Дейвид Морел
Огнена Сиена (88)

11.

На масата, сложена на верандата в замъка, с изстинало кафе и недокоснат кроасан, седеше Потър и се вслушваше в картечните откоси. Лицето му се бе издължило, клепачите пареха. Нормално, каза си той. В края на краищата картечницата го бе събудила преди зазоряване, както бе направила и миналата нощ, и нощта преди нея… От време на време откосите спираха, за да бъдат заместени от глухи експлозии и единични изстрели от пистолет, но през повечето време се чуваше само непрестанното й стакато. Цял ден. Всеки ден. И от това страдаха не само нервите на Потър. Охраната също бе напрегната докрай — хората се спираха, обръщаха лица към стрелбището, мръщеха се.

Алекс не можеше да разбере как тялото на Дерек, ръцете и раменете му издържаха на непрестанното напрежение, на което ги подлагаше. Самата картечница във всеки случай не издържаше. Дерек вече бе потрошил един триножник, бе развалил два затвора и бе прегрял дузина цеви. Обаче тялото му не даваше никакви признаци на умора. Яростта му бе толкова голяма, че ако не намираше отдушник в стрелбата, сигурно щеше да експлодира в нещо друго.

Емоциите на Дерек бяха нещо съвсем друго. Потър никога не го бе виждал толкова разсеян. От деня, в който Малоун бе избягал със Сиена, Беласар не можеше да мисли за нищо друго, освен за отмъщение. Чакаха го много важни работи, но той не им обръщаше внимание. Беснееше из стрелбището, стреляйки с всяко оръжие, което му попаднеше в ръцете. Превърнал дървеното селце в трески, той накара хората си да го построят наново, после направи и него на трески, без да остави нито една дъска изправена. Когато картечницата се счупеше от прекаленото натоварване, той започваше да крещи на техниците и инженерите си да я правят по-здрава, заповядвайки им да му донесат друга. Отегчеше ли се от стрелбата, с разкривено от мисъл за отмъщение лице, той се захващаше с гранатите и гранатохвъргачките.

На Потър най-накрая му писна. Той стана от масата и тръгна по алеята към изпитателния полигон. Дерек пак бе приведен над картечницата — дърпаше затвора и не можеше да измъкне заседналата вътре гилза, а псувните му можеха да се чуят чак оттук. На главата му имаше наушници, затова не разбра, че Алекс е дошъл, докато не го видя да застава пред него.

Яростта го изпълваше целия и от това силното му присъствие се усещаше още повече. Огромните му очи бяха потъмнели от гняв.

— Намери ли ги?

— Не. Продължаваме да търсим. Престани вече с тези работи, Дерек. Утре трябва да си в Маями.

— Намери ги, мамка му! — Дерек най-сетне успя да измъкне заседналата гилза и започна да стреля по дървената фигура на човек, правейки я на парчета. — Намери ги!