Дейвид Морел
Огнена Сиена (90)

13.

Тя не спеше. Лежеше в тъмното, взираше се в тавана и се надяваше тихият плисък на вълните да я успокои, но спокойствието, което обикновено й носеха, този път не идваше. Може би Рамирес наистина просто упражняваше английския си и нищо повече. Районът наоколо в края на краищата разчиташе на туризма. Защо да безпокои двама от малкото туристи, останали в града? Нямаше смисъл. Той просто се опитваше да се държи приятелски.

Ами да, каза си тя.

Обаче не можеше да се отърве от усещането, че случката в ресторанта много приличаше на онова, което ставаше при всяко ревю, при всеки ангажимент като модел, на всяко парти — изобщо навсякъде. Без значение дали беше гримирана или не, дали стоеше с шапка на главата и със сведен поглед. Рамирес бе дошъл на масата им заради външността й.

— Трябва да се махаме оттук — каза тя на Чейс сутринта.

Измъченото изражение на очите й показваше колко малко бе спала тази нощ и въпреки това пак не изглеждаше толкова невзрачна, колкото й се искаше.

Навън, докато товареха експлоръра, приближаващият се шум от двигател ги накара да вдигнат глави. Отначало тя помисли, че е моторница. Но докато оглеждаше вълните, някакво движение малко по-нататък привлече вниманието й. Обаче не от морето, а от брега. Военен джип. Не беше открит и в него имаше само един човек. Мускулите й се схванаха, когато долови двойния отблясък от огледалните слънчеви очила.