Дейвид Морел
Огнена Сиена (59)

12.

Седнал в подмятащия се бясно джип, Беласар стискаше волана с всички сили и напрегнато се взираше напред към дима и пламъците, лумнали след катастрофата.

— Някой вижда ли оцелели?

Увеличавайки скоростта въпреки неравния терен, той огледа скалистия склон. През дима беше много трудно да се различат някакви форми. Освен това джипът подскачаше като обезумял по дупките и му пречеше да се съсредоточи. Въпреки това му се стори, че вижда бягащи фигури вдясно от мястото на катастрофата. Натисна педала за газта още по-здраво и се стегна, готвейки се за поредното подскачане.

„Дано, по дяволите, да има оцелели“, помисли си той, свивайки рязко вдясно. Вече нямаше значение, че бе започнал да урежда смъртта на Сиена. Сега повече от всичко друго на света я искаше жива. И Малоун. Искаше да види лицата им. Да види страха в очите им, когато ги накара да си платят.

— Забелязвам движение!

Човекът от охраната, седнал до него, посочи вдясно, накъдето Беласар бе кривнал.

Дори и най-здравите джипове, предназначени за цивилното население, отдавна биха потрошили окачването си: каменистият терен наоколо бе убийствен за тях. Обаче един от инженерите на Беласар бе разработил военна модификация, която бе с граждански външен дизайн, удобна за каране, тежковъоръжена и би издържала почти всички изпитания, на които би я подложил човек. Много наркобарони и диктатори си бяха купили бронирани модели, но преди да поръча, Беласар бе дал спецификацията на завода производител, за да направят подобренията, след което лично бе тествал машината. Днес следобед с огромно задоволство виждаше, че усилията му не са отишли напразно.

„Мислите, че можете да ми избягате — викна наум на двете мярнали се за миг фигури, катерещи се нагоре по склона. — Мислите, че имате някакъв шанс?“

Стигайки до подножието на хълма и без да си дава труда да намалява скоростта, поемайки с пълна газ нагоре, той видя, че димът тук вече се разсейва и пълзящите нагоре фигурки наистина са Сиена и Малоун. Вдигна капачето на една от конзолите до него и отдолу се откри бутон и два малки джойстика. Бутонът, натиснат от Беласар, отвори капаче под всеки от фаровете, откъдето се подадоха цевите на две 30-калиброви картечници, монтирани в калниците. Всяка от тях можеше да се завърта на тридесет градуса вляво и вдясно, нагоре и надолу и да стреля независимо от другата. Беласар не се притесняваше, че стрелбата ще привлече вниманието на полицията. Намираше се все още в собствения си имот и често провеждаше изпитанията си тук. Фермерите наоколо щяха да си помислят, че съседът, както обикновено, си върши работата. Преценявайки машинално разстоянието и ъгъла, той раздвижи десния джойстик, натисна бутончето и чу тррррррт откъм десния калник — куршумите тропосаха земята вдясно от бягащите фигури. Не искаше да ги улучва. Божичко, в никакъв случай! Искаше да ги изплаши и да ги убеди, че повече няма смисъл да бягат. Трябваха му живи, за да ги накара да страдат.

Сиена и Малоун панически промениха посоката, хвърляйки се наляво, но продължиха към билото. Беласар хвана левия джойстйк, мръдна го няколко пъти, натисна бутончето и прати един откос над главите им, разривайки земята и камънака по склона над тях. След това, без да вдига пръст от бутона, мръдна джойстика надясно и надолу, сеейки разрушение сред храсталака, после пак го вдигна нагоре, преграждайки отново посоката, в която двамата бяха поели. Сиена и Малоун снишиха глави и отново свърнаха наляво, насочвайки се обратно към мястото на катастрофата.

Беласар ги проследи с лявата картечница. Но тъкмо да натисне бутона, наложи се да го пусне и да се вкопчи във волана, защото пред джипа изведнъж изникна грамадна скала и трябваше да се свие рязко. Веднага след като избегна опасността и заобиколи скалата, той отново хвана джойстика и съсредоточи поглед в двете бягащи фигури.

Или поне се опита да го направи. През няколкото секунди, докато бе заобикалял скалата, Сиена и Малоун бяха стигнали до пушека, стелещ се ниско над земята от мястото на катастрофата. Виждайки вече по-трудно, Беласар сви вляво и ги последва, форсирайки джипа нагоре по склона. Ала внезапно пред него зина някакъв ров и той натисна спирачките така жестоко, че тялото му политна напред и коланите едва не му откъснаха раменете. Охраната от задната седалка се залепи по облегалките пред тях. С блокирали колела, джипът продължи напред — трапът растеше пред очите им, готов да ги погълне. Беласар не разбра, че е затаил дъх, и чак когато машината спря, колебливо полюлявайки се на ръба, си пое дълбоко въздух и веднага сграбчи радиостанцията от таблото пред него.

— Не спирайте! След тях! Преградете им пътя!

Картечниците от другите два джипа затракаха напосоки в дима.

— По дяволите, не ги убивайте! Искам ги живи! Стреляйте само за да им преградите пътя!

След това веднага промени честотата, свързвайки се с Потър в замъка.

Гласът на Алекс запука по радиостанцията:

— Другият хеликоптер дойде.

— Прати го тук. Открихме ги. — Набързо му обясни къде са. — Пускам радиолокатора. Кажи на пилота да го следва.

Захвърляйки микрофона, Беласар извади пистолета си и изскочи от джипа.

— Пръсни се! — заповяда той на охраната. — Скрили са се горе в пушека! Доколкото знам, Малоун не е въоръжен! Няма нужда да стреляте по тях! Хванете ги и ми ги доведете!

Готвейки се да скочи в рова и да се изкатери от другата му страна, Беласар за миг спря, отправил доволен поглед към другите два джипа, които с лекота се изкачваха след тях по склона, люшкайки се между скалите и храсталака. Моторите им ревяха мощно и равномерно. След пет минути Алекс щеше да пристигне с другия хеликоптер. Беласар щеше да заповяда на пилота да зависне над пушека. Вихрушката от витлата щеше да разпръсне дима и тогава щяха да видят къде са се скрили Малоун и Сиена. „Само въпрос на време е — убедено си каза Беласар. — Скоро ще ги пипна.“ Всъщност някакъв дълбок звук, смесил се с рева на джиповете, го накара да си помисли, че другият хеликоптер пристига по-рано от очакваното. Ала докато шумът нарастваше и се превръщаше в тътен, Беласар разбра колко дълбоко се лъже.