И коремът… о, боже, коремът му! И ребрата от дясната страна го боляха така, че…

Колкото повече нервните му окончания се връщаха към живота, толкова повече нарастваше болката. Подутите му клепачи се разлепиха с усилие и изранените места около тях пламнаха от болка. Всред околните сенки той видя треперлива светлинка. После видя и пожара. Явно лежеше в караваната. Пламъците вече посягаха към него. Сиена. Къде беше… Пъшкайки, той се заизвива като червей, за да избяга от пламъците. Нечии ръце го сграбчиха и го спряха — хората на Беласар. Пред него се появи някакво лице… Беласар се готвеше отново да го удари. Той се заблъска по-силно да се освободи и от това цялото му тяло се загърчи от болка.

Някакъв глас, идващ като че ли от много далеч, промълви нещо неразбираемо.

Той отново се заблъска.

— Стой мирно — каза гласът.

На испански.

— Няма страшно — продължи гласът.

Малоун отвори очи още малко и замъгленият му поглед постепенно докара на фокус брадясало лице, набраздено от бръчици и потъмняло от годините работа на слънце.

— Няма вече страшно — повтори Фернандо.

Някакво движение, доловено с периферното зрение, накара Малоун да се стегне, но видя, че това е жената на Фернандо, посягаща към челото му с влажна кърпа. Друго движение привлече вниманието му към ъгъла, където се бяха сгушили уплашено децата му.

Тъй като имаше проблеми с поемането на въздух през носа, той отвори уста, челюстта му изкрещя от болка, но когато гърдите му се разшириха от поетия дълбоко въздух, болката в ребрата отдясно едва не го накара да припадне отново.

Навън вятърът продължаваше да пищи неистово. Дъждът плющеше по прозорците.

— Сиена — успя да пропъшка той. — Къде…

Фернандо вдигна вежди озадачено, сякаш Малоун бе започнал да говори глупости.

Което си е точно така, сети се Чейс. Бе проговорил не само на английски, но и бе казал Сиена — име, което Фернандо не бе чувал никога преди. Той я познаваше като Беатрис.

— Беатрис — каза Малоун. — Donde esta? Que pasa?^[1]

Фернандо и Бонита разтревожено се спогледаха.

— Que pasa? — повтори той настоятелно.

Фернандо въздъхна и му разказа какво се бе случило.

Малоун затвори очи, защото душевната болка се оказа по-силна от онази, на която бе подложено изстрадалото му тяло. Представи си на какъв тормоз е била подложена, докато са се разправяли с нея тук и са я качвали в колата. А в момента тормозът сигурно бе двойно по-голям и кой знае какъв ад подготвяше Беласар за нея.

Ако е още жива.

Преди колко време са я отвели със себе си? Опитвайки се да избистри мислите си, Чейс погледна часовника и видя, че е почти 22,30. Хората на Беласар бяха пристигнали на здрачаване — около 20,45. Нямаше представа колко време са останали тук, след като са го проснали в несвяст, но все си мислеше, че едва ли е било дълго. Това означаваше, че имат преднина от около деветдесет минути.

„Сега са вече сигурно на границата — помисли си той с болка. — Не, бъркам.“ Плющящият в прозореца дъжд го наведе на мисълта, че бурята сигурно ги е забавила. Дори може би се е наложило да се подслонят някъде в Санта Клара. Имаше известен шанс.

— Помогни ми да стана — каза той на Фернандо.

— Не. Не трябва да се движиш.

— Моля те! — Малоун направи гримаса от болка. — Помогни ми да стана.

— Но…

Опитвайки се да не обръща внимание на болката, Чейс успя да седне. Веднага му се доповръща, като се опита да събере сила, необходима да се изправи на крака.

— Loco!^[2]

Фернандо му помогна, задържайки го с усилие, когато залитна.

Малоун с треперещи ръце заопипва джобовете на якето си.

— Помогни ми да отворя тези джобове.

Мексиканецът се подчини и изписаното на лицето му любопитство бе заменено от израз на крайно смайване, като видя пачката песос, която Малоун измъкна оттам.

— Половината от това е твое — каза Чейс.

— Какво?

— Ще трябва да задържа другата половина, ако ми потрябва нещо в Юма. Ако не беше така… — Олюлявайки се, Малоун изчака пристъпът на замайване да премине. — Твоят дял тук е около четири хиляди долара.

Жената на Фернандо ахна.

Чейс непохватно бръкна в джобовете на дънките си и извади ключовете от експлоръра.

— Ти беше добър приятел. Благодаря ти.

Гласът на Фернандо потрепера от емоции:

— De nada.^[3]

— Може ли да направиш още едно нещо за мен?

Фернандо го гледаше очаквателно.

— Помогни ми да стигна до колата.