Дейвид Морел
Огнена Сиена (38)

3.

Със стреснато ахване Сиена рязко се дръпна от Малоун и се извърна към мъжа си.

— Нещо като художествено насърчение? — попита иронично Беласар. — Само че не е ясно художникът ли насърчава модела или моделът — художника.

— Не е това, което си мислиш — каза Сиена.

— А ти откъде знаеш какво си мисля? В края на краищата от теб се искаше да си свалиш дрехите. А ако се страхуваш да не съм си помислил, че между вас има нещо, не се притеснявай. Никога не съм се съмнявал, че ще ми останеш вярна. Нямаш смелост за противното.

Сиена се сви като ударена.

— Освен това още не съм чувал за такъв похват, при който жената, с цел да се направи на сексуално привлекателна, олива партньора си със сълзи и сополи. — Беласар се приближи и прокара опакото на дланта си по мокрото лице на Сиена. — Виж се на какво приличаш, скъпа. Така изглеждаше първия ден, когато те видях в Милано. Тогава не беше никак фотогенична, също като сега. Вид, в който едва ли ще ми се иска да те видя нарисувана.

Раменете на Сиена продължаваха да се разтърсват от дълбоките и приглушени хлипове.

— Носът ти е протекъл. Устата ти… Как, за бога, искаш този човек да си върши работата?

Малоун забеляза, че Беласар не се обърна нито веднъж към него.

— Иди си в стаята и се измий — продължи Беласар. — А следобед да си се оправила и да си готова за позиране.

Устните на Сиена трепереха.

— По дяволите, какво чакаш още? — викна Беласар. — Действай! Поне веднъж в живота си направи нещо както трябва.

Със замъглени от сълзите очи тя погледна към мъжа си, после извърна разкривеното си от мъка лице към Малоун. След това рязко се завъртя и изтича навън.

Събрал цялата си воля, Малоун едва се удържа да не се намеси и да спре унижението, на което я подлагаше Беласар. Яростта, която го бе накарала да приеме поръчката му, закипя в него с двойно по-голяма сила. Желанието да се разплати с търговеца на оръжие бе нараснало повече от всякога. Но не тук и не в този момент, непрекъснато си повтаряше той. Да скочи върху него сега, да му счупи ръцете и краката, както и много други кости, преди телохранителите на свой ред да скочат върху него, не бе наказанието, което Беласар заслужаваше. С това нямаше да помогне на Сиена. Нито пък по този начин щеше да успее да я изведе от имението. Дръж се, повтаряше си непрекъснато той.

Сиена изчезна по алеята навън и тишината вътре се сгъсти. Солариумът сякаш изведнъж се стесни.

— Искам да чуя професионалното ви мнение за една работа — каза Беласар.

— Ще се постарая да ви отговоря на всеки въпрос, свързан с рисуването.

— Не става въпрос за рисуване.