Дейвид Морел
Огнена Сиена (21)

8.

Малоун си напомни, че трябва да диша.

Изведнъж му стана ясно защо Беласар бе настоял за аперитива и вечерята да се облекат в официално облекло. Колекционерът е имал нужда от декор и сцена, за да представи поредното си притежание.

Вечерната рокля на жената бе черна, но отразяваше меката светлина от лампите така, че въздухът около нея сякаш трептеше. Дрехата бе без презрамки, които биха нарушили елегантната извивка на бронзовите й рамена. Деколтето бе дълбоко и откриваше гладката стръмнина в горната част на гърдите й. Талията й не оставяше съмнения за твърдината на коремните й мускули. Чувствената линия плавно преминаваше към бедрата и стигаше чак до глезените, подчертавайки дължината и стройността на краката й.

Но най-голям ефект се постигаше, когато човек съсредоточи внимание върху лицето й. На корицата на списанието не можеше да се види цветът на печена сиена на кожата й. Чертите на лицето й имаха съвършени пропорции. Извивката на брадичката бе точно между извивките на веждите й, които пък бяха в точен синхрон с дъгата, образувана от пищната й тъмна коса. Но красотата й се дължеше не само на симетрията. Всичко се съсредоточаваше в очите й — и в запленяващия дух, надничащ през тях.

Запленяващ дори и в притеснението й.

— Другите закъсняват ли?

Гласът й събуди у Малоун представа за натежали от слънцето гроздове и за горещи летни следобеди.

— Други няма да има — каза Беласар.

— Но когато ми каза, че облеклото е официално, си помислих…

— Ще бъдем само тримата. Искам да ти представя Чейс Малоун. Той е художник. Може би си чувала за него.

— Името ми е познато.

Акцентът й бе американски. Гласът й звучеше колебливо.

— Няма причина да сте чували за работите ми — каза Малоун. — Светът на изкуството е твърде зает със себе си.

— Но ще видиш работата му — отбеляза Беласар.

Тя го погледна въпросително.

— Той ще те нарисува. Господин Малоун, позволете ми да ви представя жена си — Сиена.

— Нищо не си ми споменавал за това — каза Сиена.

— От известно време обмислях тази идея. И когато случаят пожела пътищата ни с господин Малоун да се пресекат, аз му възложих поръчката, а той бе достатъчно любезен да я приеме.

— Но защо трябва да…

— За да те обезсмърти, скъпа.

През целия следобед Малоун си бе задавал въпроса дали Джеб му е казал истината за опасността, в която според него се намира Сиена. „В края на краищата Джеб може да си го е измислил, за да ме накара да приема“, казваше си той. Но студът, полъхващ сега от думите на Беласар, го убеди. Самата Сиена обаче сякаш нямаше представа колко близо е до смъртта.

— Можеш ли да започнеш още утре сутринта? — попита я Беласар.

— Щом искаш — объркано отвърна Сиена.

— Ако ти желаеш. Не те насилвам.

Но точно на принудена насила приличаше тя, когато се обърна към Малоун:

— В колко часа?

— Девет рано ли е за вас?

— Не, обикновено ставам към шест.

— Сиена е запалена ездачка — обясни Беласар. — Всяка сутрин излиза на езда.

Гордостта на Беласар от ездата на Сиена май е малко пресилена, помисли си Чейс. От думите му отново полъхна студ и не можа да не си помисли за инцидентите с предишните му три жени. Дали не мислеше да убие по същия начин и Сиена — като инсценира падане от кон например?

Малоун кимна:

— Като малък и аз яздех. Значи в девет часа. В солариума на терасата.

— Чудесно.

Докато се навеждаше да целуне Сиена по дясната буза, вниманието на Беласар бе привлечено от нещо в ъгълчето на окото й.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. — Той се извърна към Малоун. — Още не сте опитали текилата.