Дейвид Морел
Огнена Сиена (81)

4.

Сиена хапна от буритото с наденица, яйца и ориз.

— Страхотно е. Особено наденицата. Никога не съм вкусвала такова нещо.

— Викат й коризо. Мексикански специалитет — каза Брадък. — Не ти ли е много люта?

— Не мога да й се наситя — отвърна тя и си сложи още зелено чили.

— Защото и кожата ти е такава огнена. Точно жена по мой вкус.

Малоун извади лъжицата си от купата със запържен боб, залят с червено чили и топено сирене.

— Това, от което имам нужда — каза той, — е постоянен клиент.

Брадък остави кафето си на масата и го зачака да продължи.

— Някой, който да ме субсидира.

— Казвай за какво става въпрос.

— Някой, който да купи картините ми предварително.

Рунтавите вежди на Клинт се свиха.

— Дотам ли си я докарал?

— Ситуацията е доста напечена.

— След всичко онова, което купих от теб? — Брадък обгърна с жест стените на столовата, където висяха още три картини на Малоун. — През тия години съм ти платил… колко? Шест милиона, ако не се лъжа. Какво, за бога, ги направи?

— Нищо. Стоят си в банката, но не мога да се добера до тях. Ако се опитам да го сторя, онзи, който ни търси, ще разбере къде сме.

Брадък изгледа изпитателно Сиена, после погледът му се върна отново на Малоун.

— Онзи сигурно е съпругът, а?

Чейс разпери ръце.

Рунтавите вежди на Клинт се свиха още повече. После главата му се заклати ситно нагоре-надолу и той избухна в смях:

— Брей, момче, защо просто не си кажеш, ами го усукваш? Преди двадесетина години и аз бях изпаднал в такава съпружеска ситуация. Винаги съм си мислил, че двамата с теб си приличаме. Трябва ти някой и друг долар да се пошляеш насам-натам, докато на оня му мине, това ли искаш да ми кажеш?

— Може би малко повече от някой и друг долар. И на онзи май няма да му мине толкова бързо. Всъщност едва ли някога ще му мине.

Брадък отново загледа Сиена преценяващо, после кимна замислено:

— Аха, виждам защо. Този съпруг… Дали няма да успееш да го преметнеш, ако използваш някоя офшорна банка?

— Не смея да пробвам — отвърна Малоун — и никога няма да рискувам и да накарам някой приятел да го направи вместо мен.

— Но нали точно това правиш в момента? Караш приятел да го прави.

— Карам го да ми плати в аванс картините, които ще му нарисувам.

— Ако приемем, че ще оцелееш, за да ги нарисуваш — отбеляза Брадък.

Кръвта се изцеди от лицето на Сиена.

— Работата е сериозна, нали? — попита Брадък. — Мъжът ти е сериозен играч, а?

— Да.

— Който не признава правила.

— Да.

Подсвирквайки си тихичко, Клинт се замисли. После попита:

— Колко ти трябват?

— Един милион.

Брадък дори не мигна.

— В брой. По стотачки — продължи Малоун.

— И какво ще получа срещу тази кръгла сумичка?

— Десет картини.

— Десет?

— Това прави по сто хиляди на парче.

— Никога не съм плащал по-малко от двеста хиляди за твоя работа.

— Наречи го сезонна разпродажба.

— Ако се разчуе… ако го направиш и с още някой от твоите почитатели, ще сринеш пазара.

— Ти си единственият, към когото съм се обърнал — каза Малоун. — И ще останеш единственият.

— И къде смяташ да се скриеш?

— Едва ли ти се иска да узнаеш.

Брадък отново се замисли.

— Прав си. А и ти не искаш да знам. В случай че някой дойде да пита.

Сиена наруши настъпилата тишина:

— А откъде сме сигурни, че никой няма да дойде да пита? — Тя се обърна към Малоун: — Един от най-големите колекционери на твои работи. Не е ли логично мъжът ми да направи връзката и да се запита дали не сме минали оттук да търсим помощ?

— Никой не знае, че съм един от най-големите колекционери на негови работи — отвърна Клинт. — Една от причините да ми върви така добре е, че не давам на хората да разберат с какво се занимавам.

— Тогава ще го направиш ли? — попита Чейс.

Брадък помисли малко.

— При едно условие.

— Казвай.

— Една от работите да бъде портрет на… — Обърна поглед към Сиена. — Имам чувството, че истинското ти име не е Беатрис.

— Не е — вдигна извинително рамене Сиена.

— Бих искал на едно от платната да нарисува теб.

— Не се притеснявай — усмихна се Малоун. — В известен смисъл тя наистина е Беатрис. И отсега нататък ще я рисувам много.