Дейвид Морел
Огнена Сиена (73)

7.

След падането на нощта на тридесет километра източно от Ница, на тесния крайбрежен път, спря един ван. Малоун и Сиена слязоха, придружени от Джеб и още трима въоръжени мъже. Докато ванът тръгваше, шестимата се заспускаха внимателно надолу по скалистия бряг до мястото, където ги чакаше надуваема лодка с извънбордов мотор. На около километър навътре в морето те се качиха на малък товарен кораб и поеха към Корсика.

— След два дни ще бъдете прехвърлени на американски самолетоносач, маневриращ из тези води — каза им Джеб, след като съгласува графика по защитената от подслушване радиостанция. — Оттам със самолет ще ви откарат до една наша база в Италия, а оттам… — разпери той ръце — …у дома.

— Където и да е това — промърмори Сиена.

Тримата седяха в слабоосветения камбуз, докато другите останаха на палубата, наблюдавайки околността за светлини.

— Какво да ви донеса? — попита ги Джеб. — Кафе? Горещ шоколад? Нещо по-силничко?

— Горещ шоколад звучи добре — обади се Сиена.

— За мен също — каза Малоун.

— Ей сега — отвърна Джеб. — А след това, като знам какво сте преживели и сигурно сте изтощени… На кърмата има нарове.

— Много съм напрегната, за да спя — каза Сиена.

— Тогава защо не поговорим по работа?

— Не може ли да почака до сутринта? — попита Малоун.

— Не насилвам нещата. — Джеб разкъса опаковката на сместа за горещия шоколад. — Както каже Сиена.

Във въздуха се носеше мирис на нафта.

— Всичко е наред. — Тя въздъхна уморено. — Давай да свършваме и с това.

— Ще отнеме повече време, отколкото си мислиш — каза й Малоун.

Корабът леко се полюляваше на вълните.

— Чейс, опитвам се да го направя колкото е възможно по-приятно — каза Джеб. — Ще се движим с такава крачка, с каквато тя поиска.

— Тогава аз започвам първи — каза Малоун, давайки й възможност да си почине. — В имението видях двама души.

Ръката на Джеб, наливаща горещия шоколад в една от чашите, застина във въздуха.

— Бяха руснаци — продължи Чейс. — Единият от тях докара с хеликоптер няколко сандъка апаратура. И когато работниците започнаха да пипат малко по-непохватно, той се притесни много, сякаш се страхуваше какво може да стане, ако нещо вътре се счупи. Успях да се добера до сградата, където бяха настанени двамата руснаци, и ги видях през прозореца. В сандъците имаше лабораторна апаратура.

Сиена сви вежди, давайки си сметка колко малко е знаела за дейността на Малоун в имението.

— Лабораторна апаратура? — попита Джеб. — За какво?

— Да пукна, ако знам!

— Я ми ги опиши тези руснаци.

— Мога да направя нещо по-добро от това.

— Какво искаш да кажеш?

Въпросът на Джеб бе изписан и на лицето на Сиена.

— Намира ли ти се някой и друг лист хартия тук?

Джеб се разрови из чекмеджетата и шкафовете и накрая донесе бележник с жълта хартия двадесет на петнадесет сантиметра и молив.

Малоун подреди мислите си, без да бърза, и започна да рисува, припомняйки си чертите на двамата руснаци от рисунките, които им бе правил само преди две нощи. Толкова пъти ги бе повтарял, че сега с лека ръка нахвърляше формата на лицата и чертите им. От време на време от клатенето на кораба ръката му трепваше и моливът правеше излишно движение, но той бързо изтриваше сбърканото и продължаваше да добавя нови и нови детайли.

Времето сякаш спря. Чак когато моливът спря танца си по хартията и лицата бяха завършени, той разбра, че са минали двадесет минути. Сякаш бе забравил за миг къде се намира. Но се сепна и бутна скиците към Джеб.

— Да ти изглеждат познати?

— Опасявам се, че не. — Джеб отнесе листовете под лампата. — Но са достатъчно ясни и съм сигурен, че някой от Управлението ще ги разпознае. Ясни ли казах? По дяволите, те са почти снимки. Това, дето сега го направи… Никога не съм виждал подобно нещо.

Малоун се извърна към Сиена:

— Ако не си уморена, искам да опитам нещо.

— Какво е то?

— Мисля, че ще спести време, когато те разпитват. Все пак може да почакаме и до утре, ако…

— Не, ти възбуди любопитството ми.

— Онзи човек, с когото мъжът ти се срещна в Истанбул, каза ли си името?

Въпросът свари Джеб неподготвен и той се наведе напред, внезапно заинтригуван:

— Какъв човек?

— Никога не съм чувала имената на хората, с които Дерек прави бизнес — отвърна Сиена. — И дори когато съм била с него, тези, с които се срещаше, избягваха да се обръщат един към друг дори с малките си имена.

— Истанбул ли? — настоя Джеб. — Кога беше това?

Сиена му каза и добави:

— Беше много важна среща. Дерек се беше притеснил доста за нея.

— Ние се опитваме да следим дейността на мъжа ти — каза Джеб, — но за тази среща и представа си нямах.

— От това доверието ми към вас изобщо не нараства — промърмори Сиена.

Джеб заби поглед в чашата си.

Малоун взе молива и го надвеси над хартията.

— Я ми го опиши.

Сиена кимна с разбиране:

— Имаше вид на човек от Близкия изток.

— Опиши ми формата на лицето му.

Тя вдигна поглед над главите им, напрягайки паметта си.

— Продълговато.

— Тясно, широко?

— Много тясно.

— Мустаци, брада?

— Тънки мустачки.

— Извити или прави?

Докато Джеб, крайно заинтригуван, гледаше очаровано, Малоун бавно нанасяше чертите на лицето, описвано му от Сиена. По-голямата част от въпросите се отнасяха до пропорциите му — форма на устните, на носа, на очите. Високо или ниско чело? На колко години изглежда? Към петдесетте? Чейс добави бръчици около очите и по челото му.

— Горе-долу така ли изглежда?

— Устните му бяха по-пълни.

Той нанесе корекцията.

— Очите му гледаха някак по-остро.

— Чудесно.

Малоун откъсна хартията от бележника, прекопира детайлите от първата груба скица без размазаните от гумата петна и плетеницата излишни линии. Съсредоточи работата си върху очите, добавяйки остротата, за която бе споменала Сиена.

— Да кажеш нещо за скулите му?

— Често изглеждаше така, сякаш е лапнал нещо кисело. Бузите му бяха вдлъбнати.

Моливът в пръстите на Чейс затанцува по-бързо.

Джеб заобиколи масата и застана зад гърба на приятеля си.

— Божичко, познавам го!

— Какво?

— Когато ми възложиха да работя срещу Беласар, трябваше да се запозная и с всички други контрабандисти на оръжие. Това е Тарик Ахмед, най-големият му конкурент. Преди около две години двамата се споразумели кой на коя територия да работи, за да не си пречат един другиму. Беласар взел Африка, Европа и Южна Америка, а Ахмед — Близкия изток и Азия. Беласар го изработи в Ирак, а Ахмед го преметна в Етиопия. Но в общи линии двамата се разбираха, особено когато ставаше въпрос за проблеми с други търговци на оръжие, опитващи се да работят на тяхна територия. За какво тогава им е трябвало да се срещат? Да не би примирието им да е към края си?

— Нямам ни най-малка представа — отговори Сиена. — В мое присъствие мъжът ми никога не говореше за бизнес. По косвен път научих как е натрупал богатството си.

— Искаш да кажеш, че той никога не е споменавал нечие име, нито пък нещо за сделките си?

— Точно така.

— Тогава за какво сте разговаряли?

— Много малко разговаряхме. След като Дерек се ожени за мен, аз станах просто поредният предмет от колекцията му.

Разочарованието, изписано по лицето на Джеб, направо можеше да се пипне с ръка. Явно бе очаквал нещо повече от нея.

— Точно затова исках веднага да ти направя тези скици — намеси се Малоун. — Това е единственото съществено нещо, което ще излезе от цялата работа.

— Може и да не е. Преди да сме ви разпитали и двамата, трудно е да се каже какво ще излезе. Нещо, което сега не си спомняте, някоя изтървана дума, дочута от вас, но сметната за маловажна…

— Колкото по-бързо го направя, толкова по-скоро ще съм свободна. Значи това е първата работа утре сутринта, така ли?

Джеб кимна.

Сиена и Малоун се надигнаха от масата и се отправиха към кърмата, но Джеб го спря с небрежен жест, сякаш току-що се е сетил за нещо:

— Ъъъ… Чейс, може ли да поговорим за минутка?

— Разбира се.

— На палубата.

— Разбира се — повтори Малоун озадачено и докосна рамото на Сиена. — Ще се видим по-късно.

Тя докосна ръката му в отговор и изчезна в сенките на кърмата. Звездният покров над главите им сияеше. Не можеше да си спомни да е виждал някога толкова много звезди. Хладният бриз леко рошеше косата му.

— Имам нужда от малко пояснение.

— За?

— Просто искам да се уверя, че това не е плод на въображението ми. Като те гледам как се грижиш за нея… как я докосна по рамото преди малко… Има ли нещо между вас?

— Моля?

— Е, въпросът ми не е чак толкова труден. Има ли нещо емоционално между вас?

— Какво, по дяволите, те засяга това?

— Виж сега… като твой водещ…

— Мой водещ?

— Ти не си минал необходимата психологическа подготовка, така че нека ти обясня някои неща. Работата много се обърква, когато някой оперативен агент се обвърже емоционално с информатора си. Между многото други неща ти губиш и обективността си. И може да пропуснеш нещо важно, което да е полезно за нас.

— Говориш така, сякаш работя за вас — възнегодува Малоун.

— Е, какво му викаш тогава на това, което правим с теб?

— Когато се захванах с тази работа, ти казах, че мотивите ми са лични. Нямат нищо общо с Управлението.

— Да, но сега имаш огромна нужда от него — отвърна Джеб, — затова няма да е зле да премислиш ситуацията още веднъж. Тя е най-красивата жена, която съм виждал в живота си. Афинитетът ти към нея е повече от разбираем. Обаче Беласар иска да се добере повече до нея, отколкото до теб. И ако сте заедно, удвояваш шансовете му да се добере и до теб.

— Не и ако си вършите работата както трябва.

Джеб извърна поглед към мастиленочерните води около тях, мъчейки се да се успокои.

— Просто се опитвам да ти помогна като на приятел. Правиш грешка.

— Грешка ще е, ако пропусна шанса да бъда с нея.

— Хей, полагам всички усилия да бъда тактичен с тази работа — възкликна Джеб. — Не за първи път възниква подобна ситуация. При девет от десет случая, когато агент завърже романтична връзка с информатор, тя се разпада още когато напрежението по задачата намалее. Приятелю, мисля, че си тръгнал по наклонената плоскост.

— А аз мисля — в гласа на Малоун се промъкнаха сурови нотки, — че е по-добре да престанеш да ме смяташ за един от оперативните си работници.

— Както кажеш.

— Точно така — натърти Чейс. — Както аз кажа.