Дейвид Морел
Огнена Сиена (77)

11.

— Исусе Христе!

Джеб се втурна към вратата, натрака кода на клавиатурата и изхвръкна навън, следван плътно от Малоун. Откъм дъното на коридора се чуваше суматоха, тичащи стъпки, панически викове.

— …някъде отзад!

— Пробито е…

Отвън проехтя откос от автомат, последван от изтерзан вик, и нова експлозия разтърси стените. Джеб хукна по коридора, крещейки на Чейс:

— Не мърдай оттук!

Как не, каза си Малоун, спускайки се подир него. Двамата от охраната, с които се бе бил преди, бяха във фоайето с извадени пистолети, насочени към главния вход. По другите коридори идваше тичешком още охрана.

Още по-силна стрелба, трета експлозия.

„Трябва да намеря Сиена“, помисли си Чейс.

Застанал във фоайето, без да знае накъде да поеме, той се извърна към средния коридор и видя Ластър и двамата му помощници да излизат от една стая някъде по средата. Лицето на Ластър бе бледо; той затръшна вратата след себе си, сграби протичалия покрай него пазач за рамото и го попита нещо.

Малоун се обърна към мъжа, когото бе ударил в корема:

— Дай ми пистолет.

С оросено от пот чело пазачът не отместваше поглед от входната врата и като че ли не го чу.

— Мамка му, ти не чуваш ли бе? Трябва ми пистолет!

— Върни се в стаята — викна Ластър, приближавайки се към него.

— Къде е Сиена?

Входната врата бе разтърсена от силна експлозия. Откъм дъното на средния коридор се появи пушек. Въпреки че сградата бе направена от метал и стъкло, усилени да издържат на нападение отвън, вътрешните дървени стени и греди се бяха запалили. Вън стрелбата се усили. После изведнъж се пренесе вътре. Ушите му писнаха от оглушителния откос на нечий автомат. Последва бърза стрелба от пистолет. Димът започна да се сгъстява.

— Върни се в… — започна Ластър отново, но бе прекъснат от невъобразимо силния в затвореното пространство трясък на стрелбата.

— Кажи ми къде е Сиена!

— Нямам представа откъде тия… — Ластър се извърна към единия от помощниците си: — Върви да доведеш жената!

Мъжът впери поглед в кълбящия се срещу него облак дим и се дръпна назад.

— Бягай да я доведеш! — повтори Ластър.

— Къде е тя? — изрева Малоун. — В стаята, откъдето току-що излезе ли?

Без да му обърне внимание, Ластър рязко се извърна към главния вход, откъдето се разнесе още една експлозия.

— Майната ти!

Малоун пое дълбоко дъх и се гмурна в облака дим. Очите му моментално се насълзиха и зрението му се замъгли. Май бе някакъв отровен газ, но в момента нямаше никакво време да мисли за това. Трябваше да намери Сиена. В кълбящата се около него мъгла не можеше да разбере докъде е стигнал.

Стигна до една врата, завъртя топката й и я блъсна.

— Сиена!

В стаята нямаше дим. Чистият въздух изпълни дробовете му. Веднага след това започна да нахлува пушек, но не преди да види, че в помещението няма никой. Нямаше дори чаршафи на леглото. Влезе малко по-навътре, където димът още не бе стигнал, пое няколко пъти дълбоко дъх и отново изхвръкна в изпълнения с пушек коридор.

— Сиена!

Бутна следващата врата и отново попадна на празна стая.

Някъде откъм края на коридора му се счу приглушен вик:

— Чейс!

Дали не си въобразяваше? Дали не чуваше онова, което искаше? Той изтича към следващата врата и когато се втурна вътре, тя вече тичаше срещу него. Кашляйки, Чейс понечи да затвори вратата, за да не пуска дима вътре, но навреме се сети, че така ще се заключат и няма да могат да излязат. Грабна един стол и го сложи на прага.

Двамата се прегърнаха. Искаше му се да я държи в обятията си вечно, но стрелбата я стресна, а пък и димът започна бързо да изпълва стаята.

— Помагай — каза й той. — Трябват ни мокри кърпи.

Влязъл в банята, напълни мивката със студена вода. Сиена грабна две кърпи от закачалката и ги натопи вътре.

Стрелбата се приближаваше, а димът започна да изпълва и банята.

Кашляйки конвулсивно, Малоун притисна прогизналата кърпа към лицето си. Макар че така бе трудно да се диша, влагата филтрираше известна част от дима. „Обаче така няма да изкараме дълго“, каза си той. Сиена вече бе покрила лицето си с другата кърпа и двамата се отправиха към вратата.

Чейс ритна стола настрана, стисна Сиена за ръката и заедно излязоха в хаоса на коридора. Някой профуча покрай тях, без да ги забележи. Изстрелите, отекващи от другия край на коридора, накараха Малоун да се сниши, принуждавайки и Сиена да стори същото. Без да се бави, той я поведе надясно — към фоайето, където бе оставил Ластър и двамата му помощници. Джеб. Къде беше той?

Без да вижда къде стъпва, Малоун се спъна в нещо и едва не падна. Труп. Сиена зад него хлъцна. Той пусна ръката й и се наведе над тялото. Ръката му напипа топла лепкава течност, покрила бездиханната гръд. Трупът бе в костюм и Чейс се запита дали не е някой от помощниците на Ластър. Напипа дясната му ръка, намери пистолета и го пъхна под колана си. Пребърка вътрешните джобове, намери портфейла и също го взе.

Пъхайки портфейла в джоба на дънките си, той побутна Сиена нататък по коридора. През мократа кърпа ставаше все по-трудно да се диша: димът се беше сгъстил още повече. Сиена се разкашля силно. Малоун обаче не се притесни, че могат да ги чуят: наоколо вреше и кипеше от изстрели, от бързи стъпки, викове цепеха гъстата мъгла, стрелбата откъм коридора зад тях не секваше.

Той се бе прилепил до стената, докато изведнъж тя свърши. Бе стигнал до фоайето. Обаче там като че ли нямаше никой. Изстрелите, виковете и стъпките долитаха до тях вече някъде отдалеч и единственият близък звук бе пращенето на все още невидимите пламъци. Да не са ги избили всички?

— Чейс! — извика нечий глас.

Малоун се извъртя рязко.

— Чейс!

Хрипкавият глас принадлежеше на Джеб. Някъде отдясно.

Страхувайки се, че някой може да го използва за примамка, опрял пистолет в слепоочието му, Малоун отмахна кърпата от лицето си колкото да прошепне на Сиена:

— Хвани ме отзад за колана и не се пускай!

После отново притисна кърпата към устата и носа си. Не че вършеше кой знае каква работа. Димът вече можеше сякаш да се реже с нож. Докато тя го хване за колана, той извади пистолета.

— Чейс!

Джеб като че ли се чуваше от по-близо. И внезапно изплува от дима пред тях със зачервени очи и стреснат от пистолета, насочен към него.

Димът дращеше жестоко гърлото и Малоун едва успя да прохъхри:

— Изведи ни веднага оттук!

Приятелят му го задърпа за ръката, теглейки го надясно. Отвън прогърмяха два изстрела и Сиена стисна колана му още по-здраво. Джеб стигна до една врата, отвори я бързо ги дръпна в някаква слабоосветена стая. Въздухът тук бе относително чист и тримата задишаха трескаво, прочиствайки дробовете си от дима. Джеб побърза да затвори вратата.

„Но това е капан — помисли си Малоун. — Как ще се измъкнем от сградата сега?“ И почти веднага забеляза бетонните стъпала, водещи надолу.

— Това е тунел за обслужващия персонал, обикаля басейна и излиза от другата му страна.

На Чейс повече обяснения не му трябваха. Двамата със Сиена хукнаха надолу. Стигнали края на стъпалата, те спряха само за миг, колкото да дадат време на Джеб да намери ключа и да запали осветлението. Намираха се в дълъг бетонен коридор с врати от двете страни. По тавана минаваха тръби, извиващи се покрай осветителните тела.

Чуваше се само тежкото им дишане. Малоун и Сиена захвърлиха кърпите, минавайки покрай пералното помещение. Зад тях шумно се тресна врата. Тримата хукнаха още по-бързо.

Коридорът рязко сви вляво и те попаднаха в неосветена част. Беше хладно, мокро и миришеше на мухъл. Завил зад ъгъла, Чейс веднага се скри зад него и насочи пистолета назад към коридора.

От другия му край по бетонните стъпала затрополиха стъпки. Появиха се четирима мъже, въоръжени с автомати, единият от които викна:

— Всяка стая да се провери!

Тъй като хората се разделиха, Малоун не откри огън, както бе възнамерявал. Бяха много и освен това твърде далеч. Извърна поглед към Джеб, чиито втренчени в него очи сякаш прочетоха мислите му. Приятелят му кимна към тъмнината на тунела, сякаш казваше: „Най-добрият ни шанс е да се омитаме оттук по възможно най-бързия начин.“

Надявайки се, че от шума, който четиримата мъже вдигаха, няма да ги чуят, Сиена, Чейс и Джеб затичаха нататък. Но колкото повече се отдалечаваха от осветената част, толкова по-тъмно ставаше. Наложи се да забавят малко и да протегнат ръце напред, за да не се блъснат в нещо.

Стъпалата завариха Малоун неподготвен, когато левият му крак се удари в тях. От дясната страна напипа метално перило, хвана се за него и тръгна нагоре, но в същия миг замръзна, като чу гласа зад себе си в коридора:

— Чувам нещо!

Чейс продължи нагоре. Сиена тичаше запъхтяна до него, а Джеб вече бе стигнал горе и се занимаваше с нещо, което тракаше и вдигаше шум като отключваща се желязна врата.

— Насам! — викна заповеднически гласът.

Боже господи, помисли си Малоун. Докато стъпките на мъжете се приближаваха, Джеб най-сетне отвори вратата. Пантите й ръждиво изскърцаха и вътре се разля сивкава светлина.

— Зад оня ъгъл! — извика един от преследвачите им.

Изрязани на фона на светлината зад тях, силуетите на мъжете се появиха иззад ъгъла и вдигнаха автоматите.

Малоун стреля, улучи един от тях, стреля пак, стараейки се да поеме отката както трябва. Останалите трима веднага се скриха зад ъгъла. Единият изпсува, но Чейс едва го чу: ушите му болезнено пищяха, сякаш някой го бе плеснал силно по тях.

Той се обърна и изтича нагоре по стълбите, излизайки в помещението на поддръжката. Сиена буташе някаква маса към вратата, а Джеб я затръшна зад гърба му. Мътната светлина, проникваща от отсрещната врата, разкриваше помпата, филтрите и бойлера за плувния басейн, но Малоун не им обърна внимание. Без ключ не можеха да заключат вратата отвън. Той се спусна да помогне на Сиена да премести масата и в момента, в който я блъснаха до вратата, от другата страна прозвучаха изстрели и на желязната повърхност цъфнаха няколко пъпки, но куршумите не можаха да я пробият. Масата обаче не бе достатъчно тежка, за да попречи на тримата мъже да я изблъскат.

Джеб вдигна тежка пластмасова бутилка с надпис ХЛОР и я тръшна върху масата. Чейс последва примера му с втора бутилка. Барикадата нарасна, но все още не бе достатъчно тежка. Ония от другата страна всеки момент щяха да я напънат с рамо.

Тримата тръгнаха под покритата с навес площ покрай басейна. От притъмнялото небе се лееха потоци дъжд и барабаняха по покривалото на плувното съоръжение. Насочил пистолета напред, Малоун напрегнато огледа затревената площ, конюшнята, тенискорта и потъналите в мъгла хълмове наоколо. Извръщайки се наляво, видя обхванатата от пламъци сграда и суетящите се около нея фигури. Шумът от пожара сигурно бе заглушил изстрелите му. Нямаше начин да разбере дали тези хора са на Ластър или на Беласар. Ако се окажеха на Беласар, не биваше да прави засада на ония тримата: изстрелите му по тях, когато излезеха от помещението, щяха да привлекат онези пред къщата. Единственото решение бе да се скрият някъде.

Конюшнята, каза си Чейс. Махна на Джеб и Сиена да тичат към вратата, водеща към широка алея. След горещината в коридора дъждът беше като приятна милувка. Скоро обаче дрехите му прогизнаха, започнаха да залепват по него и по тялото му пробяга студена тръпка.

Обувките му се подхлъзнаха по калта. С мъка запази равновесие и хукна още по-бързо. От леещия се като из ведро дъжд се беше смрачило достатъчно, за да се надяват, че няма да ги забележат. Конюшнята вече бе близо. Цапайки през локвите, тримата стигнаха до една врата.

Правоъгълната постройка не бе използвана от доста време. В единия ъгъл се виждаше ремарке за коне, покрито с прах и паяжини. Десетте бокса, разположени от двете страни, бяха празни, ако се изключеше гнилата слама и още по-големите паяжини.

Мъчейки се да сдържа дишането си, Малоун впери поглед през отворената врата към района около басейна. Докато все още имаше време, той извади пълнителя, за да провери колко патрона са останали. В никакъв случай не би трябвало да е пълен: преди да го застрелят, човекът, от когото го бе взел, сигурно е стрелял. Оказа се прав. Оръжието — 9-милиметрова „Берета“, същият тип пистолет, който Чейс бе имал, когато бе военен — побираше шестнадесет патрона, от които бяха останали само девет.

— Виждате ли нещо? — попита Джеб.

— Ей там — посочи Сиена към брулената от дъжда алея, по която право към тях тичаше въоръжен с автомат мъж.

— Обаче не виждам другите — каза Малоун и мигновено разбра. — Мамка им, разделили са се! Ще ни атакуват от три страни.

Джеб извади своя пистолет.

— От двете страни няма врати. Ще наблюдавам тази от другия край.

— А аз какво да правя? — попита Сиена.

— Нямаме повече пистолети. Затова се скрий.

— Единия го виждам — обади се Джеб от другия край. — Още е далеч и не мога да стрелям.

Малоун не изпускаше от поглед онзи, който тичаше по алеята. Човекът изведнъж се скри зад оградата, обрамчваща я от двете страни.

— Този се скри и явно ще се мъчи да се промъкне насам, без да го видим.

— Да, но къде е третият?

Напрегнал зрението си, Чейс каза на Сиена, без да се обръща:

— Скрий се зад ония бали сено.

Обаче като погледна към нея, не я откри на мястото й и бързо се озърна. Видя я да се качва по дървена стълба, водеща към платформа над него.

— Какво пра…

Но не довърши изречението си, защото цялото му внимание се насочи към въоръжения на алеята, който изведнъж се появи при отворените порти на конюшните и се втурна през дъжда, за да се скрие зад един от навесите.

Малоун се прицели, чакайки го да се появи всеки момент от другата страна.

Над него, всред шума от дъжда, барабанящ по покритата с гофрирана ламарина конюшня, се чу гласът на Сиена:

— Тук има прозорче.

— За бога, внимавай! — извика той, без да отделя поглед от ъгъла на навеса.

— Виждам къде се е скрил зад навеса. Той…

От рязко настъпилата тишина Чейс изстина.

— Маха на някого, който се намира някъде вдясно от теб — продължи тя и той си отдъхна. — Сочи към едната страна на постройката. Третият сигурно се е насочил нататък. Ще се промъкне към нас откъм незащитения ни ъгъл.

Няколкото последователни тупкания откъм страната на Джеб му прозвучаха като попадения на куршуми в дърво.

— Божичко, добре ли си? — уплаши се Малоун за него. — Не чух никакви изстрели.

— Стреля със заглушител — отвърна Джеб.

Някаква мисъл се завъртя в главата на Чейс, но още преди да успее да смели информацията, човекът зад навеса се подаде и стреля бързо три пъти по отворената врата. Малоун се притисна до стената и куршумите се забиха в дъските на яслата зад него. Отново не се чуха никакви изстрели, и за това не бяха виновни все още пищящите му уши. Този тип също стреляше със заглушител. Защо?

— Оня зад навеса отново гледа към някого вдясно от теб — чу се гласът на Сиена отгоре. — Право към незащитената страна на постройката. Имам чувството, че третият е вече близо до другия й край.

Малоун разбра. Онзи зад навеса щеше да продължи да стреля, за да отвлече вниманието му, докато третият щеше да се промъкне до вратата и да го изчака да се появи, за да отговори на огъня. В момента, в който Чейс издадеше местоположението си, третият щеше да направи хода си.

— Оня зад навеса току-що кимна — обади се Сиена отново. — Готови са.

Приготвил се да стреля по човека зад навеса, Малоун дръпна спусъка още при първия признак на движение, изстрелвайки бързо един, два, три куршума. Човекът залитна назад и в същото време Чейс плонжира през вратата и стреляйки надясно към мястото, което му бе посочила Сиена, пльосна в калта. Онзи зяпна изумен и още преди да насочи пистолета си към него, куршумите на Малоун го пронизаха в гърдите.

Драпайки на четири крака, Малоун отново влезе бързо вътре. Вперил внимателен поглед в онези, които бе улучил, за да види дали няма да се раздвижат, той изведнъж усети, че Сиена е вече до него. Миг след това към нея се присъедини и Джеб.

— Последният отпраши към гората. Но ония от къщата тичат насам.

— Те работят за Ластър — каза Чейс.

— Откъде знаеш?

Мисълта, която се бе завъртяла в главата му преди малко, се избистри.

— Ония, дето ги застрелях, нямаше да стрелят със заглушители, ако не се страхуваха, че ще ги чуят. Хората на Ластър са успели да отбият нападението.

— Да — отвърна Джеб. — Виждам Ластър.

— Иди и му кажи, че сме живи и здрави — каза Малоун.

— А вие няма ли да дойдете с мен?

— Двамата със Сиена трябва да останем за малко насаме.

Джеб се поколеба, замислено разтривайки лявото си бедро, ранено през онази нощ в Панама, когато Малоун му бе спасил живота.

— Ами… добре. — Помисли още малко. — Заслужихте си го.

Той излезе навън и шляпайки през локвите, се насочи към бързо приближаващата група.

Загледан в отдалечаващия се гръб на приятеля си, Чейс дръпна Сиена навътре.

— Те едва не проиграха шанса си. Не могат да ни защитят. Твоят мъж нямаше да ни намери толкова бързо, ако няма информатор вътре в Управлението.

Очите на Сиена потъмняха при мисълта за Беласар.

— И той веднага ще научава, където и да се опитат да ни скрият. Единственият начин е да се постараем да се справим сами. Да отидем някъде, където няма да сме в затвор и да ни държат отделно.

— Не искам никога повече да се отделям от теб — каза тя.

Малоун я хвана за ръката и я поведе към задната врата. Студеният дъжд бе преминал в неприятен ръмеж, когато двамата излязоха и хукнаха към мрачината на близката гора. След няколко минути щеше да стане твърде тъмно, за да могат хората на Ластър да ги проследят. „Може би ще успеем да направим широк кръг, да се върнем и да откраднем някоя кола — помисли Малоун. — А може и да…“ Колкото и малко да бяха възможностите им, свободата на избора го поободри. Портфейлът от онзи мъртвец бе в джоба му. Имаше пари, кредитни карти, документи. Знаеше, че Ластър рано или късно ще разбере чия самоличност използва. Човекът на Беласар щеше да предаде информацията по-нататък. Това обаче бе проблем, който му предстоеше да решава утре. Засега двамата със Сиена бяха свободни и само след миг потънаха в сенките на дърветата.