Дейвид Морел
Огнена Сиена (87)

10.

По-близка представа за рая Малоун май нямаше — по цял ден плуване, риболов, сърф или просто лежане в хамака с книга в ръка. Но повечето време прекарваше в рисуване, опитвайки се да хване онова нещо в очите на Сиена, което се бе зарекъл да изобрази на платното.

Беатрис^[1] наистина.

Понякога зад него заставаше десетгодишният син на Фернандо и като омагьосан гледаше изображенията на Сиена на платното.

— Искаш ли да те науча? — попита го веднъж Малоун.

Момчето кимна сериозно. И от един, уроците се превърнаха в няколко. Малкият се разхождаше наоколо със скицник в ръка и рисуваше всичко, което му попаднеше пред очите, сякаш изведнъж бе открил как се прави магия.

Една нощ, както си лежаха в леглото, Сиена прошепна:

— Знаеш как да се отнасяш към деца.

— Е, към едно поне… — пошегува се той.

— Дръж се сериозно. Това, което правиш, е чудесно.

— Добро дете е.

— Но това, на което го учиш, никак не е просто. Знаеш как да грабнеш вниманието на дете. Добър баща ще излезе от теб.

— Добър… Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че искаш дете?

— Тази мисъл ми е минавала през ума.

— С всички тези неща на главата…

— Не съм ти казала веднага. Но ако нямахме такива проблеми, какво би казал…

— Да имам дете от теб?

— Да.

— Ако това ще те направи щастлива.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

И в нощта двамата се сгушиха, без да правят нищо — просто лежаха прегърнати, заслушани в тихия шепот на вълните навън.