Дейвид Морел
Огнена Сиена (58)

11.

Уредите за управление вече така заяждаха, че Малоун едва успяваше да ги раздвижи. Хеликоптерът се въртеше и се люшкаше. В един момент пропадна с три метра, и то толкова рязко, че ако не бяха коланите, щяха да си разбият главите в тавана. Употреби цялата си сила, за да спре падането. Но каквото и да правеше, не можеше да го стабилизира. За миг като че ли отново се озова в Панама, борейки се да задържи улучената си машина.

— Стегни се! Гледай за равно място, където да кацнем!

— Не виждам такова!

Вперил поглед надолу, Малоун също не виждаше къде могат да кацнат. Летяха над скалиста местност, осеяна тук-там с храсталаци. Уредите за управление се тресяха като луди. Ако не кацнеше веднага, хеликоптерът сам щеше да го стори. Прилагайки всичките си умения, той с мъка го овладя да не се вреже като свредел, залитна покрай склона на хълма пред долината, за която бяха тръгнали, зърна за миг тясното място между камънака долу и задавайки последна команда на уредите, тежко тръшна машината на земята.

От удара зъбите му изтракаха. Без да обръща внимание на болката от прехапания си език, той припряно изключи двигателите, разкопча колана си и се извърна към Сиена. Главата й клюмаше върху гърдите. Боже господи, да не би…

Но още преди да довърши мисълта си, тя вдигна ръка към врата си, разтри го, пъшкайки от болка, и тръсна глава.

— Добре ли си? — попита уплашено той.

— Главата… боли.

— Трябва да се махаме оттук. — Чейс се закашля от нахлулия в кабината дим. — Това чудо може да експлодира.

Това й подейства. След още едно тръсване на главата тя бързо разкопча колана и хвана дръжката на вратата.

— Заяжда! Не иска…

Малоун отчаяно се вкопчи в своята и изстена от яд, когато разбра, че и тя се е огънала от удара и не иска да се отваря. С лееща се в очите му пот, той я заблъска с всички сили с рамо, докато най-сетне, скърцайки неохотно, вратата се отвори. Едно от витлата висеше, огънато надолу от силата на удара. Бе се ударило в камък и въртенето бе спряло.

„Поне няма да се притеснявам, че някое от тях може да отхвръкне и да ни откъсне главите, докато слизаме“, помисли си Чейс.

И без това имаше много други неща, които да го притесняват. Когато изскочи навън и се извърна, за да помогне на Сиена да се измъкне, видя, че в черния пушек отзад се промъкват и алените езичета на пламъци. Двигателят не бе просто прегрял — бе се запалил. Исусе Христе, ако огънят стигнеше до някой от резервоарите…

Скачайки на земята, Сиена също видя огнените езици и уплашеният израз на лицето й ясно му даде да разбере, че няма нужда да й казва да бяга колкото й държат краката. Втурнаха се напред, заобикаляйки скали, профучавайки покрай храсти, катерейки се нагоре по склона. Гърлото на Малоун, раздразнено от мазния пушек, пресъхна още повече от накъсаното му учестено дишане. Двамата със Сиена напрягаха всичките си сили.

Чувайки тихото буф зад гърба си, Малоун позна характерния звук на пламък, стигнал до разлято гориво. Едва успя да види падинката пред себе си, за да успее да скочи, а не да падне в нея. Хвърли се на земята и се просна по очи, усещайки Сиена да прави същото до него, и в същия миг ударната вълна ги блъсна в тъпанчетата с изненадваща мощ. Като че ли бе избухнал не само един резервоар с гориво. Последвалите вторични експлозии бяха също тъй мощни и между тях се промъкваше отчетливото стакато на стрелба. „Господи, това да не е погреб?“, запита се Малоун след поредната мощна експлозия. Парчета димящ метал чаткаха по околния камънак и се пръскаха на всички страни. После изведнъж настъпи пълна тишина, нарушавана само от тежкото им дишане и приглушения рев на невидимите оттук пламъци.

Двамата впериха загрижени погледи един в друг и във всеки се четеше: „Аз съм добре, а ти?“ Усещайки в устата, си вкус на кръв и прах, Малоун се опита да раздвижи крака и ръце. След като и Сиена направи същото и кимна утвърдително, двамата предпазливо подадоха глави иззад ръба на падинката, взирайки се в пламтящите останки на хеликоптера.

— Далече ли е пистата? — Лицето на Сиена бе почерняло от сажди и прах.

— На не повече от километър.

— В такъв случай губим време. — Тя с мъка изпълзя от падинката. — Но ако успеем да се измъкнем живи и здрави, искам ясно да ми обясниш откъде знаеш за нея.

Той не знаеше какво да й каже. Не че имаше кой знае какво значение в момента. Докато се катереха нагоре по склона, до ушите им достигна и друг звук. Малоун се извърна и усети в устата си бакърен вкус — вкуса на страха.

Далеч под тях се виждаше черен път и по него, криволичейки между дърветата, се носеха три джипа. Точно в този момент те се отклониха от пътя и подскачайки по неравния терен, поеха направо през полето, насочвайки се към тях.

„Да не са хора от близката ферма? — запита се Чейс. — Може да са видели как хеликоптерът пада и сега бързат на помощ.“ Военният им вид и модерната им конструкция изпълниха сърцето му със съмнение, което се подклаждаше и от безразсъдството, с което колите се подмятаха като побеснели из дупките и неравностите.

— Това е Дерек — каза Сиена.

Въпреки болката в пребитите си крака, тя се извърна към билото на хълма и задрапа нагоре.